СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Проф. Ото Кронщайнер

Залцбургска българистика

Една възможна перспектива

Залцбургската българистика започва през 1968 по-скоро случайно, чрез обявяването на тогавашния музеен директор от Несебър (старата Месемврия, един град-остров на Черно море) доцент Иван Гълъбов за професор в рамките на новосъздадената катедра по славистика. Оттогава се водят езикови курсове, четат се лекции по българска граматика и по старобългарски. След една почти тригодишна пауза в края на 1981 извънредният професор от Виена Ото Кронщайнер получава покана да поеме катедрата от професор Гълъбов по славистика и славянска хуманитаристика със специален акцент върху българистика. Това допълнение произхожда от един компромис със силния български интерес българистиката в Залцбург да бъде поета отново от някой българин. Активен фон на решението било приятелството между тогавашната министърка Фирнберг и Людмила Живкова, дъщеря на комунистическия български държавен глава, която имала европейска ориентация и принадлежала към една несимпатична на Москва група. Живкова се опитвала да спечели повече културна автономия за България.

Така в Залцбург възниква първата западноевропейска българистика.

Междувременно чрез своята активна научна политика в продължение на 20 години Залцбург неусетно се превръща в Мека на българистиката. Става дума за ежегодните "Славистични разговори", за списанието "Славянски езици" с извънредните "Бялата поредица" и "Критични издания на старобългарски текстове", за първата на немски език "Българска литературна история" и други. Всичко това се отбелязва с многобройни отличия, увенчани накрая с посещението на българския президент Петър Стоянов през юни 1999 (както и ответното лично гостуване на професор Ото Кронщайнер при българския президент през октомври същата година).

За да се задържи това добро състояние на нещата, би трябвало да се предприемат съществени промени:

Необходимо е преди всичко създаването на един Център за европейски езици, като едновременно с това се откажем от институционализираните ("Институт за ...") генетични понятия като германистика, романистика, славистика и пристъпим към едно културно реиндивидуализиране на езиците и литературите, както и към едно пренареждане на европейското културно пространство (например Централна Европа, Югоизточна Европа).

Науката е международна. Затова преди всичко трябва да се стремим към създаване на единни образователни модели, валидни за всички европейци, от Финландия до Португалия, от Ирландия до България, които да улесняват подвижността на студентите и сравнимостта на образованието. Разпределянето на обучението в научни степени като бакалавър, магистър и доктор в Англия и Америка е пример за успешно прилагане на един подобен модел. Не трябва държавните, още по-малко провинциалните граници да бъдат и граници на образователните системи. Университетите трябва да се различават помежду си според по-доброто качество, а не според националните образци - състояние, което вече е познато от миналото на Европа, когато европейското единство се е постигало чрез учения латински език, но което отново бива изоставено със създаването на националните държави. Съвременният, в основата си демократично ориентиран закон за организацията на университетското образование на Австрия представлява един случай на връщане назад към непозната досега перверзия на образователната материя (липса на йерархия, но и на мениджмънт), чиито първи последици са вече налице: възникване на функционерски клики, братства по завист, дълбок провинциализъм, коварни пречки в кариерата, несамостоятелни, неориентирани в реалността абсолвенти. Вместо европеизирана автономия - нескопосано провинциализиране, вместо мобилност - неподвижност: с гласовете на недоучените студенти университетите се затварят в свой собствен, измислен от тях самите ред! Славистиката във Виена има академичен план, различен от този в Залцбург, който на свой ред се различава от плана в Инсбрук! Докато най-сетне не изработим обща ценностна система, едно научно "евро", всеки университет ще търси начин да въведе своя собствена "ценност". Това пречи на подвижността на студентите, на сравнимостта на техните постижения, накратко - на възникването на една общоевропейска образователна основа.

Всеки език е символ на културна индивидуалност, неговите носители представляват една идентифицираща се с него общност. В университетските организации от институтски тип тази идея се осъществява единствено посредством националните езици (държавните, местните или езиците на мнозинствата). Така например в немскоезичните страни това е немският език, респективно немската филология, понякога неправилно наричана германистика; в английския (англицистика, американистика) понякога идентитетът се допълва от латински или гръцки. Националните езици навсякъде се ползват от тази привилегия. Някои малки езици (албански, баски, ирландски, унгарски) водят в езиковите институти едно сенчесто съществуване, но винаги отделени един от друг в собствени катедри, унгарският тук-там дори в собствени институти. Всички други езици са събрани заедно в институти по германистика, романистика, славистика, при това е ясно, че зад германистиката се крие единствено немски, а зад славистиката все по-често само руски език.

Естествено, езикът на страната трябва навсякъде да се представлява от съответната доминираща филология. На този език и от него ще се превежда. Той е основата на собствената езикова култура и фундаментът на обучението и общуването с други езици.

Езиковедските специалности като германистика, романистика, славистика (с техните фантазни добавки пра-германски, пра-романски, пра-славянски) или дори литературоведските като германски, романски, славянски литератури, които носят абсурдните представки източни, западни или южнославянски, имат само един фалшиво интерпретиращ, мистифициращ произход и като следствие от това са годни да обслужват националистически идеи. За общото благо на европейския мир и европейската хуманност те би трябвало да бъдат изоставени. Институтите по германистика, романистика и славистика са вече излишни. Славистиката от стар тип не струва вече пукнат грош.

Трудно е да се обоснове заниманието с малки езици, като кашубски, долносорбски, рутенски, или с изгубили значението си извън собствената област езици в чужбина, които без държавна поддръжка не биха могли да съществуват.

Вече почти няма професори, които да владеят цялата специалност славистика. Всъщност никога не е имало. До 1918 в Австро-Унгария съществували като майчини езици словенски, хърватски или чешки, които някак улеснявали познаването (не практически!) на другите славянски езици. Езиковото образование не играело никаква роля, представянето на собствената култура чрез противопоставянето и на друга също. Ако някой славянски професор е бил професор по славистика, то той по някакъв начин представлявал всичко славянско!

Ако днес все още съществуват катедри по сравнителни славянски литератури, славянско езикознание, южнославянски езици, южнославянски литератури и т. н. както в моя по същество демократично устроен институт, то това са последните гърчове на едни станали вече излишни и неспособни на промяна модели.

От славистиката трябва да се застъпват отделните езици (като български, хърватски, полски, руски), чието значение (разпространение и престиж) все пак не е еднакво. При това съществува опасността "по финансови причини" (малки аудитории) по-малките езици да изчезнат. Би трябвало за тях и за тяхното университетско съществуване да развием нови концепции.

Големите европейски езици с над 40 милиона носители (немски, френски, английски, италиански, полски, испански - украинският е едно трагично изключение) не са заплашени, заплашени са средните, а в реална опасност са малките.

Собствените филологии (немска в Германия, българска в България) не са в опасност, но в такава се намират чуждестранните филологии. Немският в немскоезичните страни е едно нещо, немският в извъннемски говорещото пространство е съвсем друго. В какви чуждестранни университети е необходимо (трябва) да се преподава немски? Големите езици са осигурени чрез икономическите интереси.

Но къде извън малката България в Европа трябва да се преподава български? Този въпрос важи по аналогия и за фински, унгарски, чешки, хърватски или гръцки. Във всеки университет това би се видяло на данъкоплатеца един трудно защитим лукс. За доброто на европейския плурализъм, представляващ един хуманистичен идеал, всяка държава би трябвало да се погрижи да създаде езиково пространство, където в поне един университет да се поддържа нейният език, за да се улесняват културните и икономическите връзки за по-добро взаимно разбиране и където на разположение, в разумен брой, винаги да се намират езиково образовани специалисти. За България от 20 години това е Залцбургският университет. Онзи, който в днешните времена вижда преднамереност в това, ще се изненада колко малко корист има тук.

Забележка

В австрийските държавни университети съществува един тип студенти и студентки, които са невъзможни в частните университети, това са "свидетелски студенти" (непреводима игра на думи, ScheinStudenten, "schein" носи едновременно значение на "привидност, появяване" и на "документ" - б. пр.). Те посещават само курсове, за които се раздават свидетелства. Поради липса на реален научен интерес те не ходят на лекциите например на международно признати учени и специалисти.

При определяне на своя профил университетите трябва да имат предвид такива важни характеристики като залцбургската българистика. Съществуващите във всички университети славистични институти трябва да насочат своите усилия върху такива центрове, които не предлагат от всичко по малко.

От икономическа гледна точка е изгодно в подобни центрове да не се застъпват само научни и изследователски интереси. Основата трябва да бъде едно добро езиково образование с развиване на всестранни преводачески умения. Това би трябвало да бъдат също информационни центрове за България, за българското културно пространство, за българското стопанство. Културно-политическите интереси налагат тясно сътрудничество между културния отдел на българското посолство и залцбургската българистика. Ефективността ще е по-висока, ако се обърне повече внимание тъкмо на подобни центрове, а не на културно преситените столици.

Има приблизително 8 милиона българи и може би още 100 000, които съществуват като езикови малцинства в съседните държави (Гръцка Македония, Сърбия, Румъния, Украйна). Много емигранти живеят като в една външна България в цяла Европа, Америка, Канада - в Австрия са около хиляда. Според желанието на българския президент те би трябвало да бъдат по-добре мотивирани и да служат като "посланици на родината".

За избора на Залцбург като такъв център съществуват множество мотиви: от една страна, има общи исторически елементи. През VIII и IX век Залцбургската църковна провинция е имала обща граница с България. В старата Залцбургска църковна провинция са работили българските национални светци Кирил и Методий, създали са своята азбука и са превели Библията на старобългарски. Така в Залцбургската област възникнал днешният български писмен език. А старобългарският през цялото средновековие служел като общ културен език на ортодоксалните сърби, украинци, руси, за дълго време и на румънците, като той придобива културно-историческо значение за Европейската общност. Залцбург става съотговорен за разделението на Европа на латинско и кирилско културно пространство и за победата на латинското. Ако Залцбург не беше "победил", днес вероятно унгарци, словенци, хървати, чехи и словаци щяха да пишат с кирилица.

За един нов ред в славистиката е необходимо преди всичко да се обмисли създаването на един център за европейски езици и литератури: досегашната практика да се преподава от повече славянски езици по нещичко или от цялата славистика нещо смесено е скъпа и ниско ефективна. Така например ако човек се обърне към някой институт, където между другото се преподава и полски език, с молба да му се преведе нещо от полски, нерядко отговорът е: "имаме ли всъщност човек с полски?", при което си спомнят за отсъстващия точно тогава лектор по полски, който на свой ред едва говори немски. Добре ръководените центрове за отделни езици като предлагания са по-ефективни и финансово по-изгодни от институтите, където се водят по няколко дилетантски езикови курса и по нещо малко от всичко. В подобни центрове може да се получава компетентна и всестранна информация за съответната страна. А видът "по-нещо-малко-от-всичко-славистика" може да се спести.

Към модела "Залцбургска българистика":

Досегашната практика е ориентирана към езикознание и литературна наука, т. е. към научно израстване на студентите върху основата на една почти антикварна, несъобразена с времето учебна програма - без поглед към абсолвентите, които не се стремят към научна кариера. А това са 99% от тях!

Центрове, подобни на описания, могат да се съсредоточат не само върху езиковото и литературното образование, но и върху събирането и разпространението на културна информация за съответната страна (тук може да се използва опитът например на международната културна политика от типа френски институт, италиански културен институт, американските центрове, полските читални, австрийските библиотеки, австрийските културни институти). Те могат да предлагат обслужваща информация (писмени и устни преводи), задължително е да притежават една истински работеща библиотека (книги, вестници, списания, географски и икономически карти). Независимо от отдалечеността на традиционните образователни модели от реалността в основния план не може да се избяга от все отново появяващата се ученост (несмущаващата дума би била научност). Става дума за придобиване на знание и способности.

Няма и занапред ще има все по-малко смисъл съществуването на подобни центрове да се определя винаги от броя на слушателите и на абсолвентите. Не всеки университет се нуждае от българистика, не всяка българистика се нуждае от 100 слушатели или от 10 абсолвенти на година. Решаващи трябва да бъдат общите постижения (езиковото образование, информацията, отворената представителност, културната размяна и научните изследвания).

Докато "едната трета", т. е. съюзът от битуващите в средния академичен персонал асистенти от стар тип и още необучените студенти, има решаващ глас в академичните избори в сега действащите държавни университети, ще продължат да се разглеждат като необходими йерархичните структури и ще се осъществяват "преобразувания", които само усилват приликата на университета със затворено гето, няма да станат възможни мениджърските планирания, ще пропадат опитите да се приближи обучението към извънуниверситетската действителност.

Въпреки всичко залцбургската българистика все още съхранява своя уникален шанс чрез едно не-държавно, частно решение: става дума за създаването на български институт като чуждестранен филиал на частния Нов български университет в София, за един подпомаган от българската държава и/или от българската икономика информационен център. Този мобилен тип университет е природно съобразен, пригодим към променящите се пазарни условия и подготвя студенти, които да работят в културните институции и в стопанството, а не само да описват суфикси и феминизми. Това, че там също се изследва и публикува, се подразбира, но то не означава "наука за науката".

Колко жертви и пари на данъкоплатците биха се спестили, ако имаше такива центрове за югоизточноевропейските държави като Албания, Босна, България, Гърция, Македония, Сърбия и Румъния, където не само политици, но и поети като Петер Хандке биха могли да се информират! Също и юридически образованите дипломати в чужбина биха могли да получават компетентни съвети, каквато служба центровете могат също да изпълняват. Невероятно е, че при представянето (неотдавна в австрийското посолство в София) на книгата "120 години дипломатически отношения между Австрия и България: традиция и бъдеще", в което взеха участие българската външна министърка, българският посланик във Виена и служители с най-висок ранг, австрийският посланик отсъстваше!

Не трябва да се изоставя като неразорана угар едно скъпо познание.

Абсурд е да не се знае в австрийското посолство в София, че в Залцбург съществува единствената в Западна Европа българистика, доста популярна в България, когато в същото време зле информирани, говорещи елементарен английски делегации от Австрия правят държавни посещения в България и водят преговори!

Българският институт в Залцбург би могъл да служи като европейски модел за полезното съхранение на малките филологии в университетите и като същностен принос за европейската културна и икономическа интеграция, накратко, за европейския мир.

Превод Иван Младенов

1 По-подробно върху тази хипотеза вж. статиите на проф. Кронщайнер "Waren in der Salzburger Kirchenprovinz schon vor Method Teile der Bibel ins Altslowenische ьbersetzt?"; "Die Ьbersetzungstдtigkeit des Hl. Method in der Salzburger Kirchenprovinz". В Die Slawischen Sprachen, Band 53/1997, S. 17-47.