Литературен форум  

Брой 5 (428), 26.09. - 02.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Гергана Пожарски

От изумлението до гения
(Проблемът за границата при Кант и Гьоте)

КантГьотеЧовек, още от момента, в който за първи път осъзнава себе си като мислещо същество, изпитва изумление пред света и пред неговите тайни и явни закони. Съвсем естествен е негoвият стремеж да ги разбере, да ги о-по-знае. Но заедно с вълнението от вече познатото се появява и трепетът пред неизвестното, неразгаданото, непознаваемото. И колкото повече се разширява сферата на известното, като че ли пропорционално на нея расте разбирането, че съществува една област, в която човешкият разум не може да проникне. Съвсем закономерно тогава възникват въпросите: съществува ли граница на човешкото познание; ако съществува, къде се намира и може ли да бъде преодоляна. След догматизма на Средновековието и ренесансовия ентусиазъм мислителите на новото време си поставят задачата трезво да разгледат този проблем и да се опитат да го решат. Постепенно се стига до появата на няколко области, които правят опити да познаят познаваемото и претендират, че биха могли да надникнат отвъд него. На първо място това е религията, която твърди, че отвъд света на човека е Бог, който е непознаваем - и в него може само да се вярва; т.е. разумът отстъпва пред вярата. Философията обаче не може да се съгласи с това положение. Тя се опитва да разбере и да обясни самите възможности на познанието и на познаването на непознатото. Появилата се през този период наука отрича методите на религията и на философията, кото издига и утвърждава познанието чрез изследване и емпирично обосноваване. Изкуството пък, открай време се опитва да пресъздава художествено познатото и да се докосне интуитивно до непознатото. И тук, може да се каже, че ако при науката и философията съществува стремеж за подреждане на света, то при изкуството и религията съществува стремеж за усещане на света.

Проблемът за границата и за това как /и от кого/ тя може да бъде преодоляна се разглежда подробно в творбите на най-великия немски философ и на най-великия немски поет - Кант и Гьоте. И въпреки че използват различни методи, и двамата успяват да се докоснат до свръхсетивното - една теория, запазена само за гении.

 

ФИЛОСОФЪТ

или Усещането за свят

 

В края на своето най-крупно произведение “Критика на чистия разум” немският философ Имануел Кант формулира следните три въпроса, които според него изчерпват “всеки интерес на разума”: 1. Какво мога да зная?; 2. Какво съм длъжен да правя?; 3.На какво бива да се надявам?

Самото формулиране на подобни въпроси определя съществуването на границата пред човека, т.е. определя го като ограничено същество. В първия въпрос това е границата на познанието, във втория - на поведението, а в третия - човек е ограничен с оглед на съдбата си.

Но със самата си поява Кантовата “Критика” се опитва да разчупи една друга ограниченост - тази на догматизма във философията. За Кант философията е преди всичко теоретично знание, съвсем различна от психологията /която е интерактивно-субективно знание/, както и от всяко практическо поведение /което може да се отъждестви с моралната философия/. По този начин той я определя като спекулация /чисто теоретическо познание/ и така тя възвръща стария си авторитет на основа на всяко знание - пред-условност. Тоест, философията определя предположенията /законите/ на всяко знание. Но в същото време Кант съзнателно ограничава полето на философията, защото за да има “критика на разума”, той трябва да бъде разглеждан от една различна от него позиция, а именно позицията на разсъдъка, на научния разсъдък. Следователно чистият разум е описание на научното съзнание. По този начин Кант се явява единствен между философите, който не говори за всички умове, тъй като критиката на чистия разум е еквивалент на критика на научния разум, а подобна критика може да бъде направена и разбрана само от учения. Философията не може да бъде разбрана от всички, следователно философията е ограничена. Всъщност тук ясно се вижда споменатата по-горе прилика между философия и наука по отношение на метода на познаване.

Разглеждане на човешкото познание при Кант чрез надстрояване на познавателния апарат - сетивност, разсъдък, разум - се вписва в традицията на Декартовото “сogito”. И все пак при Кант нещата съвсем не изглеждат традиционни, защото имено чрез тях /чрез нещата/ той определя границата на човешкото познание. За субекта външното е двойно, на две нива: веднъж, то е външно по отношение на него /субекта/, и втори път, то е външно по отношение на неговото познание. Защото нещата, така както те ни се явяват, са различни от нещата сами по себе си; и тъй като човек пребивава в света на явленията, той се нуждае от нагледи, за да ги опознае, които нагледи му се дават от сетивността. Но макар и притежание на субекта, сетивността е обективна поради това, че, според Кант, тя е условие, чрез което човек проявява своята родовост, така че да се откъсне от субективното и да пребивава в обективното, всеобщото.

Тази обективност е пред-поставена от двете априорни представи на сетивния наглед - времето и пространството. Те са такива априорни форми на сетивността, без които е немислима всяка сетивност, защото иначе човек не би възприемал явленията като определености, а като безформена материя.

Но пространството и времето не са форми на самите обекти, а са форми на сетивната способност на възприемащия субект. Те са характеристики не на средата, а на начина, по който тя бива възприемана от него. Както казва Кант в първата са “Критика”, “пространство и време са без съмнение априорни представи, които се намират в нас като форми на сетивния ни наглед, преди още някой действителен предмет да е определил сетивното ни усещане. Но този материален елемент предпоставя възприятието.”

Следователно пространство и време могат да се тълкуват като изживявания на възприемащия субект, които имат свойството да го обективират. Всички нагледи изглеждат външни по отношение на субекта (откъдето - граница между вътрешно и външно), но те са външни предимно с оглед на пространствата, защото всяко сетивно явление е локализирано в пространството. Оттук следва, че нагледността представлява експониране на явленията вън от субекта. Но освен външните сетива, Кант предполага наличието и на едно вътрешно сетиво, чрез което си “представяме нагледно самите себе си, т.е. ние познаваме собстевния си субект”, макар и не “според това, което той е сам по себе си”, а “само като явление”.

И така, докато пространството е онази априорна форма на сетивността, която прави възможно възприемането на всеки външен наглед, то времето се явява такова предусловие, което прави възможни всички нагледи - и външни, и вътрешни. По този начин се предполага една вътрешно присъща способност на познавателния субект, която като сетивност да обхваща всички възможни нагледи, както и самото простарнство. Следователно Кант разделя (разграничава) пространство и време онтологически. Докато пространството е възможно донякъде да бъде представено, то времето може единствено да бъде пред-по-ставено. Оттук вътрешната сетивност онтологически е по-мощна от външната. Времето е най-необходимото предусловие на всяка сетивност и познание и като чиста форма на сетивния наглед по модалност е дадена неограничено, докато пространството се представя като безкрайно дадена величина.

Разликата между безкрайността и неограничеността следователно се състои в това, че понятието за “крайност” е валидно само в пространствено отношение, докато “ограничеността” е валидна и за пространството, и за времето.

Но понятието за “граница” е немислимо без съществуването на субект. За да може нещо да бъде граница, то трябва да бъде определено като такова, т.е. необходимо е да съществува някой, който да я срещне и определи. Оттук може да бъде изведено потенциалното безсмъртие на душата (вътрешното сетиво като метафора на душата - неограничено), както и наличието на граница в човешкото познание (ограничавано от “крайността” на външните сетива).

И в такъв смисъл няма значение дали е вярна тезата (“светът има начало във времето и освен това с оглед на пространството е затворен в граници”) или антитезата (“светът няма начало и граница в пространството, а е безкраен както с оглед на времето, така и с оглед на пространството”) от Първата Кантова антиномия, защото за познаващия субект е безразлично дали светът е краен или безкраен, ако и в двата случая възможността му за познаване е ограничена.

 

ПОЕТЪТ

или Светът на усещането

 

“Изкуството ни предава неизразимото; затова изглежда глупост желанието ни да го предадем с думи. И все пак, когато се опитваме да сторим това, разсъдъкът ни постига някои придобивки, които оправдават положените усилия.”

Й. В. Гьоте “Изкуство и старини”

 

За Гьоте светът е природа. И той, за разлика от Кант, смята, че тя е познаваема. На внимателния наблюдател тя рано или късно разкрива своите тайни. Но в същото време в природата има нещо забулено, нещо мистично, което може да бъде представено само от “нейната най-достойна тълкувателка - изкуството”.

Странно е, че Гьоте, който винаги бурно се е противопоставял на мистическото светоусещане и в изкуството, и във философията, и в живота, все пак допуска мистичното в своето творчество неведнъж и го тълкува нерядко в положителна светлина, като дори го съпоставя с философията и поезията. На едно място той казва: “Поезията сочи тайните на природата и се опитва чрез образи да ги изясни; философията сочи тайните на разума и се опитва чрез словото да ги изясни (натурфилософия, експериментална философия); мистиката сочи тайните на природата и разума и се опитва чрез слово и образ да ги изясни”.

Означава ли това, че мистиката заема по-висока позиция спрямо философията и поезията? Всъщност Гьоте има предвид нещо друго. Мистиката присъства в живота, бива допускана и в изкуството, и във философията, но вече не като занимаваща се със свръхестественото, а като усещане за това, което съществува отвъд границата на човешкото познание. Или като усещане за самото познание. Затова тя си служи и с образи (изкуство), и със слово (философия). Дори класикът Гьоте не може да отрече наличието в изкуството на нещо, което не съществува в природата или което тя все още не ни е разкрила. Тъкмо наличието на подобно нещо се явява основен фактор за непреходността на художествените форми и образи, смисълът на които никога не може да бъде обоснован съзнателно, а се възприема само интуитивно. И затова, както казва Кант, за да се даде оценка на едно произведение на изкуството, не се изисква познание, а “игра между въображението и ръзсъдъка”.

И ако за Кант ограничеността на човешкото познание се определя от непознаваемостта на нещата сами по себе си, то за Гьоте човек в едно и също време е ограничаван и неограничен. Ограничен е от гледна точка на това, че той е такъв, какъвто е и не може да бъде друг - Фауст не може да бъде нито Вагнер, нито Мефистофел, защото е Фауст и трябва да се облича, държи и мисли като Фауст. От друга страна обаче, човешкият дух е неограничен, защото винаги има към какво да се стреми, винаги има какво да желае и никога с нищо не може да бъде задоволен. В мига, в който той спре да търси нещо друго, нещо ново и различно - той умира.

Така че при Гьоте човешкото познание е безгранично точно поради наличието на граници, които обаче могат да бъдат прескочени, само за да се създадат нови, защото най-голямата граница би съществувала пред човек само ако той познава всичко и няма вече какво ново да открие.

Точно поради тази причина според него “никой няма право да приписва на един богат дух с какво трябва да се занимава. Духът пуска от центъра своите радиуси към периферията: възпрепятстван ли е там, той спира и опитва нови линии, така че, ако не му е дадено да прекрачи тоя кръг, той може поне да го изучи и да го изпълни”, за да може - едва след това - да го прескочи.

Защото човешкият разум е вечно неспокоен, незадоволен от настоящето, стремящ се непрестранно напред, към обхващане на света, към непрекъсната промяна, към действие, към движение. Затова и “великият дух не знае граници”.

Въпреки че на пръв поглед между гледищата на Кант и Гьоте относно същността на границата няма прилика, трябва да се отбележи, че това е само формално, тъй като в същността си те са не просто сходни, но и почти идентични. Нека разгледаме следното твърдение на немския поет: “Втората милост на високите сили е преживяването, забелязването, участието на живо-подвижната монада (в случая - метафора за човек - б.а.) в обстановката на вътрешния свят, чрез което тя тепърва долавя себе си като вътрешно безгранична и външно ограничена” (“Максими и мисли”; курсивът мой - Г.П.).

Независимо че начинът, по който субектът бива ограничен, е разбиран различно от двамата немски мислители, главната идея всъщност е една и съща. Човек е ограничено същество, но ограничено само външно по отношение на своята същност. Дори при Кант, където границата на човешкото познание се обуславя предимно от невъзможността на познавателния апарат (не само сетива, но и разсъдък и разум) да познаят нещото в себе си, т.е. субектът е вътрешно ограничен, дори там се допуска онтологическата неограниченост на вътрешното сетиво. Това, което прави най-силно впечатление, е фактът, че границата преди всичко се явява външна на субекта, защото по този начин се предполага възможността тя да бъде докосната и дори прескочена. Но не всеки притежава способността да го направи; напротив - това е привилегия единствено и само на гения.

 

ГЕНИЯТ

или усещането за свят и светът на усещането

 

Още с формулирането на термина естетика от Баумгартен като наименование на една нова наука, занимаваща се със сетивно възприемаемото, в Германия избухват много спорове относно същността на сетивността, която създава изкуство, и за природата на този, който го създава - гения. На езика на тогавашното време сетивността се разделя на две - нисша и висша сетивност, или както още са наричани - външна и вътрешна. Нисшата (или външната) сетивност е тази на сетивата, доставящи сведения за света извън субекта. Висшата (вътрешната) сетивност, обратно, се базира на вътрешна чувствителност и интуитивност и само благодарение на нея субектът изпитва чувства и усеща красивото.

Дискусиите засягат най-вече това как твори геният: дали предимно благодарение на сетивата си или благодарение на своите усещания. Като цяло се търсят причините и основанията на изкуството. Подобна формулировка на въпроса обаче вече предполага разглеждането на гения като разграничен от другите хора, като различен и несравним с тях. Кант обаче смята, че като сетивни същества всички хора са качествено еднакви, следователно всички имат еднаква предпоставка да бъдат гениални. За него гениалността е възможността на човешката сетивност да изрази целия човешки род и по този начин геният се явява проява на върховна обективност. Същия императив срещаме и при Гьоте - геният трябва да твори обективно, изкуството трябва да бъде обективно. И двамата определят гения като черпещ вдъхновение от природата, защото изкуството на гения е изящното изкуство, а според Кант “Изящното изкуство е изкуство, доколкото същевременно изглежда да е природа”.

В същото време без гений не е възможно да съществува изкуство, защото той е този, чрез когото “природата дава на изкуството правилото”. На пръв поглед изглежда, че природата ограничава изкуството, но нека си спомним твърдението на Кант за двойствената природа - тази на явленията, и природата сама по себе си - и ако първата е познаваема, то втората, същинската природа, не е. По този начин се оказва, че чрез гения изкуството прекрачва границата на познаваемото, но само за да може да я пресъздаде по-късно като явление в света на явленията. Гьоте, който сам признава, че е изпитал влиянието на Кантовата естетика, също потвърждава това в “Максими и мисли”: “Човек се откъсва от света най-сигурно чрез изкуството и се свързва с него най-сигурно пак чрез изкуството”. И именно защото се “откъсва” от света на явленията и се докосва до това, което не може да бъде познато, геният “не може дори да опише или да покаже научно как създава произведението си (...); и затова създателят на едно произведение, което той дължи на своя гений, сам не знае как се оказват у него идеите за това произведение, също не е във властта му по желание или планомерно да ги измисля и съобщава на други в такива предписания, които да им помогнат да създадат подобни произведения.”

Геният пребивава в света на усещанията - усеща света отвъд този свят, и макар че не може научно да го обясни, той го изразява чрез изкуството, изобразява го, като по този начин го прави достояние на всички. Творецът чрез своята гениалност не просто прекрачва границата, а той самият се превръща в граница, отвъд която изкуството не може да отиде, “поне докато природата някога отново надари също така някой друг” (И. Кант “Критика на способността за съждение”).

Българската литература

© 2000 Литературен форум