Литературен форум  

Брой 4 (427), 19.09. - 25.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Елка Константинова

Властта срещу интелекта

 

Александър Томов, Пурпур

Александър Томов, "Пурпур".
Корпорация "Развитие" КДА, София, 2000

Художественият свят в романа “Пурпур” на Александър Томов е драматично напрегнат. Трагичният сблъсък между интелекта и властта движи сюжета и вътрешното променяне на главния герой: известният византийски философ Михаил Псел, който издига и проваля византийски императори. Неограничените му възможности на управляващ императорския двор го превръщат в палач и в жертва на властта. Две неудържими стихии бушуват в душата му: страстта към познанието и властолюбието. Как демоните на “пурпура” (символа на властта) разрушават личността на невероятно надарения и учен мъж - това е сюжетът на романа, чиято архитектоника е изградена върху фикцийно изобразяване на историческата епоха и върху разсъжденията на съвременния автор за митологията и философията на античността. Ролята на разказвача тук е поверена на най-предания ученик на Учителя Псел.

Разказът на ученика евнух проследява преживелиците на главния герой, разкривайки тайната история на Византия от XI век. Покоряващото въображение на Александър Томов черпи сили и размах от историята; солидната и многостранна подготовка на романиста в областта на византологията участва във възкресяването на епохата. Блясъкът и падението на Константинопол са илюстрирани с богат колорит в сцените на разкош и на кървави сблъсъци с разярените тълпи, на изтезания и ослепяване на византийски патриции... Върху осеяната с трупове историческа сцена се разиграват потресаващи истории на коварство и садизъм, на любовни интриги и страстна любов с изтънчени духовни и еротични удоволстия. Ерос и Танатос вилнеят върху динамично променящата се панорама на императорския двор. Външният декор е пищен и впечатляващ, но майсторството на писателя провокира вълнения в мислите на възприемателя чрез преживелиците на Михаил Псел, на неговия съдбоносно противоречив вътрешен свят.

Години наред Учителят Псел управлява византийския двор, пристрастявайки се все повече към могъществото на властта; все за по-кратко се застоява в огромната си библиотека всред трудовете на платониците и все по-дълбоко потъва в коварствата и жестокостите на политическото бездуховно битие. Душата му неусетно се изпразва от благородните си стимули; силният му интелект напуска сферите на познанието и духовноста; личността постепенно се разпада и загива.

Безспорният успех на романиста е в разбирането и представянето на един могъщ интелект, на неговия възход и на разрушаването му. Михаил Псел е велик с познанията и проницателността си, а се превръща в уязвим и безпомощен индивид пред собственото си властолюбие, пред пагубните си страсти.

Процесът на духовна разруха у главния романов герой започва с надценяването на собствените възможности в неограничената си власт. Властта го опиянява с измамното усещане за безнаказаност и с убеждението, че всичко му е позволено. Блясъкът на “пурпура” успява да затъмни блясъка на интелекта. Страстите на Ероса у Псел преминават в налудничава жажда за Танатос и от светило на ума, интелекта и ораторското изкуство Михаил Псел се превръща в жалка отрепка на властолюбивите си страсти.

Чрез историческите декорации Александър Томов разкрива екзистенциални ситуации, пряко свързани с нашето съвремие, когато се творят нови митологии на базата на световните религии.

Всъщност съвсем не всеки интелект се поддава на властолюбието, не всеки интелект се саморазрушава. Властта над императорските марионетки погубва интелекта на Михаил Псел, защото християнството му е разколебано и езическите божества смущават духа му. Той десакрализира религиозните светини, опълчва се срещу всяка святост. Десакрализирайки и самия себе си, Учителят играе ролите на митичните герои от времето на античния гръко-римски театър, вживявайки се в собствената си роля на митичен герой с божествени права.

Александър Томов търси универсалните измерения на митологичната антична култура и на православната византийска култура чрез своя забележителен герой, който амбициозно иска да обедини езичеството с християнството не само във философските си съчинения, а в личната си съдба и именно това го погубва. Езическият му начин на живот го прави болезнено уязвим към страстите на властта, порока, смъртта.

Романовото повествование протича между илюстриране силата на познанието и властолюбивите страсти. Главният герой се разкрива и като културен герой на Византия от XI век, и като съвременен властник, който предпочита езическите наслади пред християнския си човешки дълг и пред моралните си отговорности на овластена личност. Подобно поведение независимо от епохата неизбежно води до трагичен край.

Българската литература

© 2000 Литературен форум