БРОЙ 2, 2001

 

СЪДЪРЖАНИЕ

НАЧАЛО

РЕДАКЦИЯ

Magyarul

Шандор Мараи*

Изповедите на един буржоа

(откъс от том първи)

 

Жилището беше голямо, стаите  просторни, високи, с разположени нагъсто прозорци, и все пак в спомените ми то оживява така, сякаш е било мрачно. Навярно, защото в детството с моите братя и сестри и с възпитателя ни найчесто се приютявахме в "алкова", това сводесто помещение без прозорци, където решетестите детски легла и учебните чинове изпълваха изцяло стаята. Този алков свързваше спалнята на родителите ми с трапезарията; цветна остъклена врата го отделяше от уличната трапезария, за да не го огрее случайно слънчев лъч. В тази стая спяхме, тук приготовлявяхме домашните си, и при лошо време или ако за "наказание" ни бяха забранили да напускаме пределите на жилището, играехме също тук. Никому не беше хрумнало, че за детска стая навярно поздравословно и поподходящо помещение щеше да бъде пищният, просторен "салон", където по цели месеци не стъпваше никой, тази навярно найпросторна и светла стая от жилището, където стояха единствено облечените в платнени калъфи мебели, и с хладния си, буржоазен разкош винаги ми действаше така, сякаш вътре имаше мъртвец. "Алковът", това тъмно, лишено от въздух, твърде топло мъничко убежище, беше истинският ни дом; никой не се и замисляше, "възпитателите" ни също намираха за естествено, че трябва да учим на запалена лампа, когато впрочем жилището още се къпеше в дневна светлина.

Пет стаи се разполагаха тук, под ъгъл, три откъм улицата и две откъм двора. С изключение на детската стая всички те бяха грамадни, пространни. В тези буржоазни жилища от края на века за качествата и разположението на детската стая не съблюдаваха особено дори онези заможни семейства, които иначе обсипваха детето си с маймунска обич и никога не жалеха пари за неговото възпитание и облекло. Мненията за "хигиената" тогава се разделяха. "Теорията за бацилите" по онова време беше влудила много домакини, познавах възрастни лелки, които бяха обсебени от манията за чистота, те по цял ден забърсваха от прах, ходеха с ръкавици нагоренадолу из жилището си и улавяха "бацилите" с метлички от пера. Естествено, честолюбието на буржоазката домакиня не търпеше по лакираните мебели да бъде открита дори и прашинка, докато пиеха кафето си, дошлите на посещение кумици провеждаха истински оглед в дома на своята приятелка, и горко на нещастницата, в чието жилище този ден немарливата камериерка бе забравила да прокара парцала за бърсане на прах докрай по пианото. Майка ми, двете слугини и "госпожицата" по цял ден чистеха. Сутринта почистваше слугинята, работата ù бе проверявана от "госпожицата", покъсно се появяваше майка ми, като генерал на парада и провеждаше безмилостен оглед, прокарваше пръсти по найнезабележимите процепи на мебелите и диреше прашинки половин предиобед. Имаше девиз, че липсата на прах е първото условие за "модерна хигиена". В повечето жилища обаче детските стаи изглеждаха плачевно, за целта бяха обособени затънтени, килероподобни помещения; и гърбът на пианото наистина блестеше, но на повечето места бяха сдържани по отношение на банята и малко я употребяваха. Банята у нас още се ползваше, защото бяхме много деца, и родителите ми впрочем изповядваха извънредни и не съвсем модерни принципи за телесната чистота. И зиме, и лете, всяка утрин и вечер бавачката напалваше вехтата желязна печка в банята и госпожицата изкъпваше децата; всеобщото схващане обаче гласеше, че "многото къпане е вредно", защото изнежва децата. На повечето места използваха банята за вехтошарна, където членовете на фамилията отиваха наистина да се мият, но едва успяваха да се придвижат сред струпаните в мрачното помещение куфари, простряното да съхне пране, препаратите за почистване на обувки и дрехи. При мнозина от нашите познати във ваната събираше прах багаж, и навярно те я употребяваха според първичното ù предназначение само за един ден в края на годината, предновогодишно. Буржоата от края на века се къпеха общовзето само тогава, ако боледуваха или се женеха. Затова пък банята за едно жилище беше задължителна; само че много не я ползваха. У нас мрачната ниша на банята също бе запълнена с найразлични партакеши, майка ми полагаше отчаяни усилия да поддържа в ред пешкирите, хавлиите, всеки имаше своя "отделна закачалка", както в гардеробиерната на театър, тъй висяха пешкири, утринни халати, сукмани, никой никога не знаеше кое е негово, къде му е мястото, кога ще му дойде редът. Банята бе вечен хаос, инкубатор на обиди и вълнения.

В "килера" например царуваше много потържествен ред, отколкото в стаята на децата или в банята. В просторното, сухо, светло помещение се събираха, съвсем излишно, огромни припаси от хранителни продукти, сякаш снабдявахме с брашно и мас някоя обсадена крепост или склада на селската курия, където в околността на цял ден път няма месарница или бакалница. Впрочем там, у дома, "припаси" се трупаха от всичко: в скриновете на майка ми, в чекмеджетата на долапите се редуваха неизброими количества неушити платна, трикотаж, топове с памучни платове, но пазарувахме "припаси" и от всичко друго, от вървите за обувки до парцалите за бърсане. От време на време особена мания за трупане обхващаше майка ни, която се връщаше от пазарските си експедиции у дома тъй ликуващо, сякаш живеехме някъде в пустинята, и тя бе купила от преминаващ керван редки и безценни вещи. Купувахме брашното с чували, а маста  с цели бъчви, бяхме се запасили с кашкавал колкото мелнично колело, и у дома нищо не се измерваше с грамове. Притежавайки всички тези големи запаси живеехме поскоро умерено, отколкото разточително. В къщата вече хленчеха три деца, две слугини омитаха насъщния и всеки обед готвачката готвеше за седмина, когато майка ми получаваше "за храна" всичко на всичко сто форинта на месец, и дори понякога може би спестяваше по нещо от тях... Хапвахме месо два пъти дневно, баща ми не понасяше системата у дома да се заделят и притоплят остатъците от обяда. Майка ми поднасяше обилна, тлъста унгарска кухня и стоте форинта стигаха за храната на седмина. Над маджарския свят тогава се лееше някакво ханаанско изобилие и евтиния; не онази принудителна, просешка евтиния, както след войната, когато цените се определяха от безпаричието и мизерията излагаше с надпреварващо се прахосничество своите продукти и стоки; в евтинията на мира всекиму излизаха сметките. Това бе господарски, тлъст, материален живот. Още самата закуска изглеждаше като някакво семейно тържество, имен ден или женитба. Прясно избръснат, излъчвайки ефирен аромат на одеколон и на брилянтин, баща ми пристигаше от банята на претенциозно сложената за закуска маса, заемаше почетното място в тютюневия си домашен халат, протягаше ръка към местния вестник  получавахме, разбира се, клерикалния вестник, който се издаваше с парите на епископа и се печаташе в епископската печатница, вестник "Фелвидек"[1], и докато чакаше чаят в украсената с лучени щампи майсенска кана "да се запари добре", той прехвърляше новините. Това бе тържествен момент. В тези мигове щипката за мустаци все още бе обтегната под носа на татко, той я сваляше едва когато започнеше да яде и с малка джобна четчица регулярно разчесваше брилянтиновите си мустаци на две. Майка ми сядаше срещу него, а от двете страни на масата две двойки деца дебнеха тържествената церемония на закуската. Децата закусваха кафе и кръгли хлебчета с масло, а зиме  застроена супа; ала гледката как баща ми закусва ни компенсираше за всичко и ни изпълваше с възвишени чувства. Тъй достойно, изискано закусваше той; тютюневата му утринна роба с кафяви копринени ревери, леките движения на женствените му малки ръце с монограмния пръстен, неговото спокойствие и фамилиарното патерно благоразположение ни очароваха на всяка закуска. Пиеше ароматен, златистокафяв чай с много ром, хапваше шунка и рохко яйце, мед и унгарско масло (препираше се много заради маслото с майка ми, която от съображения за икономии, или един господ знае защо, пазаруваше понякога датско масло, и дори си спомням една утринна драма, когато баща ми прозря това вероломство, стана от масата за закуска, и хвърли "датското масло" в клозета!), хляб му препичаха отделно, и дълго можех да наблюдавам това изтънчено хранене, този "светски алюр". Тази утринна идилия ми се струваше като буржоазно богослужение. Тъй бавно, с елегантни движения би могъл да се приготовлява за своите дневни ангажименти само онзи, който вече дотолкова се е утвърдил, че през деня не можеха да го засегнат унизителни сюрпризи. В действителност по онова време баща ми още не "се беше утвърдил" особено; бе се утвърдила класата, към която принадлежеше, и бликащото съзнание за тази принадлежност изпълваше поведението и жестовете му докрай с достойнство. Който принадлежеше към класата и имаше добра атестация, можеше доста спокойно да започне деня.

След закуска не трябваше да ходи надалеч; в началото  само до съседната стая, покъсно, когато кантората се разрасна, ангажираха три стаи в дъното на дворния коридор и там устроиха уголемената кантора. Сега семейството се нанесе вече понашироко в останалите пет стаи; баща ми устрои между салона и трапезарията отделна "мъжка стая" или "пушилня", тук поставиха шкафовете за книги и въобще поръчаха много нови мебели. Особени мебели пристигнаха от местната мебелна фабрика, съвсем "модерни" мебели, познатите ни идваха да им се чудят. "Салонът", найбезполезната стая в жилището, не се използваше с години, защото провинциалната буржоазия по онова време не познаваше западния, "салонен" обществен живот, посетителите се събираха около бялата маса и там "хортуваха" след вечеря, понякога и до зори. Все пак "салонът" беше обзаведен с големи грижи. Имаше гарнитура със седефени инкрустации, изработена от махагоново дърво, огромно огледало, голяма, лакирана черна маса със сребърен визитник, препълнен догоре с визитки, с пълния адрес и ранга на видни познати и случайни посетители, с албум, с огромни морски раковини, с миртовия венец на майка ми, носен на венчавката ù, в кутия от стъкло. На една поставка бронзова сирена изплуваше от вълните на пепелницата и държеше факла в ръка, кой знае с каква цел.... Тук се намираше още излята от бронз статуя на дакел в естествена големина, вярно копие на един от споминалите се любимци на семейството, и още множество "предмети" от сребро, от мрамор и от бронз, също и обработен каменен къс от опустошената Месина. В черен скрин с витрини от гравирано стъкло стояха подредени книгите на майка ми, няколкото, които беше събрала през моминството си или бе получила покъсно като подарък от баща ми. Многото бронз и махагон, разбира се, блестяха, забърсани от прах; колкото порядко се ползваше тази напълно излишна стая, толкова погрижливо я почистваха. Салонните мебели впрочем бяха изработени още в мебелната фабрика на дядо ми по майчина линия, и затова, от благоговение, когато пренареждахме жилището, не се разделихме с тях. Шедьоври на вкуса от края на века бяха тези мебели, находчива смесица от махагон и седеф, фотьойли, декорирани с орнаментиката на дорийски и ионийски колони крака на столове, и изобщо всяка отделна мебел грижливо се стремеше да разкрие предназначението си, столът очевидно не бе предназначен за сядане, а беше просто, за да го има. Това бе салонът, и трябва да призная, че този наш салон с изисканата си наредба, със своя приглушен "стил" бе направо божествен в сравнение с останалите буржоазни салони, каквито бях виждал в детството си в жилищата на съседи и познати. Тези "модерни" мебели от края на века, чиито чертежи и модели се копираха всяка година по виенски образец в работилницата на дядо ми, както и в останалите унгарски работилници, бяха отровили вкусовете на две поколения. От бидермайеровия "свят на комитатския[2] съдия", от тези смирени, хуманни форми на добрия вкус израсна без преход онази палисандрова и плюшена страхотия, която буржоазните мебели от края на века бяха. "Старогерманската трапезария" действително се е състояла от функционални и изящни мебели, ако я сравним с онези накичени със заврънкулки "бюфети", наподобяващи кутията на Фортуна, украсените с пресовани чепки грозде кожени столове, спалните скринове с огледални врати, натъкмените от червен плюш фотьойли, каквито в началото на века започнаха да произвеждат навсякъде у нас. И нека до тези бездушни, лишени от логика страхотии си представим неизменните украшения, палмите в ъгъла, възглавките на всеки диван, под краката и във фотьойлите, калъфа за четки на стената, чиито гоблен изобразяваше ловна сцена, сребърния елен на писалището, който държеше в разклоненията на рогата си перодръжки, бронзовия бухалмастилница, мраморни преспапиета с форма на човешка ръка, завесите с цветни мъниста, изработените остроумно и живописно от пурени пръстенчета и пресовани под стъкло паравани за печката, ръжените, чиято никелова ръкохватка изобразяваше копитото на дива коза, порцелановите щъркели, които съхраняваха между крилете си многогодишни тревисти растения, посребрените чугунени чапли, които държаха в клюновете си визитки и многото плюш, филц, платове, с които бяха покрити прозорци, стени и мебели, за да няма фиаско, ако някъде оставят една прашинка или допуснат иглен лъч светлина... всичко това бе "juste milieu"[3], на унгарски  "интериорът", рамката, в която едно буржоазно поколение живееше и се възпитаваше. Добрият вкус на баща ми навярно бе пресял донякъде този прилив в нашето жилище  големият терор на епохата обаче не беше пощадил невредими, без последствия дори и нас, и единдва бронзови жерава или бродиран стенен ковьор в кожена рамка, изобразяващ "храненето на елените", се срещаха в салона и в "господарската стая". Това "ново изкуство за дома" беше централноевропейското схващане за дребнобуржоазната безвкусица на викторианската епоха  както живееха, тъй и се обличаха, четяха, беседваха. "Просветеното, либерално гражданство" считаше изчистените, красиви форми, благородните мебели от неотдавнашни епохи за стари партакеши, годно за вехтошарната бабино наследство. Вярно, по онова време този вкус диктуваха и световните властелини. Подредбата на вътрешните, неприкосновени стаи на император Вилхелм или на Едуард VІІ по нищо не се различаваше от мебелировката в чакалнята на някой берлински дерматолог. Пред своето писалище в императорската стая на "Ахилеион" в Корфу височайшият гост бе наредил да монтират върху въртящия се стол за роял кожено седло, и когато работеше, го възсядаше. Чудно ли е, ако по същото време във вестибюла на един буржоазен дом в унгарски провинциален град бродерията върху калъфа за четки изобразяваше ловна сцена?

***

Един летен ден Ерньо пристигна, пристъпи достопочтено нагоре по стъпалата, поздрави лаконично изненаданото семейство, никого не разцелува, отпусна се тежко в един фотьойл, изтегли от табакерата си от алпака дълга цигарета с мундщук "Дама", и започна да пуши тъй акуратно и вглъбено, сякаш нямаше тук никаква друга работа, освен да ни демонстрира метода на пушене, който беше изнамерил. Никого не бях виждал да пуши дотогава с такава необикновена тържественост, с такова благоговейно себеотдание. Преди да запали, няколко пъти чукна мундщука на цигарата ò капака на табакерата от алпака, жумейки, с едно око погледна в цигарата, както астроном в далекогледа, продуха мундщука, сетне навлажни устните си с език, попритисна с два пръста цигарата докрай, отскубна малко от излишния тютюн, издаде устни , нагласи цигарата в уста, и без да я пуска, крепейки я с два пръста, опитно подири с лявата ръка запалката в джоба на жилетката си, запали цигарата с една ръка, вдъхна дълбоко от дима  в такива моменти лицето му хлътваше от две страни, както на мъртъвците , и сетне дълго задържаше пушека в дробовете си, мина половин минута, докато с похотлива, преживна мудност пусне обратно сдъвкания, смлян дим. Редки облачета пушек се стелеха от носа и устата му, и в това време Ерньо дишаше тежко, като атлет след някое изпълнено с голяма ловкост силово упражнение... Надавайки писъци, семейството насяда около него, съзерцавахме го. Първите минути от пристигането му преминаха изключително в запалването на тази цигара, сякаш се бе готвил за това артистично изпълнение и искаше да смае семейството. Сетне дълго не проговори нито дума. Палтото му от лоден лежеше на стола до него. Беше много висок  сто осемдесет и шест сантиметра  и много дебел; носеше мустаци като на император Вилхелм.

След шестнайсетгодишно отсъствие се бе завърнал с такава лаконична тържественост и очевидно единствено с целта да ни покаже как трябва да се пуши вещо и с голямо наслаждение. Беше пристрастен към никотина. До деня на смъртта си изпушваше по осемдесет цигари дневно, умря на четирийсет и пет годишна възраст от един вид сърдечен порок, наречен "angina pectoris", който бе причинен и ускорен от безмерната консумация на никотин. Шестнайсет години той не ни беше написал нито една картичка от странство. Никой не го бе виждал през това десетилетие и половина, от него не се получаваха дори косвени вести, веднъж в семейството се разпространи ужасният слух, че Ерньо е генерал в японската армия; някак, Господ знае защо, ни беше срам от това; слухът обаче, за щастие, се оказа фалшив. Лениво, месесто се бе отпуснал във фотьойла, отправяше безразлични въпроси към майка ми, която не беше виждал от шестнайсет години и всячески се държеше така, като че ли е напуснал къщата вчера и не го интересува особено какво се е случило междувременно с останалите у дома. През това десетилетие и половина, докато Ерньо бе живял така загадъчно в странство, мнозина от семейството бяха починали, бяха се родили цял куп деца, които Ерньо никога не беше виждал, начинът на живот на семейството се бе променил, но Ерньо говореше как монополните папироси са много поароматни и надеждни, отколкото папиросите на германските частни компании. Беше смутен. Седеше бледен и тежко дишаше. Държанието му изразяваше протест, разтревожена отбрана. Не питаше нищо и безмълвно отхвърляше въпросите, чрез които семейството желаеше да разнищи тайната на изминалото десетилетие и половина. Не след дълго установихме, че Ерньо "има тайна". Навярно действително е бил някъде военачалник, навярно е живял просто сред унизителни житейски обстоятелства; прозряхме "lebenslüge"[4] зад мълчанието на Ерньо  "Дивата патица" по онова време бе на мода по унгарските театрални сцени , и уважихме неговото обидено, разтревожено мълчание. Започна живота си сред нас така, сякаш бе пристигнал от чужд материк, със своята "тайна", с табакерата от алпака, която беше непрестанно пълна, с малкото си дрехи, бельото и тъничкия портфейл, с особените си привички.

Горделив и прочувствен по душа бе Ерньо, наймладият от поголемите братя на майка ми  даже самият начин и обстоятелствата, при които беше изчезнал преди шестнайсет години, подсилваха загадъчността около неговата месеста и ленива фигура. Ерньо започнал като действащ армейски офицер, за фамилията той бил като "зеницата на очите ù", онзи някой, към когото всеки фамилен член поглеждал с гордост. В кадетската школа получил стипендия от фондация, и можел да остане в армията и след смъртта на дядо ми, защото семейството подкрепяло зеницата на своите очи, младия офицер. Живеел гарнизонния живот на малкия град, пиел много, играел на карти, добре или лошо носел службата, бил любимец на компанията, защото свирел приятно и от сърце на пиано, лихварите го притискали, ухажвал касиерките и гостуващите актриси, и бавно изпаднал в онова вяло състояние на алкохолизирано безделие, което малцина мирновременни действащи офицери от провинциалните гарнизони съумяваха да избягнат. Ерньо притежавал темперамент на революционер, необщителна и разяждана отвътре, любознателна и неспокойна психика със склонност към странствания, и първия ден, когато осъзнал изпитваната към призванието си неприязън, написал писмо на министъра на военните дела, отказал се от своя чин и без пукната пара, само по едни цивилни дрехи, без да остави прощално писмо, заминал в чужбина. Не, мъжете от семейството не долюбвали кариеристичната стълбица на живота. Единият се самоубил, защото не можел да стане музикант, другият изменнически изоставил хуманитарното образование и станал касапин, Ерньо се отказал от честта на пагона, за да живее за "своята тайна", някъде в тъмната и неведома чужбина. Живееше сред нас тихо, предпазливо. Багажът му се състоеше от няколко специализирани книги по математика и физика, и от множество нотни тетрадки. Към математиката проявяваше страстен интерес. От него чух за първи път името на Айнщайн  Ерньо четеше трактатите на учения в специализираните журнали, и цяло десетилетие преди теорията на относителността да стане популярна в пресата, вече знаеше за нея , той пръв ми разказа за атомната теория, за Планк, за атомната експлозия. По цял ден седеше в единия ъгъл на верандата, с цигарета и с някоя специализирана книга или списание по физика в ръка, бледен, с дебело стъклено пенсне над сплеснатия си нос, скромно и печално.

Мина време, преди да разкаже "своята тайна", която, разбира се, беше банална като повечето големи, истински "житейски тайни". Какво ли би могъл да започне без пари, без особени способности и образование в Германия, където бе заминал след "своето бягство"? Беше разменил за дребни монети музикалния си талант, онова дилетантско подрънкване на пиано, с което бе забавлявал у дома своите другари  офицерите в гарнизона. Свирел в кафенетата и ресторантите на немските провинциални градове; покъсно основал оркестър и се скитал от град на град. Вярвал все помалко, че някога ще се избави от тъмницата на нощните кафенета, от безрадостните увеселителни локали в Германия, където в течение на десетилетия той се подвизавал на пианото, гуляел, пиел и пушел до зори, и на четирийсетгодишна възраст неизлечимо заболял. Знаеше, че не му остава (вече) да живее дълго, и отчаяно четеше всичко, което му попаднеше  не обичаше художествената литература, но особено го привличаха студиите по естествени науки, физика и главно математика , и той наистина заприлича на осъдения на смърт от анекдота, който искал да научи бързо английски преди екзекуцията си. Ерньо също "искаше да навакса своите пропуски". За военния живот си спомняше само с неприязън. Макар по дилетантски, но все пак знаеше много, найхубавите спомени от юношеските ми години са дългите полемики и разговори с Ерньо за астрономия, геология, атомни експлозии; и като по чудо аз, който в училище винаги съм се провалял по математика, разбирах и найзаплетените интегрални изчисления, ако ги обясняваше Ерньо. Той ме научи да разсъждавам методично по математически въпроси, от няколко негови вметнати изречения внезапно осъзнах, че математиката не е някаква магическа абракадабра, а поредица от изчистен и прости идеи. На пианото, разбира се, той никога не седна.

И на война потегли така, тъй безмълвно, неспретнато, натъпка джобовете си с цигари и шоколад, сякаш отиваше на излет. "Also"[5] каза и се спря на вратата, когато започнахме да се сбогуваме, усмихна се смутено, колебливо протегна ръка, сякаш се готви да иде просто тук, в съседство, дори не заслужава да говорим за това, и не разбира защо сме толкова възбудени, понеже отива просто за малко ето тук, на война. Наймного се страхуваше, че ще го целуне някой, майка ми или децата; мразеше прочувствените семейни сцени, звучните прощални целувки, лицето му издаваше ужас, примесен с отвращение, очевидно това му подейства наймъчително от войната, тази прощална сцена. Стояхме уплашени около него, децата усещаха Ерньовия свян, и потресени, безмълвно го придружихме до стълбището, защото междувременно се беше случило нещо, което никой, наймалкото Ерньо бе очаквал: бяхме обикнали този дебел, печален, болен и неспретнат човек. Тази обич ни завладя внезапно; няма и понеобичайно явление в семейството. Теглеше ни към него, както към никой друг, навярно и един другиму не се привличахме така. С бавни, олюляващи се стъпки Ерньо отиде на война, дълго гледахме подире му от портата, и можехме да се обзаложим, че дори небето да се продъни, пак няма да извърне глава от ъгъла... как ли пък не, тъкмо той, беглецът, ще ни помаха от ъгъла, когато тръгва на война, и тъкмо той ще се отдаде на подобно "gefühlsduselei"[6]! Не извърна глава и ние стояхме на портата, плачехме и ядно се смеехме, и установихме, че този четирийсетгодишен Ерньо е още съвсем дете. Ето, сега отива на война, с натъпкани джобове, натоварен с плетени топлинки за ръце, шоколад, термометър, лагерен далекоглед, джобно ножче с тирбушон и каквото още неминуемо трябва за една война  защото прекараните в Германия години бяха възпитали известна педантичност у него , и не би погледнал обратно към нас за нищо на света, защото се срамува! Но знаем, обича ни и той  един Господ знае как стана това, някак всички ние се бяхме сближили с Ерньо, дори и прислужниците. Впрочем той беше единственият в семейството, който разбираше нещо от математика; сега вече бяхме останали насред войната без Ерньо, и нямаше кой да ни изнесе след вечеря беседа за атомната експлозия.

Както обаче бе тръгнал, все тъй неспретнато и олюлявайки се, само че много побледен и с посребряла глава, един ден той се върна. "Also"  каза и захвърли на земята раницата и коженото си палто, ръкува се с всички подред, дори и с наймалкото ми братче, което тогава беше едва седемгодишно  радушно, но предпазливо раздруса ръка с всички нас и смутено премигна иззад очилата си, защото очевидно се опасяваше, че някой ще го прегърне и разцелува. Чувствахме, че сме длъжни да почитаме предразсъдъците на завърналия се у дома от войната герой и доколкото можеше, сдържахме изблиците си. Ерньо впрочем бе приключил самостоятелно с войната; когато забелязал, че сътрудничеството му няма вече никаква цел, просто се демобилизирал и се прибрал у дома. Процедираше тъй методично и самоволно във всичко. Сега, когато войната му беше дотегнала, той се готвеше за Швейцария, и естествено, желаеше отново да основе оркестър. През найголямата суматоха уреждаше делата си така спокойно, сякаш нито държавната власт, нито преобърнатият световен ред можеха да променят с нещо намеренията на един човек, който е решен категорично и съзнателно на нещо. В хаоса Ерньо действаше целенасочено, и един ден замина за Швейцария, организира свой оркестър и ни написа само радушни по тон, поздравителни редове от един хотел в Сен Мориц. Стремеше се да постъпва самостоятелно и насред ограниченията на историята. Смяташе, че свръхчовекът има право на това.

С историческата съдба Ерньо някак се бе преборил, но с онази другата, помалката съдба, от която е изтъкана историята на частния живот, не успя да сключи мир. До деня на смъртта си той свиреше на пиано в кафенета, забавляваше в швейцарски и германски локали еснафите, които обслужваше и презираше. Всяка зима се завръщаше в странноприемницата на Сен Мориц, и в тази странноприемница аз изживях едно от особените, неловки, безпокойни унижения през моя живот, което и днес времето и разстоянието не са заличили изцяло в мен. Тогава вече бяха настъпили вихреносмутните години на мира, и учех във франкфуртския университет. Един ден Ерньо ме покани при себе си, в Сен Мориц. Бях получил писмото му сутринта, на обед вече пътувах. Никога не бях ходил още в Швейцария. Облякох найхубавите си дрехи за из пътя, купих нова вратовръзка, тогава набавих и първата си пижама в живота, защото се приготовлявах за "големия свят" и щях да се притесня, ако в изтънчения хотел на Сен Мориц Ерньо се посрами с мен. Имах сценична треска. Швейцария също ми действаше толкова театрално, невъобразимо. Пристигнах в шест следобед, Ерньо ме очакваше на гарата, гологлав, с мушама за дъжд, изпод чиито хлабаво закопчани краища се бяха подали белият пластрон и бялата фракова вратовръзка на вечерното му облекло. Беше бледен и смутено се усмихваше; може пак да се страхуваше, че искам да го разцелувам. Мен обаче ме поразиха парадните одежди на Ерньо, ризата на фрака и папийонката; едва в този миг се досетих, че тук, в Сен Мориц, Ерньо е служител, в изискания хотел, където се готвехме да отидем, Ерньо е своего рода официант, който и денем е принуден да ходи униформен. В мига на поканата бях забравил за обстоятелствата в живота на Ерньо, пътем също не ме беше много грижа за тях; сега обаче трябваше изведнъж да прозра, че Ерньо не е онзи вуйчобуржоа, който прекарва зимните месеци в Сен Мориц и от добро настроение кани за няколко седмици своя учещ в близкото университетско градче племенник, а е беден пролетарий, който ходи в голямата и аристократична странноприемница по слугинското стълбище, храни се с келнерите и живее от бакшиши... Всичко това ужасно ме болеше, защото обичах Ерньо. Постарах се да се държа непредубедено, любезно; финият слух на Ерньо обаче не можеше да бъде измамен. Той също почувства, че е допуснал грешка; една от незнайните, необясними грешки, които не могат да бъдат поправени.

Последваха три мъчителни дни. Ерньо и членовете на оркестъра му бяха подслонени в найгорния етаж на хотела, в таванските стаи. И аз получих тук квартира. На обед и вечер се хранехме наистина в ресторанта, но час и половина преди общата трапеза на гостите. Сервираха ни в едното кътче на бляскавия ресторант, и щедро ни поднасяха от всички вкусотии, както е обичайно за големите хотели, "персоналът", благодарение на солидарността на главния готвач, се хранеше навярно повкусно, отколкото знатните гости... Вероятно от всичко получавахме "primeur", найфините хапки. Все пак ядяхме "отделно", като прокажени, и келнерът ме обслужваше с някакво колегиално благоразположение и задушевност, слагайки специално в чинията ми вкусните хапки, които имах желание да запратя по него ведно с чинията. Всичко през тези три дена беше различно от онова, с което бях свикнал досега. Пътят, водещ от света към самите нас, е дълъг и сложен, и е изпълнен с тъй мъчителни отклонения, чиито смисъл, значимост осъзнаваме едва след време. Тези три дни в швейцарската странноприемница, когато гостувах на Ерньо, един от найфините и благородни хора, които съм срещал през живота, бяха решаващи за моя живот. Тогава научих от непосредствен опит, че има два свята, първа и втора категория. Стоях зад кулисите, виждах механизмите на живота. Бяха ме възпитавали за "господин"; Ерньо се числеше към "персонала", и сега ме беше хванал за ръка и ме бе отвел със себе си за няколко дни в онзи, другия свят. Тези три дена бяха ад. Ерньо "работеше" следобед от пет до полунощ в ресторанта и в кафенето. Аз, разбира се, нямах никаква работа в ресторанта през времето, когато знатните люде вечеряха там, но свит в едното ъгълче на кафенето можех да слушам германските оперни потпури, които Ерньовият оркестър изпълняваше с невъзмутимото съзнание за дълг. Чувствах се прокажен, омърсен. Ненавиждах Ерньо, който ме бе "повлякъл" със себе си в този принизен свят, чувствах, терзаейки се, че трябва да съм солидарен с Ерньо, тъй изисква някакъв повисш закон, и въпреки това не издържам тази оскърбителна солидарност, не смея да се появя сред хора, и какво ли би станало с мен в другия, похубавия свят, към който принадлежа, ако някога излезе наяве, че съм спал сред прислужниците в таванската стаичка на един голям швейцарски хотел?...

Поканата на Ерньо гласеше за две седмици. На четвъртия ден избягах. Смутен и изчервен излъгах нещо Ерньо, който със сведена глава мълчеше, хъмкаше, без да ме гледа в очите. Отидох на гарата сам, Ерньо не ме съпроводи. Скъсахме, без думи, никога вече не се видяхме, не ми написа дори писмо. Изглежда, беше ме претеглил и намерил за лековат. Тази рана заздравя едва след дълго, сънувах тези дни в Швейцария, скърцах със зъби насън и запращах подир келнера препълнената с фини хапки чиния. Ерньо умря след няколко години от своята мъчителна и болезнена болест. Никога повече не отидох в Сен Мориц. Понякога се случваше да минавам близо до него, през миниатюрните планини на Енгадин; отбягвах винаги Сен Мориц. Подобно нещо е посилно от разума, от намерението, усмотрението. Мисля, че се страхувах да не ме познае някой келнер.

 

Превод: Мартин Христов


* Шандор Мараи (1900-1989) започва творческия си път като поет, но е познат преди всичко с прозата и мемоарите си. Чистотата и елегантността на стила му, ярката му етична позиция, създават особена атмосфера на благородство в прозаичните му произведения. Като гражданин на света той става истински защитни на буржоазните ценности. По-късните му произведения са издадени в Унгария след рухването на комунизма. През 1934-1935 г. излизат последователно двата тома на основното му произведение "Изповедите на един буржоа". В броя ви предлагаме откъси от този автобиографичен роман, който предстои да бъде издаден на български език от издателство "Стигмати".горе

[1] Фелвидек (унг.): историческо наименование на Горна (или Северна) Унгария, днес в Словакия. (Бел. пр.) горе

[2] Комитат (унг.): историческа административна единица в Унгария, съответстваща на днешната област. (Бел. пр.) горе

[3] Juste milieu (фр.): правилна среда, златна среда. (Бел. авт.) горе

[4] Житейска неистина. (Бел. авт.) горе

[5] Значи. (Бел. авт.) горе

[6] Излияние. (Бел. авт.) горе

 

© Хемус.
Всички права запазени!

СЛОВОТО