Литературен форум  

Брой 5 (428), 26.09. - 02.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Митко Новков

Това хлъзгаво нанадолнище животът-текстът

Съчинение. Този “жанр” е избрал Чавдар Ценов, за да определи книгата си “Удавената риба”, /из/давайки така метода на нейното четене. Благороден, спомоществователен жест: без него бихме се хлъзнали в текста, да потънем и да се удавим, нямайки за какво да се хванем и как да започнем. Защото: “Краят е винаги само един, а началата… началата са много и много”. Тъкмо тая множественост трябва да овладеем, тъкмо нея трябва да обуздаем, за да не се мята критическото писане като риба на сухо, да не се суети в напразното си усилие да се вкопчи в нещата и да започне. Всяко начало е трудно, а най-трудно е началото на едно желаещо да бъде анализ обговаряне, тоест обговаряне, което иска да разглоби текста, да разпилее около себе си неговите детайли, но така, че след време да не се чуди коя част от къде е, а по най-естествен начин да ги събере така, че нито една да на се окаже излишна. Всеки анализ трябва да предполага и да осигурява възможността за бъдещ синтез.

Започвам с това предупреждение, защото самата “удавена риба” е синтезиран анализ, тоест разглобяване на един живот, впоследствие чарк по чарк събран и прибран в текст. Текст за времето, когато животът неудържимо се е търкалял по нанадолнището, хлъзгал се е по разчорлените му стърнища и долове, неконтролиран и неконтролируем. Отмъщение за онова хаотично, своеволно, “не съвсем в ред” някога, когато препинателните знаци и главните букви са били загубени без никаква надежда да бъдат отново открити. Изпълнение на бленуваното в ония смутни и кашкави времена искане животът да прилича на “едно стегнато изречение с една запетая с едни скоби”, на осъзната необходимост той да бъде прибран в рамки, в разумни граници, а не да се разпилява нехайно–непрокопсано по друмищата – разпасан и пиян, безотговорен и самоубийствен.

Оттук, впрочем, “жанрътсъчинение, въпреки че самият Чавдар Ценов не е фен на жанровите локализации – сам казва, че изпитва удоволствие, “когато успяваш да теглиш секирата на жанровите изисквания”. “Съчинение” ще рече вкарване-в-чин, сиреч в йерархия и така поставяне под контрол, ситуиране в зададени правила на нещо, което досега категорично е отказвало да се подчини на изискванията, отпращани към него. “Чернова”–та от своя страна иде да свърши тъкмо това: тя усвоява правилата, оттренирва ги, за да ги овладее, та да може да ги употреби, когато се наложи. Самият топос на тази “чернова” подсказва, че тя е репетиция, е подготовка за истинското тяхно случване, когато ще бъдат приложени не на тернажора, а в действителността. Психиатричната клиника, лудницата, освен че е място за лечение, е и място за научаване, за възпитаване: тя е самоадаптация на неадаптивността, възобновено обучение на забравено знание, възстановяване на Вildung-а, който някога си бил целият ти. Чак след тези “ренесансови” процеси може да се пристъпи към пътя, към “белова”-та с нейната строга и непререкаема структура – “увод”, “изложение”, “заключение”. Стриктното придържане към тях е не просто каприз, а доказателство: доказателство за това, че правилата са усвоени, че с тях може успешно да се борави, че най-накрая “обилно бликащата пот на тренировъчната площадка” или, с други думи, по време на стационарния престой в клиниката, не е пролята напразно. Животът като обективна осезаемост е теорема, “белова”-та е твоето доказателство за това, че можеш успешно и без спъвания да я извеждаш и решаваш, да се движиш уверено из извистите й лъкатушения. В този смисъл “Удавената риба” е едно възвръщане към нормалността, към дните, когато не лежиш на паркета “обездвижен, обезсмислен, незнаещ, непитащ”, а си достатъчно действен, за да си уверен и неусъмняващ се в себе си. Тя слага кръст на сомнамбулното състояние, когато реалност и имагинерност се преливат една в друга без никаква ясна граница помежду им. Поправител е на обърканите, заблудените, ошашавените сетива за действителността, когато: ”миг по-късно той пропадна в тъмната бездна на непомненето и на сутринта, на километри от градчето, в една камионна кабина палеше цигара от цигара”.

Поправител, но и разказвач. Текстът постоянно снове между усещанията – въображаеми и истински, постоянно пресича “тънката червена линия”, разделяща случващата се обективност от полусънната субективност. Разказът се състоява на границата на съзнанието, току пред “дверите на възприятието”, с тази разлика, че ако Олдъс Хъксли минава през тях благодарение на мескалина, то Чавдар Ценов прекрачва прага им, доверявайки се на алкохола (Десислава Неделчева дори нарече книгата в интервюто си с него “алкохолна “ проза). В това хипнотично/наркотично/делириумно състояние животът може да бъде задържан: “дори на няколко пъти натисна копчето, насочвайки дистанционното към прозореца, сякаш повярвал си, че ще успее да смени и картината вън: плискащия дъжд, неона, извисилия се кръст”. Между другото, телевизорът като мания, като обсесия е знак именно за тази локализация “помежду”, когато реалност и въображаемост се смесват дотолкова органично, че е почти невъзможно да бъдат отделени и диференцирани. Текстът е совалка между действителното и измисленото, между света и /под/съзнанието. Неговото случване в делириума, с простата и едничка цел да по/на/каже “това хлъзгаво нанадолнище живота”.

Но дали всеки текст не е делириум? Дали неговото състояване не се извършва винаги и навсякъде точно на границата между възприятието и света? Дали той може да се случи другаде? Писането е сомнамбулно, самозабравено състояние, изискващо една напрегната самота, в която едновременно си и в реалността, и прекрачил отвъд. Не може да пишеш без да си се откъснал от света, без за момент да си го поставил в скоби, без да си го натикал в ъгъла на недосетливостта, черпейки от него само опиати и стимулатори - дано да удължиш бляна. Да пишеш, значи да се измъкваш, да се спасяваш, да се отърваваш от изискванията, задълженията, отговорностите на ежедневието; да се преселваш там, където обикновеността няма власт. Значи да поставяш живота под въпрос и така под контрол: прочее, мислиш си ти, писането е единственото място, където животът може да бъде държан изкъсо. Излизане от него, за да се завърнеш като господар: но какво е тази вяра, това убеждение, това самомнение, ако не делириум? Пишещият е винаги малко луд, винаги малко не на себе си...

Точно тази “чалнатост” /на места доста иронична/ на писането по отношение на живота е съдържанието на “Удавената риба”. Книгата е своеобразна илюстрация на неговата екзистенциална напрегнатост, на настойчивото му, копнеещо самопознаване-питане = съмнение в неговата битийна значимост. Един странен existentialisme sur la lettre. Когато “целият съм думясал”, сиреч вампирясал поради нахлуващите на талази думи, когато мисленето ми се е превърнало в истинска “поетическа салата”, когато не ми е останало нищо друго, освен седем пъти неясното “ще ще ще ще ще ще ще...” като смътно и несигурно обещание за измъкване, няма как да не се взра в текста, в неговата обърканост и измамна уютност, та да открия, че и той самият като мен е безориентиран, изгубен, смахнат: “Текстът се завари неподготвен”. Писмото не е твърд, не е мястото, където можеш да се чувстваш у дома си, ако и да ти създава илюзия за това: пишещият също като “удавената риба” не се плиска умело в извора, а “ бясно се замята и [...] се удави”. Паралелизмът между писането и живеенето е не в тяхната еднаква стабилност, в тяхната една и съща “подхлъзваемост”; те са бананова кора, не сламката, която спасява удавника: да пишеш, значи да си разколебан също толкова, колкото разколебан си и в живота. Нанадолнището е метафора както на едното, така и на другото; и през двете се срутваш, без да можеш някъде да се захванеш. Нещата са се превърнали в “нища”, отвсякъде обкръжаваща те несигурност. Едничката ти останала възможност е да продължаваш да ги правиш, та поне да не усещаш пътуването към бездната, макар че и тук те чака неприятна изненада: “отдавна вече пътуването, вълнението, настроенията, преди, сега и после, дори и неживяното, отдавна вече годините, болестите, снарядите, катастрофите са се стрили [...] “. Нищо не се е запазило освен безсмислената, но упорита съпротива на писането и живеенето, която в своята ясна и гола безнадеждност е единствената ни надежда.

А нашата сила за тази надежда? - в познанието и сглобяването в текст на собствената ни житейска слабост: “В черната точка без никакво НЕ потънали всички, НА СРИЧКИ...”

Българската литература

© 2000 Литературен форум