НЕ МОГА БЕЗ ВАС !


Цикъл есета от книгата на Дамян Дамянов "Живей така, че ..." - април-декември 1968г.

НЕ МОГА БЕЗ ВАС !


ВИЕ, с чието слово съм израснал, чийто дъх съм дишал, и не само аз, благословени да сте! Благословен да е дъхът ви, който, ако не е изчезнал, все някога ще изчезне! Благословено да е словото ви, което, ако за миг е изчезвало и са го забравяли, ще възкръсва и ще оживява с времето!

За вас са писали и ще пишат критици и историци и аз не искам да изместя писанията им. Искам само да ви благодаря с по две-три топли думи за хилядите думи, които съм взел от вас! Не ви вдигам паметници, защото паметници има право да вдига само времето! И само такива, каквито вие си издигате сами, без да знаете това.

Много сте вие, хиляди сте вие, близките на сърцето ми, и ако река да пиша за всички ви, няма да ми стигне животът... А и на мен ми трябва още малко животец — да се порадвам на този свят, от който може да си отида и преди да ми е дошло времето...

И сега вашите образи висят в душата ми, както някога по стените на класната стая. Колко други образи висяха там — на жени и мъже, на приятели и душмани! Всички те или повече от тях изпопадаха, съборени от случаен вятър. И на местата им останаха дупки, от които вее. Но вашите образи никакъв вятър не може да обрули и те сега ме топлят.

И аз искам да дам поне частица от топлината им на другите. Сигурно не ще успея, защото голяма е тази тяхна топлина, но ще се помъча поне като щрих, като силует да съхраня нещичко от нея.

Идеята за силуетите откраднах от един кръчмарски бедняк, който рисуваше такива силуети не с молив, а с ножичка. Режеше ги от черна хартия в профил и често те не си приличаха с прототипа. Сигурно и с мен ще стане така ... Но вие не ми се сърдете! Вие, които написахте толкова нещо за другите, знаехте ли, че някой ще напише нещичко и за вас? Може би не сте го и искали! Но ето, аз ви го давам, колкото мога и както мога. За да ви имам по-близо до себе си.
Защото не мога без вас!
Благословени да сте!
Амин!

В началото


ПЪРВИЯТ, БЕЗИМЕННИЯТ


Отсякоха му и двете ръце
и пак го питат и го разпитват:
— Даваш ли, даваш, Балканджи Йово,
хубава Яна на турска вяра?
— Море, войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра!

Отсякоха му и двете нозе, избодоха му и двете очи ... на дрипа го направиха него, клетия, а той пееше ли, пееше:

Яна не давам на турска вяра!

Затова няма лице, очи няма! Никой не се е сетил да го фотографира за музея, защото знаеше, че не е за там. В музея слагат само мъртвите, а той оцеля! Той е безсмъртен! Яка душа има, дяволът!

И яки ръце, златни ръце, които зидаха джамии и църкви, марангозваха тавани и тъкаха златобагри черги... Само че много му бяха душманите, та тия две ръце му не стигнаха да се брани от тях. Тогава на помощ викна Марко Кралевити. Оня, страшния, с рунтавнте вежди и със сабята дамаскиня, що се дипли дванадесет пъти и сече по девет глави наведнъж.

Сечеше Той глава подир глава, но с много Кеседжии имаше да се бори, та сечаха и неговата. Сечаха я, но не я отсякоха. Тя пак никнеше, пак я сечаха, пак... И така безсмъртен остана той! Мъчеха се да го обезобразят джандарите по участъците, но неговото лице вече беше останало в тревненските тавани и в родопските халища... Той — първият, който ме учеше на поезия! Но откак победи Мусата, май нещо му се фръцна мозъкът, та си уши костюм алафранга, заряза кавала и си купи транзистор. Заряза седенките и хукна по мачове... Но и сума комини вдигна по Кремиковци и къде ли не още! И те като кавали засвириха новата му песен, която и сега ме разплаква:

Халал ти вяра, майсторе,
дето си зидал калето:
двеста вихрушки да веят,
триста черкеза да минат,
не могат да го съборят!

В началото


ХРИСТО БОТЕВ


Горд съм, че съм роден на една земя с Него! Срам ме е, че с цели пет години е по-млад от мене Той! Боя се, загдето съм написал само около две хиляди стихотворения, а Той — толкова много - двадесет и четири! Аз ще раста на години, ще пиша стихотворения и все повече ще се смалявам пред Него. Защото Той е от върхове, които растат! Ще расте Той от Милин камък и ще остава над годините.

За Него в своите "Върхове" един друг връх, Константин Константинов пише:

„Той даде всичко, което имаше, на тая земя, дето отиде да умре: своята неосъществена младост, своя гений, с който цъфна голямата поезия на българския народ, остави ни един език, на който ние още не можем да му се отблагодарим достойно. Какво повече може да даде един човек?"

За Него аз, който съм само една падина между всички върхове, аз, който съм никой, се осмелих да напиша само две строфи! Не за да му отблагодаря — това не мога; не и да го величая — той си е великан, а само за да му се поклоня:

Само поетът и лудият могат
тъкмо тъй: с двеста другари
голи да влязат в големия огън
и крепост с глава да събарят!
 
Само поетът и лудият дръзват
с юмрук да трошат вековете!
Българийо, майко, горд съм до сълзи,
че раждаш и „луди" поети!

Осмелих се да го нарека луд, защото само лудите и гениите са способни на подвиг! Казват, че в огъня и Хус полудял ... Може би огънят е лудост! Навярно и луд го е открил! Луд или гений!

Хиляди, милиони думи са казани и ще бъдат казвани за Него, но никой не изрече онова, най-вярното, което Той изрече. Защото, без да знае, сякаш сам за себе си писа:

ТОЗ, КОЙТО ПАДНЕ В БОЙ ЗА СВОБОДА, ТОЙ НЕ УМИРА ...

Гледам Го на портрета, този двадесет и седем годишен момък, който с брадата си ми прилича на бог, и зачитам молитвата си:

О, мой боже, правий боже...
 

От неговото Верую всички ставаме „верующи"!

В началото

 


ПЕЙО ЯВОРОВ


Отдавна съм съборил кумирите си и съм престанал да вярвам в повечето от тях. Кумирите са толкова преходни, колкото преходен е животът. Само Той остана! Той, Яворов! Не смея да го нарека „моят", защото той е на всички и ничий. Той е на вечността!...

Срещу себе си на стената съм окачил отливката от неговата посмъртна маска. Като икона. И вечер, преди да заспя, мислено се кръстя пред нея. Защото всеки човек има нужда от един бог в живота си. А аз друг нямам!

Но нека не го славословя повече! Славослови се този, който трябва да бъде защитен! А Той се защити сам! Защити се от оня свят, който искаше да го убие и го оплю със салонните си клюки; защити се от Мина и Лора, които, макар и мъртви, го деляха помежду си и го викаха при себе си; защити се от своите хайдушки копнения, които крещяха в него:

С враг врагувам — мяра според мяра,
с благ благувам — вяра зарад вяра ...

Защити се сам си!

Гледам маската. Очите — кротко притворени, носът — прав като у римлянин, мустаците — сократовски и спокойни. Само устата — леко напрегната, като да е искала да издума думи, които внезапната смърт е вкаменила:

С кръвта си кръст ще начертая
от Дунав до Егея бял!

Кой ли се е сетил в оня страшен миг на смърт, на експертизи и клюки да увековечи смъртта му? Трябва да е бил или маниак, или до смърт предан негов приятел! Над дясната вежда даже и в гипса се е вдълбала куршумената дупка. Гледам я и се мъча да видя през нея България. Но не онази дворцова куртизанка България, която уби поета, а онази майчица свята, на която той даде всичко, що имаше.

И аз благославям това „всичко"! Благодаря му за всички думи, които ми е дал, но най-много му благодаря за онези два стиха от „Калиопа", които станаха наслов на живота ми:

О, защо с крила, ти, боже,
пеперудата дари?

Ако сте на мое място, бихте разбрали силата им!

В началото

 


ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ


Как бяха скръбни мойте детски дни!
О, колко много сълзи спотаени!...

Тези два стиха бяха достатъчни, за да стане мой! Завинаги! Той ме бе прочел, преди сам да прочета себе си.

Бях петнадесетгодишен, когато се запознахме. Той „възкръсна из мертвих", върна се прашен от бойното поле и понеже бе намерил своя дом в Копривщица превърнат в музей, влезе в моя. Подаде ми единствената си книжка, която не беше видял отпечатана приживе, и аз я изгълтах на един дъх до вечерта. Четях и плачех. Един юноша, който още не бе ходил на война, нито се беше влюбвал още, можеше само да плаче ...

И аз, разпаленият до вчера атеист, който бе молил майка си да изхвърли своето глупаво кандило от стаята, вечерта сам го запалих. Бях намерил един от боговете си. А и в книжлето, което мъртвият пехотинец ми бе подал, пишеше:

Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шепнеш тихи думи в тишината,
впил мррен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина ...

Не, твоето слънце тепърва ще изгрява, беден подпоручико! Ти, който не дочака да дойде твоята „Морна, Морна, в буря скършен злак", ти, който, за да забравиш немотията и хъшовските кръчми, сам се изправи пред куршумите; ти, който се луташе между светлата вяра и лудия Ницше, ти се завърна в бащината къща! Завърна се, когато вечерта смирено гаснеше. Завърна се заедно с мене през една жълта есенна вечер...

Аз вървях из глухия ти копривщенски дом, а чужденците, които щракаха с фотоапаратите си наоколо, гледаха втрещено сълзите ми. Не ги разбираха, не можеха и да ги разберат ...

А аз плачех, защото пред очите ми като кошмари седяха два страшни експоната: твоята мъничка бебешка люлка и дъсченият куфар, който се бе върнал вместо теб от фронта. Не погледнах дали в него има „с кръв опръскани писма", но ми стана страшно от близостта на тези два края — детството и куршума. Ах, този проклет куршум не бе ли видял, че се забива в дете! Защото ти бе дете и за да скриеш това, си бе пуснал брада! Само децата отиват така на война ...

Излязох от къщата и помилвах майка ти, която се бе вкаменила на прага от чакане. Помилвах я и й прошепнах, че ще се завърнеш, че ти вече си се върнал. Завинаги си се върнал, исках поне нея да утеша, защото

И в кротък унес чака тя
да дойде нейното дете.

В началото

 


ХРИСТО СМИРНЕНСКИ


Да си само на двадесет и четири години, да си събрал в себе си целия свят, над който да можеш със сълзи да се смееш и със смях, да плачеш, знаейки, че, си обречен, е велико нещо! А той знаеше, че ще умре, виждаше костеливите неумолими ръце на своята жълта гостенка и все пак си даваше надежда: „До другата есен, до другата пролет!" Храчеше кръв и си даваше надежда! Крещеше за въздух и си даваше надежда!

И не само на себе си. На целия свят. Защото тогавашният свят беше цял разкапан от охтика. И ако все пак този юноша жадуваше някакво изцеление, жадуваше го не толкова за себе си, колкото за своите гладни братя. А много бяха тези негови братя: и дрипави гаврошчета, и слепци, и улични жени, и цветарки. Той ги цереше с надежда или ... с горчиво кафе. Или -бе магьосник, или бе само един вярващ и чист юноша. А може би едното и другото заедно ...

Пророк бе той! Пророк или заклинател, който не моли, а заповядва:

И когато сетний камък на обгърнатия в пламък
и разруха древен замък се отрони в пепелта,
вий слезнете от конете и земята целунете —
възцарете вечна обич, вечна правда на света!

Мисля, той не е умрял само от туберкулоза! Ако не му е стигал въздухът в гърдите, то е било, защото тези гърди са били претъпкани с милиони неща: с цветарки и гавроши, с барикади и северни сияния, с гладиатори и вулкани. И редом с тях — мефистофели и приказни стълби, очи като черешки, баланиади, министерски шкембета ... Как няма да се пръснат такива гърди? Къде в тях място за въздух?

И все пак колкото и малко да е бил въздухът, колкото и да не е стигал на самия него, този въздух стигна, за да проветри целия задушен свят.

Казват, днес туберкулозата се лекувала ... Не знам. Но без страх дишам въздуха, който поетът някога е заразил с бацилите си. И съм му много благодарен за този „заразен" въздух!

В началото


Обратно в [ДАМЯНОВ] [СЛОВОТО]

ИДА Орбител Фарът...