ЛИТЕРАТУРНА МИСЪЛ

Брой 2, 1999 г.

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ПОЗИТИВИЗЪМ, РОМАНТИЧЕСКИ МЕТАФОРИ, ИНСТИТУЦИОНАЛНИ МЕТАФИЗИКИ.
Учебниците по литературна история и конструирането на националната идентичност

Александър Кьосев

През 1896 г. в Пловдив е издадена БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА. Кратко ръководство за средни и специални училища на младия ректор на Софийския университет Александър Теодоров Балан. Първият университетски учебник по българска литературна история (1896 г.) започва с горната дефиниция за литература, скрито приела, че не само ще просвещава студентите „що е литература”, но и че има отговор на Ренановия въпрос „що е нация”. Учебникът — дисциплинарен и дисциплиниращ текст на университетската позитивистка наука — базира реторически своите дефиниции на внушението за простотата и педагогическа яснота, за неутралност и обективност на натрупаното знание. Въпросите и проблемите, които са вълнували около едно столетие създаващата се българска нация, тук изглеждат успокоени, отговорите им са вече taken for granted, проблематичността на националното се е утаила и превърнала в безпроблемни предпоставки на националната наука.

Каква е ролята на подобни научни текстове в конституирането на „въображаемите общности”? Как те се отнасят към самата литература, в какво отношение са към нейната собствена национално-формираща роля?

На пръв поглед литературно-историческите учебници са вторични, дори третични. Ако нещо от областта на дискурса има нацио-формираща роля, това по-скоро е самата литература, а не нейните коментари, описи, библиографии, истории, учебници и ръководства.

Впрочем, полифункционалната роля на литературата при формирането на нацията заслужва кратко отклонение.

В известната си книга Въобразените общности Бенедикт Андерсън търси тази роля в начина, по който романът конструира в комуникативните импликации на своето повествувание въображаема общност: единна, хомогенна, съсъществуваща публика-общество. Според него чрез фикционалния конструкт на „хомогенната национална публика” литературата предлага на консолидиращото се множество от хора, (които не се познават и сигурно никога няма да се видят) модел на съвместност и съвместеност в модерна, хомогенна и празна темпоралност, той им предлага имагинерната едновременност на дистантни индивиди, групи и прослойки. Това от своя страна е условие за възникването на също така единния, модерен и хомогенен, колективен национално-исторически субект, Народа, който ще се движи през въпросното колективно хомогенно темпорално поле и ще създава „исторически” събития.

Втората, често изтъквана в теоретичните изследвания нацио-формираща функция на литературата е свързана с тази сюжетопораждаща способност на литературата. Често се изказва мнението, че специално романът е способен да произвежда схемите на онова, което Жан Франсоа Лиотар нарича „големи наративи”, а Едуард Саид — „героически наративи”. Всъщност литературата винаги е възпроизвеждала пра-старата устойчива сюжетна схема „възход, падения и кулминации на единен колективен сюжет през баталното историческо време”; но в и чрез неговата модерна романова реализация тя започва да произвежда и символните форми на „незавършеното настояще” (Бахтин), успява да конструира т. нар. от Козелек и Хабермас „отвореност на модерното време”, характеризиращо се с привилегирован статус на настоящето като „младо”, „най-ново време”, отварящо се към едно отново и отново прииждащо бъдеще¹. В рамките на този линеен, проспективен и отворен темпорален модел литературният сюжет е способен да съпоставя и хармонизира индивидуалното и колективното: да дава модели на взаимовръзката на две „съдби” — на еманципиращия се модерен индивид и на еманципиращата се нация.

Заедно със своите темпорални функции въпросният наративен модел изпълнява според някои литературни теоретици и роля на тотализираща схема спрямо зараждащата се нова, модерна и хетерогенна социална среда, съставена от разнородна множественост от класи, прослойки, етноси, езици, култури и гледни точки. Както посочва Тимоти Бренън в коментара си на Бахтинови идеи, именно хетероглосният жанр, т. е. романът, е в състояние да обедини времето на произхода с профанното всекидневие и заедно с това да репрезентира по един не-йерархичен начин хоризонталната разнородност от класи, социални групи и прослойки, включително онези, които не са имали достъп до публични репрезентации. Романовата структура търси гледната точка и сюжетната перспектива, от която да „представи” и с това да „обедини” поли-стилистика на борещите се социални, чужди един на друг езици и социални гледни точки с единството на индивидуалния и/или колективен сюжетен актант, който пренася своята трансформираща се, но все пек ненакърнена идентичност през перипетиите и катастрофите на баталното време. Създаденото подвижно романово единство според Бренън е дискурсивно условие за съвместен живот на бъдещата нация, която в самата жанрова форма на романа „помни” композитния си, съставно-сложен произход и битие.²

Но литературата е не само темпорално и сюжетно-тотализиращо условие за нацията, тя е нейно легитимационно условие. През 80-те години на миналия век младият поет Иван Вазов, по-късно класически автор на модерната българска литература, изразява това по начин, който изкушава да бъде цитиран (изказвания, подобни на неговото обаче не се уникални: те могат да се открият във всяка раждаща нация и раждаща се национална литература). По повод обвиненията на руски рецензенти Вазов оплаква отсъствието на българска литературна класика, възкликвайки: Какво имаме ний Наше, Свое, Вечно³? ... Утре един друг благодетел ще каже: болгарский народ не существует!

Не е трудно да се види, че за този „класически дискурс”, свързващ онтологично Народа и Литературата, светът на нацията намира ценностно основание, устойчивост, идентичност и трайност, осигурява си престижни емблеми за Чуждия поглед и модели за културно съществуване именно в Произведенията на Словото — в „притежанието” та тяхната Вечност, Величие, Слава, Видимост за Другите. За тази „реторика на класическото”, ако основополагащите ценности на Произведеното Слово не съществуват, подобен народ няма легитимно културно битие: той с право може да бъде обявен за несъществуващ. За тази реторика класиката започва да придобива функциите на „светска религия”, функцията й по отношение на модерните национални култури се оказва неочаквано аналогична на легитимиращата и онтологична функция на сакралното по отношение на предмодерните, митолотични и религиозни култури.

Литературата-мислена-като-Класика също имплицира особена темпоралност — но тя е различна от тази, за която говори Андерсън. „Времето на гениите и щедьоврите” е сякаш от „друга модалност”, то изглежда „откъснато” не само от празното хомогенно време на емпиричното съсъществуване, но и от „сюжетираното” време на героическата национална история. То помества „произведенията” и „авторите” в едно идеално траене, в образцова непреходност и устойчивост, в презентност, което няма в себе си, за разлика от сакралното време на предмодерните култури, никаква божествена санкция: в този смисъл може да бъде наречено квази-трансцендентно. Класическите творби и класическите автори са, както казва Сент Бьов, едновременно модерни и антични, съвременници на всички епохи, а варирайки същата мисъл, Ханс Георг Гадамер добавя 110 години след него: класическите творби и автори съществуват извлечени от различията на нарастващото време и променящите се вкусове... носещи съзнание за оставащото, трайното, за онова, което не може да бъде загубено, за независимото от всички исторически обстоятелства.⁴

Тук е видима и още една особеност на реториката на класическото. В посоченото друго, парадоксално-идеално измерение на модерното време (безвременно съвремие, едновременност на всяко съвремие, Гадамер), творбите съществуват в „сбраност”, в „хомогенна заедност”. Това прекрасно изразява и дефиницията на Балан, с която започнахме: литературата е „сбор” от душевни произведения. „Времето на гениите и шедьоврите” предполага един съвместяващ и хомогенизиращ хронотоп, който се различава от Андерсеновото хомогенизирано настояще на вестника и романа по своята квази-идеалност⁵, „не-всекидневност”; Произведенията, Шедьоврите, Класиците, Гениите са трансцендиращи, над-обстоятелствени. Но те са и в хомогенизираща съвместност — точно както са хетерогенните факти-новини на вестника или хетерогенните индивиди, групи, социални среди и социални гласове в романа.Така той съединява парадоксално архаични, квази-сакрални черти с онези черти на модерната темпоралност, за които говори Андерсън. 

* * *

Тук е възможно да формулираме и тезата на настоящия доклад. Тя гласи: позитивистичните университетски учебници по литература „нормализират” и институционализират (във фукоисткия смисъл на тези думи) възвишената романтическа реторика, която тук нарекох „дискурс на класичното”. Те я утаяват в изтрити университетски метафори, в институционално конвенционализирани клишета, сплитащи романтическите представи за литература и нация и позитивистичните научни, изследователски и университетско-педагогически процедури. Именно този странен хибрид стабилизира предмета, наречен „национална литература” и го превръща в особена емблема и легитимация на национална идентичност.

В следващата част на този текст ще се опитам да покажа чрез конкретен анализ на случая „Балан”, че позитивистичното университетско литературознание и неговите учебници са най-мощните агенти в дискурсивното институционално изграждане на този тотализиращ национален и националистичен предмет. Твърдя, че „националната литература”, „наследството”, „сборът” (които по Андерсън и други автори учaствуват в конструирането-въобразяване на нацията) сами са ефект и конструкт на филологизма, а не са „даденост”, която той изследва. Актът на това институционално-дискурсивно конструиране трае около 40 години (става дума за периода от 1880 до 1920 г.) и сплита в забележително единство позитивистичните дискурси на учебниците по литературна история и позитивистичните институционални практики на университетската литературна и библиотечна наука (създаване на университети, факултути, катедри, лекторски места, лекции, библиотечни сбирки и библиографски описи и пр.)⁶.

Поради липса на място тук ще обърнем повече внимание на реторическите стратегии. По-горе вече дадох примери за основни клишета и тропови фигури на „класическия дискурс”: тук ще се интересувам главно от неговите учебникарски, български модификации. В това отношение литературно-историческата реторика на Балановото Ръководство (както и на други негови съчинения от тази епоха⁷) заслужава специално внимание. Въпреки че този учебник е първи в университския контекст, Балан не пропуска да го впише в авторитетни и вече установени контексти на международната славистика и филология. Осигурявайки си традиционен и институционален авторитет, реториката на учебника скрива под позитивистичния пласт от своите успокоени, стабилизиращи „термини”, балановски вариант на романтическия пласт от възвишени метафори. В позитивистичния дискурс те са вече почти забравени, изтрити, превърнали са се в това, което реториката нарича „катахреза”. Буквалните им значения обаче показват ясно, че епохата на филологизма (която е и епоха на утвърдилия се буржоазен етос) не е в състояние да опише в литературата иначе освен в класически категории на капиталистическото въображение: труд, производител, продукт, богатство, съхраняване. Метафорите на литературно-историческия дискурс са сякаш отместени вариации на тези форми на капиталистическо въображение: Балан говори за културна деятелност на българския дух, за създаване, за „трудове” за народно притежание, душевни произведения. Зад тези конвенционални по времето на Балан литературно-исторически тропи прозират странните двойници на капиталистическите понятия, изработени от идеологията на романтизма и немският Sturm und Drang: те са отместени в „другата модалност” на парадаксалното, не-емпирично време и през призмата на класиката производителят не е прост производител, а създател, Автор, Гений, Творец подобно на Бога, произвеждането е духовен Труд, Творчество, произведеното е Произведение, Шедьовър, то е сходно с божието Творение, влоговете, банките, богатството придобиват особена „безценност” и се превръщат в „златни фондове”, „безценни съкровищници” и „безсмъртни приноси”. Възпроизвеждайки реториката на авторитетна филологическа наука, авторът на българския учебник възпроизвежда безпроблемно и тези романтически унтертонове — и не е случайно, че в българската филологическа терминология именно Балан е и авторът на метафората „Творба”.

Филологическата и библиографска практика на Балан демонстрира още как самата литература, артикулирана от тази двойнствена реторика, се раздвоява, колебае се на границата между емпиричния капиталистически-фактически свят и романтическата вселена на възвишените визии за класика. От една страна, тя, както казва Балан в подзаглавието на големия си библиографски опис от 1906 г., е разбягващо се множество от книги, брошури, вестници, списания, атласи, харти, ноти, образи (към това Баланово изброяване бихме могли да добавим ритуали, магически словесни практики, богослужебни свещени ръкописи и пр.). От друга страна, тя се мисли и описва като почти метафизически единна Литература и Книга, като квази-митически единен Духовен Агент, сюблимно проявление на българския Дух. Под повърхността на нормализиращия позитивистичен научен стил, логоцентричните метафори на единството и присъствието, на същината, на единния духовен произход скрито управляват и тотализират разпръскващото се множество от „дивергентни факти” (Клифърд Гиърц).

Съществуването на литературата едновременно, противоречиво и трансгресивно на границата между два „свята” позволява на описващия и каталогизиращ филологически дискурс да разгърне разказ, литературно-исторически наратив за нейната съдба, развитие и еволюция, за пулсациите, движенията, перипетиите на този единен и двойнствен наративен агент. Подобно на Одисей, който е посетил и се е завърнал от отвъдния свят, Литературата се движи между множествеността на фактите и единството на „духовното”, трансгресира границите им, ту попада в емпирическата, разпръскваща се множественост на текстовете, ту изразява и въплъщава неизразимата единна същност, метафизичните дълбини на националния Дух. Както всяко подобно наративно пулсиране, функцията на посоченото също е да се справи с определени логически и институционални противоречия на модерното национално общество⁸ — в случая на модерната нация и е крайно необходимо да регулира такива основополагащи контрадикции като Колектив и Индивид, Свое и Чуждо, Историческо и Вечно, Явление и Същност, Всекидневие и История, Агресия и Култура.

По традиционен исторически и учебникарски начин съчинението на Балан извършва тези символни регулации чрез разказа си за възникването и еволюцията на българската литература. Този разказ успява да снеме несъвместимостите и да вкарва в наративно отношение твърде разнородни културни комплекси, които след наративните си трансформации загубват своята не-еднородност и се превръщат в непроблематично градиво на Единството на еволюиращата българска литература. Всички тези книги, брошури, вестници, списания, атласи, харти, ноти, песни, ритуали, магии и образи се признават от трудолюбивия събирач и библиограф Балан за твърде различни на емпирично равнище. Но в хода на вграждането им в неговия литературно-исторически разказ различието им губи сила, снето в общия им статут на „прояви”, „проявления” на националния Дух. Ретроспективно те се оказват тъждествени и единни в квази-метафизичния си корен, но хомогенизацията тече и в другата, проспективната посока чрез фигурата на „еволюцията”, „развитието” и неговата „периодизация”⁹. Хомогенизиран през хегерогенните културни комплекси и през различията на времето, предметът „Литература” добива кохерентност, тоталност: историческите пробойни, дисконтинуалностите, празнотите, и дупките в него са заличени¹⁰.

Това е техниката, с която например биват обединени „фолклорът” и „литературата”. Балан си дава сметка, че т. нар. „фолкор” всъщност има твърде различно културно и комуникативно битие от модерната литаратура: той е наясно, че устните прояви всъщност нямат характер на творби (в смисъл на обособени от контекста писмени продукти). За него не е тайна, че проявите на народната словесна култура съществуват в живата и променлива реч на народа... преминуват от уста в уста, предават се от поколение на поколение и непрестанно се менят (стр. 7). Това обаче никак не му пречи с лекота да класифицира и фолклора, и писмеността в общата категория душевни произведения¹¹. Отъждествяването тече на въпросното институционално и квази-метафизично равнище: бидейки само различни прояви на Езика (който Балан, понесен от инерцията на своята филологическа институция, по хердериански и хумболдиански смята за най-същественото произведение на народния дух), литературата и фолклора си приличат принципно по това, че са словесни, че са израз на душата (колективна или индивидуална) и по това, че и двете са наши. Първоначалното ясно разграничение се заличава от спокойната обективност на институционалния дискурс, който, без да се пита за основания, строи реторичен мост между тях: Първата култура на народа е изразена в устната му словесност, а в писмената му словесност се изказва нейното по-нататъшно развитие. Така всичко се оказва кохерентно телеологично шилеровско движение от „наивна към сантиментална поезия, от „първия изказ” към „втория”: квази-метафизическата величина „народ” просто се „про-явява”, „изрязява”, „из-казва” „твори” по-различен начин. Но в последна сметка става дума за творчество, а отделните му варианти не могат да бъдат нищо освен еволюционни етапи.

Освен функцията си да хомогенизира и съвмести хетерогенното в квази-идеалното време на „наследството” и „класиката”, този литературно-исторически сюжет има и допълваща роля по отношение на традициония героически наратив за еманципиращата се нация, излизаща на историческата сцена (това, което Лиотар нарича Голям Разказ). Те са близки, и заедно с това различни. В противовес на историческия Наратив литературно-историческият разказ няма за цел да разгъне историческото време, а по-скоро диалектически да „снеме” неговото линейно, отворено протичане в „съвремието на „всички епохи”, „модерната античност” в Балановия „сбор” на душевните произведения. Този дискурс скрито носи в логоцентрическите си конвенционални метафори метафизиката на присъствието, светлината и проявяващата се (национална) същина. Това добре се илюстрира от един пасаж от друга българска литературна история — появилата се 40 години след Ръководството на Балан Българска литература на Иван Радославов (София, 1935). Както обикновено, и тук дискурсът на класическото извършва традиционните си прикрито романтически операции: Радославов е добър следовник на Балан, който не е нищо друго освен вносител на анонимния авторитет на универститетския филологизъм в България. И при Радославов литературната темпоралност се оказва парадоксален феномен, който „дава на късо” модалностите на времето, снема миналото, настоящето и бъдещето в една особена сияеща цялост: в нея е скрито словото на българската бъднина...Чрез нея се прониква в тъмния лес на миналото, тя е факлата, която осветява съдбините на едно племе. Посредством нея ние си даваме сметка за извършеното, правим преценка на днешното, определяме целите на бъдещето. Там в писменността, като в съкровена скиния, лежат заветите на предходниците, които са строили и творили. Без писменост няма приемственост... За реториката на този дискурс литературата снема метафизични опозиции; ако перифразираме Хайдегер, тя се оказва скриващо разкриващата се aletheia на националното битие. В историографските и публицистични, политически и идеологически текстове народът живее исторически: освобождава се, доказва се, извоюва самостоятелност, извършва подвизи и преживява падения. В литературната история също има определено историческо движение, но историчността на литературата непрекъснато е снемана в идеалното време на класиката: в това, че народът се „изявява”, „дава израз” на духа си, по отношение на което историческите реализации са вторични — и че неговите изрази застиват в трайни „съкровища”, „безценности”, „плодове”. Тук литературно-историческият разказ пуска в ход метафизическата двойка „явление и същност”, за да удвои в идеализиращи метафори и в последна сметка да снеме реалната политическа, военна история и въобще емпирическото протичане на модерното време. Което на практика е удвояване на модерната легитимация на националното (тя, както знаем от Лиотар, е историческа и есхатологически насочена към бъдещето: модерната епоха се легитимира чрез своя исторически еманципаторски проект). Така учебникарските текстове на филологическата университетска институция удвояват модерния исторически разказ и просвещенски проект с категориите на странна светска метафизика, която понякога има компенсаторни функции¹². Което от своя страна позволява твърде особени маньоври на легитимацията в конкретни исторически ситуации и обстоятелства — но последното е друга тема.

1 Виж Juergen Habermas, Der philosophische Diskurs der Moderne, Suhrkamp, 1989, s.15. [горе]

2 Както е известно, по-късни деконструктивистки и пост-колониални анализи поставиха под въпрос тази „единност” на времето, субекта и наратива, които се опитват да „тотализират” хетероглосията.(виж книгата Nation and Narration,ed. Homi Bhabha, London Routledge, 1990.) В критика на Бахтин анализите на Хоми Баба демонстрираха, че единният наратив като властова реторическа форма на историзма крие разпръснатостта на хомогенното време и на историческия национален субект. Той посочи, че симултанността-пространственост на съсъществуването, визуализираното настояще на нацията е всъщност пресечено от много разбягващи се в своята разноперспективност минали времена на различни групи, малцинства, емигранти, култури, от множественост на гледните точки назад във времето, от потиснати възможни разкази, от диалектика на господаря и роба в политиката на сигнификацията. Под повърхността на властвуващите наративи социо-стилистическата хетероглосия никога не е преодоляна докрай, тя винаги „разпръсква” „единното визуализирано в пространствена форма настояще” на нацията с много по-комплексни и амбивалентни стратегии на идентификация. В „нацията” скрито се оказват въвлечени и други, невидими маргинални и субверсивни групи, субекти, други общности — наративът е винаги поле на борба, на опит да не им се даде възможност и авторитет да се артикулират наративно, да въведат своя разказ, своята гледна точка (опит, според Баба, по необходимост завършващ неуспешно). [горе]

3 Иван Вазов, Българский народен театър, в. Народний глас, бр. 368 л.,12 февруари 1883. Цитат по Иван Вазов, Събрани съчинения, том 19, С. 1979, стр. 154. [горе]

4 Hans Georg Gadamer, Wahrheit und Methode, Tuebingen, 1960/90, s. 290 — 296. [горе]

5 Още едно доказателство за парадоксалната „неабсолютна абсолютност” на класическото време е и фактът, че престижната „заедност” на класиката не е затворена — тя непрекъснато се попълва с нови гении и шедьоври, с нови „изрази” на индивидуалния и националния „Дух”, открита е за нови постижения и нови гениални „душевни произведения”. Класик според Сент Бьов е писателят, който е обогатил човешкия дух, който действително е обогатил съкровищницата му, който го е накарал да направи още една крачка напред. Така за „реториката на класическото” времето на шедьоврите и гениите има обогатяващ се, кумулативен характер: метафората за „съкровищница” тук е ключова, защото съумява едновременно да внуши особената съсредоточеност на свръх-богатството и заедно с това, противно на недостъпната сакрална трансцендентност, да внуши, че то е отворено към полето на емпирията и историята, че се увеличава, нараства от възвишени „приноси”. [горе]

6 Първите факултети и катедри, които се създават в новооткрития български национален университет (1888), са историко-филологически факултет и катедри; откриват се щатни места за преподаватели. Обслужвайки този процес, проф. Александър Теодоров-Балан написва първия учебник по служебно задължение като необходимо помагало за студентите. Дотогава съществуват няколко слабо разпространени, бедни и неефективни литературно-исторически прегледа, които не могат да изпълняват ролята на университетско помагало. През 1884 г. Иван Вазов и Константин Велчков пишат Кратък исторически преглед на ново-българската литература. През 1886 излиза Кратък исторически преглед на българската литература от началото на писмеността до наше време на Г. Д. Попов, през 1887 г. излиза История на българската литература на Димитър Маринов. След Балан се появяват други подобни, преводни и имитиращи го съчинения по литературна история — на М. Москов (1895), Д. Мирчев (1907) (когото Балан обвинява в плагиатство), А. Михайлова (1921), Б. Ангелов (1924) (преработен и допълнен превод на Допълнителний курс теория словесности на А. Шалигин). Може да се каже, че с това „чисто” позитивистичният период на българското литераратурознание завършва — показателното е това, че той съвпада с изграждането и стабилизирането на националните университетски и библиотечни институции. От своя страна български библиографии и описи се създават от 50-те години на XIX век, но в края на века и началото на настоящия те започват да обслужват развиващия се институт на Националната библиотека, създават се и се развиват още две големи библиотеки — Пловдивската и Университетската. През 1897 година се създава закон за депозиране на всички издадени в България книги в Народната библиотека. През 1899 излиза първият държавен нормативен акт — Правилник за Народната библиотека в София и Пловдив; през 1909 г. Просветният закон регламентира много по-пълно дейността на националните библиотеки, както и твърде високите цензови изисквания към специализирания състав на библиотеката (виж Райна Манафова, Култура и политика, България в навечерието на Балканската война, С. Наука и изкуство, стр. 104-105). Освен цитирания опис на Балан, излязъл през 1906 г, в периода могат да се посочат и Библиографски бюлетин за депозираните книги, списания и вестници 1900 — 1903 г., Опис на българските периодични издания от 1804 до 1900. [горе]

7 Например на предговора към голямото библиографско съчинение Български книгопис за сто години. 1806 — 1905. Опис на изданията (книги, брошури, вестници, списания, атласи, харти, ноти, образи, С. 1906). [горе]

8 В опита си за парадигматическа схематизация на древните разкази Клод Леви Строс, както е известно, ги представя като инструменти за опосредяване на противоречия. Те трябва да опосредят чрез поредица от сближаващи се семантични опозиции отношение между парадигматически структури, логически структури и институции, отношение между реално и въображемо. От тази гледна точка Леви Строс определя митическия разказ като отражение на реални противоречия на дадено общество, но и на крайни, възможни положения, институциите, описани в мита могат да бъдат и съвсем противоположни на истинските. [горе]

9 По въпроса за наративната роля на периодизацията виж статията на Валери Стефанов Литературноисторическият разказ: Българското му „случване” в книгата Литературната институция. С., Анубис, 1995, стр. 26. [горе]

10 По въпроса виж моята статия Списъци на отъствието в книгата Българския канон? С. 1988. С този въпрос се занимава и Бойко Пенчев в статията си Грижите около едно раждане, в книгата си Тъгите на краевековието, С. 1999, Бойко Пенчев. Анализирайки литературно-историческия проект на Боян Пенев, Б. Пенчев дефинира традиционните функции на разгъването на този еволюционистки и теологически сюжет по следния начин: той осигурява компактност и континюитет на времето, осигурява хомогенността на полето от литературни факти, определя „посоката на развитие” и осмисля хетерогенното нелитературно минало от идеалния хоризонт на едно светло литературно бъдеще. [горе]

11 Тук впрочем се проявява клопката на метафоричния дискурс в литературазнанието. Както е известно, метафоричните съждения не се характеризират с онова, което логиката нарича truth claim, и по тази причина не могат да бъдат „фалшифицирани”, опровергани. Понеже става дума за тропи, те не могат да се приемат буквално (Рикьор казва, че в метафоричното изказване предиктната форма S e P е спрегната със своята негация S не е P). По тази причина невъзможно е например възражението — фактите на устната народна култура нямат произведена, продуктна форма, затова не са произведения, а са по-скоро цялостно ритулно-комуникативни процеси — отговорът на подобно възражение би бил, че те са произведения „като че ли”, че са оксиморонни „душевни произведения”, духовни продукти = вътрешни външности, интериоризирани екстериоризации. По същия начин Балан е наясно с етимологията на литература от litera — буква, писмо, но това не му пречи да създаде оксиморона „устна литература”, „устна писменост”. Професорът по литературна история не е в състояние да види и да изпита някакви притеснения относно етимологическата оксиморонност на своята дефиниция и произтичащата от нея класификация на фолклора като част от литературата. За него тези противоречащи си метафори и оксиморони са незабележими, защото всъщност са катахрези — т. е. традиционни, изтрити тропи на позитивисткия литературоведски дискурс, оградени от престижната аура на филологията и университета, които за Балан са непоклатими поради авторитета на „обективната наука” и не подлежат на съмнение. Така чрез една бавно създавана романтическа традиция, утаена в позитивистични институции, през Хердер, Шилер, Хумболд, Якоб и Вилхелм Грим, чрез немската, руска и чешка филология, литературоведският дискурс пренася не-фалшифицируеми, утаени, привични doxa, отъждествявания и свързвания на равнищата на конотацията, а не денотативни и референциални изказвания на един когнитивен дискурс, насочен към обективни, проверими факти. [горе]

12 Такъв е случаят и с Радославов, където на практика класическият наратив за Литературата и Духа изпълнява съвсем конкретни компенсаторни и терепевтични задачи. За автора на тази литературна история и неговите български съвременници (травмирани от тежките военни поражения на борещата се за „националния идеал” България по време на Балканските войни и Първата световна война) е необходимо да се подмени отсъствуващото величие на Историческия наратив с това на Литературно-историческия: да обяви, че онова, което се случва на нацията в нейната реална политическа и военна национално-еманципаторска история, е повърхностен, емпиричен, неважен сюжет: същинският сюжет, същинското протичане на съдба и бъдеще протичат на друго, не-емпирическо и не-историческо равнище: те протичат не като военни подвизи и еманципаторско утвърждаване сред Другите, а в идеалното поле, в рицарския агон на Творчеството. Ето защо той на практика дискредитира с реторически средства традиционния героико-исторически наратив за нацията: Какво ни спомня за вилнелите някога страхотни стихии на разрушението? За Атиловци? За Тамерлановци? Пустинните бури и ветрове са развели праха на великите им империи... Горко на онзи народ, чиито железни мишци и мъжествени добродетели са обречени в служба само на насилието и тъмните хищни инстинкти!... В съревнованието си авторитетът литературно-исторически наратив е „изтеглил” своя съперник — героическият еманципаторски разказ за борба за свобода и пълноценна национална държавност, към негативните конотативни полета на разрушителното, хищното и антицивилизованото. „Борбата” — тази централна идеологема на всеки еманципаторски наратив, тук отново, с реторическо салто-мортале, е метафизически удвоена и изведена от сферата на емпирическите войни, битки и поражения: Само борбата на бойното поле на Духа осмисля жертвите, дадени на полето на силата и честта. ... Ние имахме вече своя Аустерлиц и своето Ватерло. На българския народ предстои да разкрие своя дух и да намери своя пророк... Да творим! Творчество за делото на Духа! Ето един идеал на нашето време, идеал и за поколенията, които ще дойдат след нас. Така квази-метафизичното творческо-литературно „разкриване” на националния Дух-Същина, компенсаторно отменя и подменя Лиотаровия Голям наратив и се опитва да завземе централното място на авторитета. Както съм показал на друго място обаче, тя извършва тази подмяна в само-деконструиращите се метафори на Войната, подвизите, бойните полета — които могат в един момент опасно да се буквализират, превръщайки метафизичните класически сюжети отново в милитаризирана, агресивна реторика. Така разликите между двата наратива се оказват относителни — те обменят реторически енергии, което ги прави добър инструмент за „множествена” легитимация на нацията. [горе]

© Институт за литература при БАН

ISSN 0324-0495