НЕ МОГА БЕЗ ВАС !

Цикъл есета от книгата на Дамян Дамянов "Живей така, че ..."
април-декември 1968г.

 

 

ГЕО МИЛЕВ

Какъв ли ужас е да бъдеш изгорен жив? И въпреки това да благославяш човека, който е открил огъня! Да бъдеш удушен с някаква ръждива тел през гърлото и да вярваш в силата на въздуха! Да вярваш в идването на власт на мечтите си, на идеята, за която гориш! И да крещиш от пламъците:

Всичко писано от философи, поети
ще се сбъдне!
Без бог! Без господар!
Септември ще бъде май!
Човешкия живот
ще бъде един безконечен възход —
нагоре! нагоре!
Земята ще бъде рай —
ще бъде!

... И то когато земята е ад! Пъкъл! Не е ли това един български нововековен Галилей?

Някога исках да имам коса като неговата — да пада над дясното ми око. Не знаех, че този романтичен кичур всъщност е трагичен — крие едното око, което го няма, което е стъклено... Сега, макар и да плешивея от ден на ден, не искам перчема му. Искам само неговото единствено око, за да мога да гледам напред в годините... Защото той само с едно око видя бъдещето ...

Какво ли бих видял аз, ако имах това око? Сигурно — невероятно красиви неща, неизказани и немечтани неща, чудесни като в приказка! А в дъното им, най-отзад — един едноок човек, хиляди хора с очи и без очи, които горят живи. Като факли.

За да стане по-светло на тая тъмна и дълго ослепявана грешна земя ...

В началото

 

НИКОЛА  ВАПЦАРОВ

Цялото лице на българския фашизъм бе покрито с петната на позора! Хиляди, милиони бяха те и макар че това пъпчиво и зверско лице си отиде завинаги, петната останаха. Превърнаха се в рани по душата на моя народ! Една от най-дълбоките рани, едно от най-грозните петна беше убийството на Поета.

Те не знаеха кого убиват! Не, много добре знаеха и затова убиваха! За тях, а не за самия живот Поетът писа:

Но ти изчерпваш своите сили,
    слабееш ти,
         отпадаш ти!
Затуй така жестоко жилиш
в предсмъртен ужас
може би.

И ако при зверщината изобщо може да се говори за заслуги, то в случая заслугата е една: тя прави жертвите си безсмъртни!

Да казвам ли колко велик е този човек, какъв необятен космос е и какво хладнокръвие му е трябвало, за да пише стихове няколко часа преди смъртта си? Излишно!

Ще повторя само един факт, навярно също много известен, но така знаменателен, че никога не губи символиката си. Разказа ми го майката на поета, баба Елена Вапцарова:

— Мамо — казал й синът на предсмъртното свиждане — утре, когато ме убият, не носи жито по гробищата! Донеси хляб на другарите ми в затвора. А житото посей в земята, на лято ще изкласи!...

23 юли 1964. Hа този ден, в този същия час, в който преди двадесет и една година бяха убили Него, аз... се жених! Да, нарочно избрах този ден и този час за сватбата си! Имаше някаква трагично-велика символика в това! Може би жестока, може би радостна, но при всички случаи велика — в деня, в който само преди двадесет и една година са умирали нашите най-големи поети, ние, за които те умираха, се женихме!... Ако сега, пишейки това, се усмихвам, то е само за да не видите сълзите ми, за да не се разплача! Лудо, бясно, неистово.

— Къде си? Ела на моята сватба, стани ми кървав кум! Радвай се , пий и пей заедно със сватбарите и яж този хляб на софрата — той е твоята плът! Сега е лято! Житото, което пося майка ти, поникна! Изкласи!

В началото

 

НИКОЛА ФУРНАДЖИЕВ

Колко повратен и неочакван е животът: само преди седмица се канех да пиша за теб като за жив! Но макар че днес те видях на смъртното ложе в Народния театър, макар че дълбоките ти подпухнали очи вече не ме гледаха, нито басът ти ми говореше, ти за мен бе пак жив. Пак бе оня Фурнаджиев, който преди осем години идваше у дома, за да редактира стихосбирката ми „Очакване". Не се възгордяваше нито от годините си, три пъти колкото моите, нито от името си, в сравнение с което моето бе нищо, не те спираха нито известността ти, нито престижът ти! Идваше. Идваше не само като мой редактор, а като мой баща, като мой приятел. Защото само пред приятел би могло да се плаче, както плаках веднъж пред тебе. Някаква юношеска моя история, за която не е нито време, нито място сега пред лицето на смъртта и пред ушите на хората да говорим.

И ако все пак повтарям думите, които тогава чух от тебе, то е, защото в тях имаше една голяма, обобщаваща мъдрост:

— Не си харчи ума за глупости, момчето ми! Ни за фалшиви любови, ни за фалшиви приятелства! Не заслужават! Пази го за по-големи неща! За поезията го пази и нея не зарязвай, за да не те зареже и тя! Тя зареже ли те, спасение няма! ...

И в ушите ми още звънят последните ти думи „... спасение няма". Звъняха и днес, когато се прощавах с тебе, звъняха и тая вечер, когато от телевизионния екран ти си вземаше сбогом с мене. Звънят и сега от всяка твоя поправка, която някога си нанасял с едър и отсечен почерк върху ръкописа на моето „Очакване". Връщам се към тази синя стара папка, за да ти дам малко от своя живот.

Но защо да ти подарявам свой живот, когато твоят още не е завършил? Той, този твой живот, не свършва с катафалката, нито с надгробните сълзи на приятели и лицемери! Той преминава като кървав конник под дъги и слънца над планините, гори там, където „изгоряха селата и пеят бесилките", по пътищата на родината върви!

Защо да ти подарявам аз живот? Ти си имаш един свой, който тепърва започва! Нали това ми казва твоят глас от телевизора:

Аз съм все още тука! Наздраве!
Как е весело да се живей!...

Сбогом, мой учителю и стар приятелю! Ти няма да чуеш това мое последно „сбогом", но за мен ще останеш винаги жив, докато жив съм и аз! Защото и сега, когато те няма, пак

Вън е зима, вън е ласкава зима,
навалял е отново снегът,
ала извори неизтощими
под cнега цяла нощ бълболят.

27 януари 68

В началото

 

ВЕСЕЛИН ХАНЧЕВ

Сигурно е страшно да знаеш, че дните ти са преброени, и да пишеш стихове! Че след година или след час ще свършиш и пак да крещиш: „Жив съм!"

Подвиг, равен на Вапцаровия! Има ли значение кой е врагът — куршумът или ракът? И двамата са еднакво хищни и безпощадни! И пред двамата стои изправен по един поет! Умира по една вселена!

Има ли стая за целия свят?
В нея сложете ме! В нея!

Вик на умиращ орел, който се е издигнал в най-високото, за да се прости със света и да се хвърли отгоре. Само орлите умират така!

Но той не беше орел! За да бъде, му пречеше нежността. Той бе просто човек, бе един от най-нежните наши поети:

...затуй че бе на твое име кръстен
и моят лош, и моят хубав час,
на твоя малък пръст наместо пръстен,
горещите си устни слагам аз.

... И от най-талантливите... Не казвам това, защото е мъртъв, нито защото бе мой приятел (за мъртвите — или хубаво, или нищо, а умре ли човек, всички му стават приятели!) — казвам го, защото той е поет! Поет, който с еднаква нежност можеше да носи „стихове в паласките", да гори в любовта и да страда за най-добрия ученик, да се смее в епиграмите си над „Албума на Бешков"! Неговото сърце бе космос! Той можеше едновременно да разговаря с всички хора от света: и с испанеца Хосе Санча, и с парижкото момиче, което рисува цветя върху тротоара, и с.. .мен, който не му отидох на последно свиждане в болницата. А аз не отидох на последното, защото на първото се разплаках: трябваше взаимно да се лъжем, че ракът е милостив. И като не успявахме, се усмихвахме, глупаво и тъпо се усмихвахме един другиму.

Разплаках се на глас едва когато той вече не можеше да ме чуе — на траурния митинг-погребение пред Народния театър. Разплаках се насред София, пред хиляди очи без никакво стеснение. Бих се разплакал насред света, ако знаех, че плачът ми ще го върне ...

Откъде да го върне? Как да го върне? Та той е тук, в стаята ми — във всяка вещ и образ покрай мене. Дори гласа му чувам от грамофонната плоча:

За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори...

И все пак в Софийското гробище стърчи една зловеща пирамидка с името му и с двете дати: "4 април 1919 — 3 ноември 1966".

Смъртта е страшна, но едно е утешението ни: безсилна е тя да вземе от нас оставеното, пък дори то да е само думи ...

В началото

 

ЧУДОМИР

Стари и добри мои приятели и другари, не съм се съмнявал ни за минута, че няма сърдечно да ме изпратите до „вечното ми жилище", ако не вали дъжд.

Из предсмъртните му „Драсканици в болницата"

Тези думи като че са укор към мен! Не знам дали бях от добрите му приятели, но се обичахме. И аз — него, и той — мене. Въпреки разликата в годините ни, в имената ни, в талантите ни. Не помня дали валеше дъжд в деня на погребението му, но аз не отидох в Казанлък. Не отидох и нито на едно свиждане с него тук в болницата. Не заради дъжда, а защото се боях да не почне да се шегува и със смъртта! Защото при многото ни междуболнични виждания разбирах, че той знае за нея, вижда я, усеща я до възглавницата си... А с какво друго би се бранил един Чудомир от нея освен с шегите си!

Страшни шеги! Чета ги в посветения нему траурен брой на „Стършел" и плача. Плача от хумора им, от мъдростта им, от тъгата им! Защото в тях има и хумор, и мъдрост, и тъга, само униние няма. Както в целия му живот! Както в разказите и карикатурите му за Лъжлив Съби и Нено Сенегалеца, за как' Сийка и Чолпанката ...

Мисля си за този най-съвременен Алеко, който въпреки грамадния си талант, въпреки голямото си име никога не ламтя за постове и звания, и ми става страшно! И тъжно, и гордо! Този титан на словото даже не дойде да завладява София, както направиха повечето от неговите братя по перо, а си остана до гроба оня тих и благ казанлъчанин, който се задоволяваше само да владее душите на хората. А той ги владееше! Бе господар на тези души, лекуваше ги. И в това е разликата между него и Алеко: единият лекуваше, другият удряше със сатъра на сатирата!

И никой критик, никой надгробен оратор не би могъл да оцени неговото дело така, както самият той си го оцени:

„Казват, че народите са като децата — не обичат да им се чете морал, а искат да стигнат до истината, развличайки се. Казват още, че ако сатирата е хирургически нож, то хуморът е „сладкият мехлем" за раната. Щом е така, не остава нищо Друго, освен да си пожелаем този сладък мехлем да се произвежда масово и да се продава под път и над път, защото у нас има още много рани за лекуване."

Какво още може да се добави? Нищо. Освен един скромен гроб в двора на една казанлъшка къща и един смях, който остава да кънти и да ме разтърсва така, че не разбирам смея ли се или плача. Защото една от шегаджийските негови „Драсканици" ми казва:

„... И все пак, и все пак колко самотен е човек, колко сам-самичък е в света!"

В началото


Обратно в [ДАМЯНОВ] [СЛОВОТО]