2.

От четири дни не бях пил нито капка. Преди четири дни навърших 24 години. Снощи Бог каза, че съм достигнал границата на човешките възможности, а Светла определи моята трезвеност като съкрушителен удар върху алкохолния монопол. Наистина не ми бе толкова лесно и не защото се огъваше волята, а непрекъснато се сблъсквах с алкохол. Онзи ден, както си седях във “Факел” и пиех кафе, пристигна Александър и ми поръча водка. Докато го убеждавах, че трябва сам да си изпие поръчаната водка, келнерът донесе още една и посочи масата до изхода. Терцата ни се усмихваше и вдигаше наздравица. Избягах. Във “Фея”-та попаднах на Иво и Жорката, бяха взели някакъв изпит този ден и настояваха да почерпят. Едва се отървах. Прибрах се в квартирата и почти веднага пристигна Йото , за да ме заведе на някакъв купон, организиран в наша чест от бъдещата ни група, един вид запознаване. Решително отказах - предишната вечер бях на купон и не вкусих алкохол - невероятно тъпа вечер. Йото си отиде разочарован и дойде Червенокосият с две бутилки уиски и някакви момичета. Щях да полудея. Вчера през къщата на Боги преминаха всички алкохолици от “Академията на боговете”. Идваха, изпиваха си донесените бутилки и си тръгваха. През цялото време лежах на леглото и се правех на безразличен. Вечерта, когато бях съвсем сам съкрушен от непрекъснатото изкушение, дойдоха Светла и Бог, разбира се, също с бутилки и щях да наруша обета за трезвеност, изпивайки чаша с Бог, щях да го направя с удоволствие, но отправените иронични забележки от страна на дамата, така ме вбесиха, че получих увереност, стигаща ми да не пия до края на живота си. И все пак, не ми се пиеше, чувствах се прекрасно. Значи все още умеех да се връщам, а това бе чудесно. От четири дни, освен че не пиех - не пушех, не се занимавах с жени и не ходех на училище, всъщност не ходя на училище от 4 години, без да броя казармата и годината след нея. Бог смяташе, че трябва да си подам молба за светец/

Днес е понеделник, а всеки понеделник е едно добро начало за всеки безделник, от днес тръгвам редовно на училище. Извих глава и погледнах учебната си програма. С ужас установих, че съм пропуснал най-важната й част за днес - упражнението по ОЧЗ. Скочих от леглото. Не, нямам никакви шансове! Кой идиот е сложил това упражнение от 7 до 9 часа! Следващите три лекции изобщо не ме интересуваха. Нищо, от утре няма да пропусна нито едно упражнение. От утре, а днес?! Допуши ми се. О, колко страшно ми се допуши! Така може да се допуши само на човек, не пушил от четири дни. Най-добре щеше да бъде, да отида на стадиона. Крайно време бе да възстановя тренировките. Днес и утре леки тренировки, от сряда ще започна цикъл А, за около месец ще възвърна формата си. Културизмът е чудесен спорт, си мислех докато се обличах. Престанах да тренирам, когато прекъснах, не ми беше до тренировки тогава, а как се бях надул, мислех си на състезания да се появя, но... Нищо, тази година.

Навън бе навалял първият сняг. Страхотно! Първият сняг в Кристалния град обикновено е оранжев, сега всичко наоколо жълтееше/

В лекоатлетическата зала някакви първокурсници имаха физическо. Бяха първокурсници, това личеше от масовото им присъствие. Спрях и внимателно разгледах колежките първокурснички. Навярно съм станал много разсеян, тъй като не съм забелязал на идване паркираните отвън метли. Претеглих се на кантара. О-о, 97 килограма, скоро щях да си правя юбилей. Запътих се към гладиатора и щангите в дъното на залата.

Някакъв колега лежеше на лежанката и ухажваше шейсеткилограмова щанга. От това положение, в което се намираше не виждах главата му, но предположих, че не съм го виждал друг път. Навярно бе в първи курс. Нямаше, кой знае какво тяло, но имаше почитателки, по всяка вероятност също първокурснички - няколко момичета в спортен екип седяха на отсрещната пейка и с възхищение следяха всяко негово движение. Той постави щангата на стойката и се отпусна на лежанката, напомпените му гърди се издигаха нагоре, момичетата отсреща въздъхнаха. Продължавах да загрявам. Тоя да не би да е закован за лежанката - помислих си аз. Можех, разбира се, да му помогна, но между спортуващите в тази зала винаги е царяло приятелство и разбирателство, просто се стараехме да не си пречим. Е, все някога ще стане и ще има възможност да види( а и момичетата отсреща) как се борави с тези железа.

Той свали щангата, спусна я плавно до гърдите си и направи шест грациозни повторения, след това я постави на стойката и отново се отпусна на пейката. Ето, това е върхът на нахалството. Седнах на земята, с гръб към лежанката и започнах да дърпам скрипеца на гладиатора. Захванах се с това упражнение, защото се вдигаше много шум при изпълнението му. Наистина бях много отслабнал - на четвъртото повторение издадох багажа, пролетта правех спокойно 10-12 издърпвания. Поседях минута-две с наведена глава и отново хванах лоста. 1...2...

- Здравей, Луд!

Железата се стовариха с оглушителен трясък. Обърнах се и разтърках очи. Припомних си, че от четири дни съм съвсем трезвен.

- Връх! Това да не би да си ти? - направо пелтечех.

- Какво се пулиш?

- Има за какво. Много силен си станал.

- Е, чак пък много.

- Направо не приличаш на се бе си. От кога тренираш?

- От два месеца. Утре започвам цикъл В.

- Значи точно от онази вечер. Много си постигнал. - Приближих и му опипах ръката, струваше ми се като изкуствена. - По каква система тренираш. - По системата на Луд - най-великата система в културизма.

- Браво! Върха си! Лекарства?

- Глупости! Само витамини в умерени дози и храна богата на белтъчини. Системата не допуска употреба на лекарства.

Сякаш разговарях със себе си. Заложих на щангата още четири диска и легнах под нея. С периферното си зрение установих невероятния ефект, който предизвиках у почитателките на Върха. Отлепих щангата, лостът и се огъна, отпуснах я и рязко я изтласках. Главата ми се наля с кръв, ушите ми заглъхнаха. Вените на слепоочията като стоманени въжета стягаха черепа ми. Отново я пуснах и отново я изтласках. Напрежението в най горната част на тялото растеше и имах чувството, че в следващия миг нещо ще се пръсне и около лежанката ще порозовее от кръв и мозък (или само почервенее). Спомних си за момичетата отсреща и направих още едно повторение, и още едно. Напук на всички физични, биологични и не знам какви си закони - щангата олекваше в ръцете ми. Толкова повторения с такава тежест не съм правил и в най-добрите си периоди. Оставих щангата и отскочих от пейката изпълнен с енергия. Момичетата отсреща бяха готови да заръкопляскат. Обърнах се към тях и се поклоних. Те се смутиха малко.

- Луд, това не е по системата. Откога поднови тренировките.

- От днес.

- Ето виждаш ли? Можеш да се претовариш.

- Връх, не съм дошъл да тренирам. Просто правя демонстрации. Ще пробваш- ли?- посочих щангата.

Върхът така категорично отказа, че няколко лампи в залата изгаснаха. Момичетата станаха и бавно се отправиха към изхода, но се спряха, когато поставих на щангата още два диска. Никога не бях пробвал такава тежест, но чувствах,че мога да я вдигна, нещо повече - бях уверен че ще я вдигна. Легнах спокойно под нея - едно, две, три повторения. Невероятно! Оставих щангата и почти изхвърчах от пейката. Бях във възторг. Момичетата си тръгнаха.

- Страшен си! - отрони Върхът. - Кога ще мога като теб?

- Както си тръгнал - много скоро. Ти си Върха.

- Не, ти си Върха.

- Добре. добре! Ще тренираме заедно. Кога идваш насам?

- Нали ти казах - стриктно по системата: понеделник - сутрин и следобед, вторник - следобед, сряда - сутрин, четвъртък - сутрин и следобед, петък - следобед, събота - крос, неделя - пълна почивка.

- Боже мой, ти си луд!

- Не, ти си луд!

- Няма да се караме. Аз съм Луд, а ти - Върха!

- Добре.

- Ама ти наистина ли така тренираш?

- Разбира се. Ти нали така си писал.

- Никога не съм спазвал стриктно тази система. Ами учението?

- Учение няма в системата, другарю професор.

- Продължихме тренировката. Започваше нов учебен час. Две групи момичета и две групи момчета се построиха пред залата и, с цяло гърло, поздравиха преподавателите със “Здраве желаем!”. Гладиаторът потрепера. После момичетата и момчетата, които повече приличаха на лелки и чичковци, се затичаха към нас, напомняйки испанските фиести, когато разярен бик гони тълпата. Ролята на бика изпълняваше лично старшина Петров. Миг преди да ни помете, ужасната тълпа, зави покрай гладиатора и се върна обратно. Направиха четири обиколки, разделиха се на групички и започнаха някакъв странен комлекс от упражнения. Досетих се, че това е ново творение на висшата физкултурна мисъл на доцент Петров.

- Луд трябва да приключвам, след обед от пет часа съм отново тук.

- И аз свършвам, като за първа тренировка 45 минути стигат! - Умората здраво бе пленила тялото ми.

- Ще потичаме ли малко?

- Разбира се! Навън, нали.

Хукнахме в жълтеникавия сняг. На третата обиколка изгубих дъха си. Върхът продължи сам. Изчаках го и тръгнахме заедно. В началото на студентския град се разделихме, той живееше в четвърти блок. Разбрах ме се за другия ден, в три часа. В квартирата бе с няколко градуса по студено, отколкото навън. Отворих прозореца, но не се затопли особено. Изпих две кофички кисело мляко и се отпуснах в леглото, както си бях с грейката, завих се и с две одеала. Нямаше ток. Бях твърде изморен, притворих очи, но си спомних за бялата смърт и реших да не рискувам и то точно днес - в петия ден от моето духовно прераждане.

Съвсем скоро се озовах в една сладкарничка. Взех си кафе, седнах в един ъгъл и разлистих някакво списание. Навярно съм задрямал, защото една дебела лелка твърде грубо ми разясни, че тук не е хотел. Станах и си тръгнах. Бе станало още по-студено. Отправих се към студентското градче, въобще не си помислих за квартирата. В стола беше обикновената тъпканица, но не бързах за никъде. Покорно чаках реда си. След така наречения обяд, отново пих кафе в студентската сладкарница. Опитах да заговоря една колежка - съвсем безуспешно, навярно тя бе слушала повече за мен, отколкото аз самия знаех. Просто нямах друг избор, трябваше да се прибера в квартирата. Тръгнах и в този момент като лавина ме блъсна сензацията на деня - Сержант Джоко се обесил. Обърнах се и видях развълнуваното море от хора пред четвърти блок, прииждаха още студенти. Не усетих как попаднах сред тълпата. Двама милиционери стояха на стълбата пред блока и на пускаха никого. Бурканът на гъбарката още се въртеше. Една колежка разказваше какво се е случило, преди минути напуснала четвърти блок, живеела там. От няколко дни Джоко бил силно влюбен в една прекрасна първокурсничка на име Светла (Светла ли?!). Тя не отвръщала на любовта му и си играела с храбрия воин. Днес Джоко отново отишъл при нея и заявил чувствата си. Казал й дори, че неговият живот няма никакъв смисъл без нея. Тя останала все така студена и безразлична, непристъпна крепост (има нещо много тъжно при непристъпните крепости...). Тогава той тъжно я помолил да му услужи с ютия, за да се изглади, защото искал поне днес да бъде спретнат и красив. Светла му дала ютията, в този момент била готова да му даде всичко (всичко ли?!), само да я остави на мира. Джоко грабнал решително ютията, сбогувал се и си тръгнал, оставайки глух за молбата на красавицата да й върне ютията, възможно по най-бързия начин, защото имала да глади. Чакала повече от час и чак тогава си припомнила ясно и обмислила думите му. Изтичала до неговата стая. О, ужас! Когато отворила стаята му видяла безжизненото му тяло безпомощно да се полюшва, сред стаята. Изпищяла, тряснала вратата и след миг треперела в ръцете на портиерката. Какво ли не прави любовта. Ето още една нейна жертва.

Пристигна още една милиционерска кола, от нея слязоха трима милиционери и заедно с другите двама за обсъждаха нещо. Дойде и линейка. Млад лекар приближи до милиционерите. Двамата санитари извадиха носилка. И в този момент (О, боже!) Джоко отвори прозореца и, съвсем наивно, но твърде строго попита:

- Какво сте се насъбрали пред моя блок, бе? Да няма панаир? Хайде, пръскай се, че като извадя картечницата! По-бързо!

Мнозинството пред блока се превърна в море от смут и възклицания. Симпатична колежка припадна в ръцете ми. Мисля, че нито за миг не повярвах на тази история. Джоко - жертва на любовта. Глупости!

Когато се прибрах в квартирата и започнах да разказвам на Боги за самообесването на Сержант Джоко, неволно извадих една от цигарите на моя приятел и я запалих. Усетих се едва като угасих угарката и за сетен път се уверих, че сред стотиците начини за отказване на тютюнопушенето, най-успешен е въобще да не се опитваш.

Обратно към [Роб на свободата] [Йордан Бозушки] [СЛОВОТО]

 предишно

© Йордан Бозушки. Всички права запазени.