Четохте ли обявлението на Захарий Стоянов? Прочетете го и вижте за кого е седнал той да разказва на мирния, кроткия и земледелческия народ! Наел се е да разкаже биографията на едного от онези вагабонти, които не дадоха мира на султана, нито на българския народ, за да влязнат с време в пътя на цивилизацията.
Един литератор, "стар
познайник",
цитиран от Стоян Заимов в
"Миналото, етюди върху Записките на З.
Стоянов"
Кирил. Ще ми се да споделя с теб една мисъл, с която се забавлявам понякога, когато не мога да преборя скуката на сутрешните вестници. Тя касае твоето поле и ми се ще да ме разубедиш, за да утихна в своята некомпетентност, без да ангажирам никого с идейката си. Става дума за това: не е ли класическата българската литература в същината си фашистка, имам предвид романтическа в произхода си, неразличима от националистическия диспозитив и непрестанно произвеждаща органицистични утопии, отхвърлящи процедурите на "разомагьосването", които би трябвало да доведат до модернизацията на българското общество...
Вивиън. В същия ред на разсъждения можеш да я наречеш и "инфантилна", "регресивна" и т.н. Заниманията ми с анти-модернизационните стратегии на българската култура ме карат да мисля, че огромни зони от т.нар. ни художествено творчество експлоатират негативните ефекти на модернизацията или пък реторически я отменят. Надявам се и двамата разбираме под "модернизация" реализацията на просвещенския проект, преходът от традиционно към модерно общество, от затворено натурално към отворено индустриално стопанство, от микрообщности, основани на кръвна връзка, към социално стратифициран обособен индивид и т.н. Да го наречем за краткост "процес на еманципиране на Аза". На пръв поглед литературата работи тъкмо в тази посока. Като прибавим към просвещенския проект обаче и отграничаването на ценностните сфери на науката, морала и изкуството, нещата стават малко по-сложни. Пропастта между "херменевтиката на всекидневния опит", казва ни Хабермас, и експертните култури на познанието, морала и естетиката, е източникът на перманентната кризисност на просвещенския проект1. Затова толкова често литературата става плацдарм, от който се предприемат опити за революционно снемане на разграниченията и връщане към "топли", цялостни "картини на света", събиращи в лоното на непосредствения опит разбягалите се "хладни", инструментализирани дискурсивни практики на правото, политиката, изкуството, науката и т.н. Но в този смисъл коя литература по света не е "фашистка", по твоите думи, кой писател не се опитва по своя си начин да постигне целостта на едно завършено в себе си виждане за света?
Кирил. Стоп, стоп, стоп! Тук трябва да разграничим поне две неща. Едно са естетическите практики за формиране на специфичния "индивидуалистически Аз" в началото на века нещото, обикновено наричано "модернизъм", които работят в сферата на интуитивното, ирационалното, "тъмното", изобщо неформализируемото, явявайки се по тази линия "контра-модернизационни" и съвсем друго органицистичните утопии на "своето", на неразчленената "топла" въображаема заедност, от която модерният субект се е отделил, при което това отделяне конституира онтологическата рамка на неговата нещастливост. В първия случай литературата предлага техники за еманципация, а във втория за де-еманципация.
Вивиън. Върху това "съвсем друго" може да се поспори. Дали българският модерен субект не се оформя тъкмо в рефлексията си върху това "отделяне", измисляйки го дори, ако трябва? И не е ли "органицистичната утопия", както я наричаш, страничен продукт на това оформяне?
Кирил. Мисля си за различните съдържания, които се влагат в понятието "народ" през Високото Възраждане. Защо се налага романтическата представа за метафизически завършения, "готов" народ, който революционната идеология призовава от света на сенките2, а представата за народа като материал, подлежащ на дълга и търпелива обработка3, пропада или отива в някакви други културни етажи? Защо никой не помни Марко Балабанов? И не е ли това една от далечните причини за невъзможността на българския Bildungsroman?
Вивиън. Струва ми се много смислено спорът между "революционери" и "просветители" да се види в контекста на големия сюжет, като начало на архи-дебата върху пътищата и смисъла на българската модерност. Ще се съгласиш с мен, че този дебат е конститутивен за цялата ни модерна култура. Във времето, за което говориш обаче, позициите са повече от две. Не е редно да уеднаквяваме "просветителските" гледни точки в някакъв общ диспозитив. Ако вземем не Марко Балабанов или Тодор Икономов, а Васил Друмев, ще видим, че неговият "просвещенски" език е също толкова, ако не и повече "метафизически" в сравнение с Ботевия. Друмев говори за "духовно възраждане на българския народ", имайки предвид "нравствените основи" като семе, което трябва да даде добър плод при съответните грижи4. Реториката на "семето" и на "деятелите", зад които ясно прозира апостолическият модел не крият йератическия си произход. Но и при самия Ботев нещата ми се струват по-сложни. Подозирам, че ти желаеш да го видиш като главатар на родния анти-модернизационен комплекс, но как ще се справиш с експлицитния му прогресизъм?
Кирил. През Възраждането всички без изключение говорят за "напредъка". Въпросът е дали напредването се мисли по посока на това, което ние наричаме "еманципация", или целта е "благополучие", при което социалните отношения остават непроменени или трябва да бъдат променени, но в духа на една неразчленена първобитно-утопична общност. Ако четем по-внимателно прозата на Ботев, зад гръмко провъзгласената вяра в "борбата" като "напредък" и "прогрес", ще видим не по-малко експлицитно изразено отвращение към "цивилизацията", която при него обикновено се асоциира с "гюбре" и "сифилис"5. Ботев сякаш антиципира така поразилия Тончо Жечев сюжет за "срамната болест" на Елка, донесена от развратения в Града най-малък Герак.
Вивиън. Аз бих казал, че Елин Пелин в случая сумира поне половинвековните интуиции на българската култура. "Криворазбирането на цивилизацията" е общо място у почти всички възрожденци и не виждам защо трябва да ни прави специално впечатление при Ботев.
Кирил. Защото през 70-те години на миналия век у нас се разгаря парадигматичният за немската и славянските култури дебат "почвеници западници" и в този дебат Ботев се изявява като типичен "почвеник". Зад гнева му към капиталистическия разврат стои една органицистка утопия за девствения народ-младенец, който, "оставен на своите си начала" ще развие такава култура, Кultur, както ще казват немците през 20-те, която ще изразява "особния му живот и характер". Мисля, че паралелът с формирането на немското културно самосъзнание се налага от само себе си. У Пол Джонсън има много интересен разказ за зараждането на модерната германска държава в недрата на романтическото фолк-движение с неговата митология на "немската душа", естествено вписваща се в германския ландшафт. В средата на ХIХ век Вилхелм Хайнрих Рил пише поредица от седем тома "Земи и народи", в които цивилизацията се разглежда като топос на изгубените корени, на разкъсаното единство между "фолк" и ландшафт. Ако се вярва на Джонсън, именно от фолк-движението Маркс заимства концепцията си за "отчуждението" в капиталистическото общество. Изработва се система от опозиции, като на едната страна са "цивилизацията", отчуждението, космополитизмът, евреите, Градът, индустрията и т.н., а на другата автентичната "култура", в която "народната душа" се укрепява около природата, Селото, кръвта, националната митология... Е, не е ли същото и в народническата ни литература от 90-те, която пък се храни от вярата на Ботев (и следващия го Захари) в "развратеността" на цивилизацията.
Вивиън. Още Селимински през 1856 г. говори за ползата от изостаналостта за запазването на народността и предписва да оставим "европейщината на европейците и на другите маймунски народи"6. Всъщност цялата възрожденска сатира се занимава предимно с това малаковите, френския, тънките калеври... Забележително е как през Възраждането се оформя устойчивото свързване на "цивилизацията" с външното, повърхностното, чуждото като непохватно наметната дреха. На тази база по-късно ще бъде изработена общата интуиция за националната култура като нещо "вътрешно", органично, изхождащо от националния дух. Това, между другото, ме кара да мечтая, че един ден първокурсниците от "Българска филология" ще трябва да минат не само през Боян Ничев, но и през Норберт Елиас7. Това, на което исках да ти обърна внимание, е начинът, по който "модернизмът" трансформира "своето", превръщайки го в материал за жизнестроителните "практики на Аза". Сещам се за едно писмо на Петко Тодоров, в което Ботевата представа за обществената неразвитост и неразчлененост на народа бе изтълкувана като възможност за "обръщане навътре" и изграждане на една духовна самобитност8. "Духът" и "душата" биват използвани от реториката на "своето", без каквото и да било замисляне около философските или исторически импликации на това понятие.
Кирил. Запазвам си правото да се произнеса по-късно върху Ботевата сатира, защото я смятам за различна по един важен начин. Що се отнася до Селимински обаче, неговите аргументи срещу "преждевременното цивилизоване" са от естественонаучен, географски и физиологически порядък. В непубликувания си ръкопис за брачния живот той обособява специален раздел, "За приятното пребиваване", в който се твърди, че човек може да бъде щастлив само в родината си, защото такава е оптималната му физиологическа поместеност в пространството9. Тук няма никакви романтически импликации...
Вивиън. Което ще рече, че темата за "криворазбирането на цивилизацията" се явява у различни хора, съставлява елемент от различни дискурси, които не могат да бъдат съотнесени към някакви ясни светогледни позиции виждаме я употребена и в "просвещенски", и в "романтически" ключ. Може би в такъв случай ни остава единствено да изследваме специфичните реторически употреби на този архи-топос, да опишем различните дискурсивни сцени, на които се проиграва. В случая с Ботев това ми се струва ясно българската цивилизованост е нелепа, жалка и грозна, защото не е изпълнено същностното условие за естественото и смислено развитие на човека и обществото свободата.
Кирил. Но какво е свободата за Ботев? Не е ли производна тъкмо на хипостазираната, наивно-щастлива, "девствена", непознаваща разделенията на модернизацията общностна утопия на "изконно своето"? Това като визия за обществения организъм, докато другото лице на свободата, вече в личен план, остава смъртта. И ако генеалогизираме смъртта при Ботев, ще видим, че тя формира инфантилно-утопическото ядро на волята-към-небитие, съставляващо сърцевината на лирическия му дискурс, което обаче не може да бъде рационализирано в някакъв общосподелим разказ. Проблемът, разбира се, не е в лириката, а в последвалото интегриране на тези неразложени мито-инфантилни ядра в градежа на националната идеология, закопаването им в основите на корпуса от идентификации, чрез които българинът ще мисли себе си. В този смисъл важният е Вазов, доколкото именно при него литературата мощно експанзира в уж-рационалните дискурси. За мен Ботев би бил интересен, ако можем да отделим собствено лирическото при него от идеологическата му втъканост и да го видим като едно оголено писане-в-смъртта, като крехко удържане на вечността на повърхността на писмото и само там.
Вивиън. Не споделям оптимизма ти, че е възможно отделянето на "лирическото" от "идеологическото". Да речем, че локализираме някаква лирическа уникалност и несводимост към нищо друго, било като отделим "Духа", винаги трансцендиращ, оказващ се "в повече" по отношение на историческите си полагания в конкретни четения, било като посочим реторическата "нерешимост" на смисъла в даден лирически текст. Така или иначе винаги на заден план остава "лошата идеология", за която не си струва да говорим, доколкото представлява именно полето на разчертаните, ясни, готови и скучни смисли. Т.е. "идеологията" е винаги другото на многозначното, единичното, изплъзващото се, автентичното и т.н. Добре, но как тогава се появяват "неправилностите" в нейната равна, разчертана на квадратчета тъкан? Да речем, че националната идеология е съвкупност от образи и техники за идентификация, осигуряващи себехаресването на дадена общност. Откъде тогава се появяват негативните, срамните идентификации? Бай Ганьо част от националната идеология ли е, или е нейното "друго"? И ако е "другото", кой ги случва тези другости, кой ги вятър довява? Предпочитам да мисля нещата по друг начин. Иска ми се да видя идеологията като полето с хетерогенна структура, позволяващо паралогични превключвания между рационално и фантазмено-инфантилно, редуващо принципа на реалността с принципа на удоволствието, а и с този на отвъд удоволствието. Именно това позволява вграждането на екстатическите визионерски ядра при Ботев в една прагматически ориентирана позитивна идеология на националното изграждане.
Кирил. Ти описа един красив механизъм, който не виждам защо трябва да назовем точно "идеология". Аз по-скоро бих го отнесъл към цялостния режим, в който работи културата. Ще дам един прост пример. През Възраждането цветът на лицето е идеологически проблем, както и размерът на талията. Съществува ясно противопоставяне между бледността, префинеността и "отпадналостта" на "чуждото" и здравата руменина, съчетана с едър кокал, на "своето". В началото на века обаче, заедно със сецесиона, наблюдаваме ново оценностяване на всичко печално, болно и бледо. Тези смислови измествания не се случват в полето на идеологията, а в това на културата като цяло, доколкото в по-късния случай физиогномиката просто е изпаднала (временно) от полезрението на идеологията и това позволява в нейните каталози да се впишат нови значения.
Вивиън. Тогава защо толкова те притеснява наличието на романтически, екстатическо-фантазмени, изобщо несводими към някаква формална рационалност смислови построения в тази "култура", щом предпочиташ това наименование? Страхувам се обаче, че ще изпаднем в празна схоластика по въпроса кое в кое се съдържа и по какъв начин "е там", затова предлагам да се върнем при Хабермас и идеята му за разбягването на сферите и разцепването между експертните култури и херменевтиката на всекидневната практика. Защото при Ботев има очебийна неприязън към "експертите", към всички тези "цанцугери и синигери", които се опитват да бъдат някакъв елит, онагледявайки структурираността на обществото. А за Ботев, както вече казахме, "народът" е важен като неразчленимо, единно понятие обществото не бива да се йерархизира, преди да се е освободило, защото сегашните йерархии са фалшиви и безобразни, а само бъдещите ще бъдат "естествени" и "разумни". Така революцията се провижда и като очистване на "експертните култури", отмяна на постепенното диференциране, структуриране и институционализиране на народното тяло. Революцията трябва да върне народа в нулевата точка на общата идентичност, отменяйки историческите наслоявания и диференциации. Тази тяга по една "предедипова", както биха я нарекли някои, слятост ме кара да смятам, че "революцията" при Ботев не е просто ускоряване на модернизацията, а нейно отменяне в неразчленеността на утопията. И си струва да поговорим за продължението на този дискурс във времето, у един Захари Стоянов например10, а и по-късно. Ето това е анти-модернизационният вирус реторически ефектното, изкусително артикулиране на модернизацията като морална поквара, на която може да се противопостави единствено органиката на "топлата", "еднокръвна" традиционна общност. Показателно е как бива атакувана всяка нова институционална форма, всяко ново разчленение и "специализиране" в обществения живот всеки път те биват разобличавани като чужди и ненужни. През 1866 г. Тодор Икономов иска да се забрани театърът!
Кирил. Самата власт според Ботев е "разврат" и при положение че "разврат" е и цивилизацията, излиза, че той мисли цивилизоваността и социалната йерархизираност в едни и същи категории.
Вивиън. Отново искам да разгранича анти-цивилизаторския патос, основаващ се на "здравата наука", от романтическия култ към "народната душа" и "наивното", поетическо светоусещане. Знае се, че Каравелов и Ботев са гледали твърде утилитарно на "народната старина", като при Ботев това стига дори до пренебрежение към фолклора такъв, какъвто е (а не какъвто трябва да бъде в устата на либето). Думата ми е за това, че анти-цивилизаторският патос при тях си съществува в една чисто просвещенска конструкция. И понеже ти постоянно наблягаш върху "романтическото" при Ботев, аз мисля, че не само при тебе е твърде силно усилието по пренаписването на Ботев във високонемски романтически дух в това отношение работата на кръга "Мисъл" е христоматиен пример за такова реконструиране със задна дата. Макар че тук трябва да разграничим усилията на късния Кръстев от тези на Пенчо Славейков, който през 1897 г. отказва на Ботев тъкмо романтическата привилегия да бъде "народен поет", наричайки го, което ще намериш за знаменателно, "безпочвеник". Но съмнението дали Ботев изразява "народната душа" само утвърждава самата диспозиция, предвиждаща "истинския поет" именно като субект, който трябва да прояви самобитното, уникалното, Духът. Думата ми беше за това, че "Мисъл" ни кара да гледаме на Ботев през романтическата оптика, затъмнявайки "просвещенското", рационалното в него.
Кирил. Може би "високонемското" разбиране за народа и душата, преди да бъде усвоено от самия Ботев, е минало през една снизяваща революционно-демократична руска редакция. Ако те разбирам правилно, ти разглеждаш "контра-модернизацията" като дискурсивна стратегия, чиито основания могат да бъдат и просвещенски, и романтически. Да речем, патриархалната утопия възниква като реакция на "здравия смисъл" срещу глупавата, "маймунска" съвременност, в която хората не са вече братя, но след това може да бъде преосмислена като локус на "народната душа" от Пенчо Славейков. Нека да е така. Да се върнем обаче при Ботев. Когато намекнах, че той стои в центъра на един, да го наречем, реакционно-романтически дискурс, съизмерим с фолк-движението в Германия, очаквах да ми възразиш с това, че Ботев провежда цял ред от смислови операции, нацелени към отварянето на частния, всъщност, по-скоро битовия човек, към големия свят на идеологическите свръх-ценности, което на практика означава раждането на българския модерен субект освободен от властта на външните авторитети, ръководещ се единствено от онова, което е "в сърцето и душата". Този "антропоцентризъм" е отчетен от съвременниците и още през 80-те Ботев започва да се схваща като знаме на "младите", на "либералите", на "модерните хора", както казва Димитър Страшимиров. Виж какво става обаче. За Ботев народът "е"; той е онтологически безусловен, докато същото не може да се каже за личността, която трябва да отговаря на ред идеологически предписания, за да бъде включена към "човешкото". Оказва се, в сатирата на Ботев, че човешкото не е безусловна даденост, напротив, то свободно се разтваря в редовете на животинското, храносмилателното, болестите, половите трансгресии и т.н.11 При "просветителите" е точно обратното там човекът е, така да се каже, "сигурен" в своята богосъздаденост, или най-малкото безусловни са разумът и волята му и именно на тази база се основава вярата във възможността "народът" да се развива, да възлезе от тъмното си, непроявено състояние към някаква форма на самосъзнание. "Политическата зоология" на Ботев подрива както традиционната идея за човека като "образ и подобие", така и универсалистката просвещенска представа за човека като тържество на разума. Оттук и преходите към митическото (вж. "Хаджи Димитър"), които трябва да набавят липсващата "човешкост".
Вивиън. Не мисля, че нещата са толкова прости. Фигурата на човешкото става твърде неустойчива, след детронирането на богосъздадената є цялостност. Част от глобалния процес на рационализация, на "разомагьосване" на жизнения свят на човека след разпада на религиозната картина на света, е и схващането за човешкото като проблем на "подреждане", на упорядъчаване на различни елементи и конститутивни способности: ум чувство воля, физиологическо психологическо и т.н. Телесното бива разделено на "нормално" и "прекомерно", като нормалното бива атрибуирано към здравето и "своето", а прекомерното към болното и чуждото. Сатирата става важен дискурсивен инструмент за реализирането на тези дистрибуции, чиято крайна цел е пълният контрол върху аспектите на телесното. Старият алегорически език на Софроний няма проблеми с телесното, доколкото то се вписва в една ясна предзададена смислова рамка. В езика на новото време плътта е застрашена от изгубване и бива спасена в сатирата, която по тази начин става полето, в което ще се зароди онова, което сме свикнали да наричаме "реализъм". Та, ако си позволим една хипербола, може да се окаже, че не фигурите на грубо-телесното и животинското са използвани, за да се "разобличат" примерно Генович и Марко Балабанов, а Марко Балабанов и Генович са намерени, за да може Азът да опредмети и изхвърли плашещата чуждост от себе си.
Кирил. Да, но това е една архаична техника за разрешаване на проблема. Когато телесно-прекомерното, болното, "животинското" биват атрибуирани към Чуждия, към не-Човека, това закрива възможността индивидът да си изработи начин за справяне с тези неща, приемайки ги вътре в себе си.
Вивиън. Не е съвсем така. При Ботев раздвоението между "рационално" и "ирационално" се проявява и в тази сфера на здравото тяло се противопоставя прекомерността на смъртта, разхвърлянето на месата в една екстатична дисеминация на така болезнената телесност. Аз бих погледнал на нещата от друг ъгъл. Вярно е, че Ботев разрушава субстанциалността на човешкото, превръщайки го в "конструкт", както бихме казали ние, продукт на публичното пространство ако приемем за такова сюблимната Ботева родина, по която се пронася гласът лирическият Аз. Но това е фундаментът на модерната култура! Оттук съвсем лесно може да преминем в Ницшеанско-пенчославейковски ключ, където Човекът е цел или хоризонт, а не природна даденост. Всъщност тъкмо в несъвпадането на Аза с природното се ражда самосъзнанието, такова, каквото го имаме. Мисля си дали българската интуиция за това, че сме по-специални от другите, не ме кара да виждам като "контра-модернизационни" тъкмо случилите се на наша почва стратегии на модернизма, такъв какъвто го разбира например Петер Бюргер модернизмът като културна епоха, в която естетическото е обособила се сфера, където е отменен принципът на рационалността, определящ модерната обществена организация. Според Бюргер модерният субект се ражда, осъзнавайки се като творец на света, заел мястото на Бога. Проблемът е в невъзможността той да реализира без остатък субективността си, която вечно ще среща съпротивата на природата в познавателната и съпротивата на чуждите воли в морално-обществената сфера. Единствено изкуството осигурява възможност за съвпадане между структурите на субективността и произведения обект съвпадане, осъществено в художествената форма12. Ето ти го и Ботев. В неговия дискурс са отложени и просвещенския, рационалистичен и антропоцентричен еманципационен проект, и кризата на този проект и отмяната му в ирационалната територия или "извън-територия" на изкуството, или "писането", както ти го наричаш. Тъй че, щем не щем, трябва да приемем, че Ботев стои в темелите на модерната българска култура.
Кирил. Да, но всичко това става преди в българската култура да се е обособило автономното поле на изкуството. А когато такова поле се обособява, никой не се занимава с Ботевите подривности; обикновено те биват спокойно интегрирани в рационалните или представящите се като такива идеологически дискурси. Аз гледам на идеологията именно като на мястото, където се напасват различните социални езици, тя е апаратът за превод, събиращ разбягващите се дискурсивни практики в някакво всекидневно съзнание. Моят патос е в това, да създадем литературата отново по пътя на реконструирането, чрез дестилацията на наслоените интерпретации, омесили я с идеологическото.
Вивиън. За мен е важно да се откажем от холистките концепции за отношенията между култура и общество. Та нали и Даниел Бел това казва, че културата при капитализма като цяло се противопоставя на икономическите и социо-политическите структури на обществото13. Е, Бел говори за културата, Бюргер за изкуството и двамата трудно могат да бъдат събрани заедно, доколкото произхождат от различни теоретически традиции. Въпросът е каква теоретическа оптика ще си изработим самите ние, която да изразява собствения ни опит. Безсмислено е да твърдим, че Ботев е бунтар, инфантил, трансгресивен тип, без да ситуираме тези си интуиции в контекст, който да ги легитимира като елементи на едно ново познание. Един от възможните теоретични контексти е и този за модернизма, в който Ботев вече ще съседства не само с Вапцаров, но и с Бодлер. "Ботев" е полето, в което отчетливо се наблюдава зараждането на този "неконформистки" дискурсивен пласт, който ще продължи да се разраства и ще обема все повече от това, което се нарича "литература" и в което Марко Балабанов няма да има място. Страхувам се обаче, че литературата не може да бъде отделена или дестилирана, а ще бъдем принудени винаги да я разглеждаме в контекста на общия дискурсивен режим, в който работи.
февруари 1996
1. "Макс Вебер бе
охарактеризирал културната модерност с
това, че изразяваният от религиозните и
метафизически картини за света разум се
разпада на три момента, които могат да се
удържат заедно само формално. (...) С
разпадането на картините за света ... се
стига в Новото време до отдиференциране
една от друга на ценностните сфери наука,
морал, изкуство. В съответните културни
системи на действието научните дискурси,
изследванията на морала и на правната
теория, производството на художествени
произведения и критиката на изкуството се
институционализират като занимания на
специалисти. (...) Нараства разстоянието
между експертните култури и широката
публика. Това, чрез което културата се
разраства обработката и рефлексията на
специалистите, не става директно
достояние на всекидневната практика". (Ю.
Хабермас, "Модерността един
незавършен проект", сп. "Критика и
хуманизъм", 1991/кн.3). 
2. "Такъв е българският народ, и ето го и днес пак чист от всяко чуждо влияние, пак с тоя патриархален живот, пак с тази първобитност...
Нашият народ има свой особен
живот, особен характер, особна физиономия,
коя го отлича като народ дайте му да се
развива по народните си начала и ще видите
каква част от обществения живот ще развие
той..." (Христо Ботев, "Народът. Вчера,
днес и утре", в."Дума", 1871/бр.1 и 2).
3. "Никой народ не се
явява на света пълнолетен и във всичко
съвършен. (...) Както природата работи тайно,
но постоянно, та от разни частици ни
представя често зрелища, пред които се
чудим смаяни, така и под влиянието на
историческите закони разпръснатите
членове на едно кое да е общество започват
постепенно да се сглобяват и да съставят
едно цяло. Векове и години се изискват
често, докато излезе който и да е народ на
светската сцена като едно особено
общество" (Марко Балабанов, "Народно
битие", в. "Век", 1874/бр.26).
4. "Доброто и здраво семе, скрито в здрава и плодородна земля, всякогаш дава добър плод. Под натиска на вънкашни неблагоприятни условия, случва се то дълго време да остава като мъртво съвършенно, но щом лучите на благотворното слънце отстранят тези неблагоприятни условия и стигнат до него, то се съживява и бърза да изнесе наяве всичките жизнени сили, що се заключават в него.
Това също става и с духовното
възраждане на народите, които имат в себе
си яка нравствена основа". (Васил Друмев,
"Материали за духовното възраждане на
българския народ", "Периодическо
списание на БКнД", г. I, кн. ХI и ХII).
5. "Заедно с
цивилизацията у нас се развъждат
нравственият, умственият и телесният
разврат, модите, пиянството и сифилисът;
образованието, или се едно, науката,
училищата и читалищата отвъждат нови
паразити и експлоататори за народът и
дават средства за живот само на богатите;
улучшението на земеделието и развитието
на търговията ще да отнемат земите и
техните произведения от ръцете на
трудящият се и ще ги дадат в ръцете на
капиталистите; а железните пътища ще да
ускорят сичкото това и ще да принесат
такава вреда за народът, каквато полза
принасят на своите построители и
покровители". (Христо Ботев, "Железниците
са вредни за нас", в. "Знаме", 1875/бр.17).
6. "Кой може да ни
убеди, че миналото изолирано и невежо
състояние на народа ни не е допринесло
много за запазване на народността ни?
Наистина благодарение на варварското
владичество народът ни, като остана
неразвит, можа да оцелее, иначе би се
разпръснал и не би могъл да запази
настоящата си единност, на която днес се
опираме в своите надежди за политическа
независимост. (...) Не е в наша полза да се
стараем да въвеждаме в родината си
преждевременно западните идеи, които са
пакостни за нас. Нека да останем верни на
вярата, на езика, на народността, на
обичаите и богослужението си и да
избягваме всеки, който мисли по друг начин.
Както в миналото чрез тяхното спазване
народът ни запази своята цялост, нека
настояваме за тяхното запазване и
занапред и да изоставим европейщината за
европейците и за маймунски подражателните
народи. Нашият народ обитава такава точка
на земята, която естествено обуславя
наличието на тъкмо такива обитатели." (Д-р
Иван Селимински, "Как трябва да
разбираме нашето възраждане". В: Д-р Иван
Селимински, "Избрани съчинения", С.,
1979).
7. "За разлика от
функцията на понятието за цивилизация да
даде израз на една непрекъсната тенденция
на разширяване на колонизиращи групи и
нации, в понятието за култура се отразява
самосъзнанието на нация, която отново и
отново трябва да пита: "Кое всъщност е
своеобразието ни?", която отново и от
всички страни търси и се стреми да запази
границите си както в политически, така и в
духовен смисъл. Насоката на движение на
немското понятие за култура, тенденцията
към ограничаване, към изтъкване, към
изработване на групови различия, отговаря
на този исторически процес." (Норберт
Елиас, "Към социогенеза на понятията
цивилизация и култура". В: "Идеи в
културологията." Т. 2, С., 1993).
8. "У нас има едно
обстоятелство, което не трябва никога да
се забравя: а именно, че българина, роб пет
века, лишен от полето на обществената
битва, е заживял вътре в своята душа,
създал е един храм от блянове и мъки, който
не остава друго, освен да бъде изровен от
нашите художници и в него с благоговеюще
сърце и с молитва на уста да снемат шапки
всички алчущи и страждущи сърца в Европа..."
(П.Ю.Тодоров, писмо до Иван Кирилов от 5.IV.1900
г. В: П. Ю. Тодоров. "Съчинения", Т. 2, с.
354).
9. "Всеки се ражда на
определено място и веднага, още от първите
му часове, нежното му тяло се приспособява
към околната атмосфера, сетивата му
свикват с досега на околните предмети и с
удоволствие възприемат всичко. В родното
място въздухът действува по-животворно,
слънцето грее по-силно, месецът е по-чаровен,
кръгозорът по-приятен." (Д-р Иван
Селимински, "За брака. Пробен очерк". В:
Д-р Иван Селимински, "Избрани съчинения",
С., 1979).
10. "Кой подкопа нашите местни занаяти?
Кой нанесе смъртен удар на нашата бедна индустрия?
Кой внесе в нашето непорочно отечество очилата, ръкавиците, бастуните, цилиндрите, фраковете, казмирените дрехи, белилото, червилото, корсетите, помадите, парфюмите, шуповете, капелите и пр. западен боклук, кой внесе и разпространи венерическите болести?
Не всичко ли това се внесе, не
всичко ли това се проповядва, употреблява,
разпространява и защитава от преучените
наши синигери? И така, пак казвам, ние
нямаме хора сериозни, хора умни и с
възвишени идеи. Ние сме всички луди, всички
идиоти!" (Захари Стоянов, "От учените
светът ще пропадне", в "Независимост",
1880/бр. 30).
11. "... Сифилис и
онанизъм в науката и мисълта, сифилис и
онанизъм в литературата и в
журналистиката, сифилис и онанизъм в
мозъците на нашите цивилизатори и
водители народни." (Христо Ботев, "Народът
няма писатели, които да разкрият
страдалческия му живот", в. "Независимост",
1973/бр. 4).
12. "В результате
выделения внутри сферы общественной
практики участка своей собственной
деятельности художнику удается в какой-то,
хотя и далеко не полной, степени
удовлетворить свою тоску по объекту,
созданному в полном соответствии со
структурами его субъективности. Однако
объекты, возникающие на етом "участке",
противятся принципам рациональности,
которым, как это ни парадоксально, было
подчинено традиционное искусство.
Опираясь на свое собственное,
индивидуяльное понятие формы, искусство
становится институтом, который не просто
наряду с прочими институтами общества
участвует в прецессе усиливающейся
дифференциации функциональных сфер и
направлений общественной жизни, но и
всегда может поставить под сомнение
принципы этой дифференциации, так как
лежащее в его основе понятие формы
противостоит принципу рациональности."
(А. В. Дранов, Бюргер П., "Проза модернизма",
Реферативный журнал, сер. 7, 1995/кн. 2).
13. "Вътре в тази рамка
могат да бъдат различени структурните
източници на напрежение в обществото:
между социална структура (преди всичко
техно-икономическа), която е бюрократична
и йерархична, и политическа система,
формално вярваща в равенството и
всеобщото участие; между социална
структура, която в основата си е
организирана около роли и специализация, и
култура, която се грижи за укрепване и
удовлетворение на Аза и "цялостната"
личност. В тези противоречия могат да
бъдат доловени много от скритите социални
конфликти, които идеологически биват
изразявани под формата на отчуждение,
деперсонализация, атака срещу авторитета
и т.н. В тези противоречиви отношения се
забелязва разбягването на сферите." (Даниел
Бел, "Културните противоречия на
капитализма", С., 1994).