Литературен форум  

Брой 5 (428), 26.09. - 02.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Найден Вълчев

Владетелят на петолинието

Панчо ВладигеровГодината, която си отиде, отнесе със своите деветки стогодишнината на един от най-ярките българи на столетието - знаменития владетел на петолинието, изящния покровител на черните и белите клавиши - Панчо Владигеров. Който и където чуе три такта от неговата рапсодия “Вардар”, с всяка фибра в кръвта си усеща как пее, плаче, тътне, ликува българска интонация, българска съдба, българска душевност, усеща над себе си мах на криле. И само тази рапсодия ли, която авторът написва, когато е на 23 години. Не е по силата на моето перо да го портретувам като композитор и пианист - българска гордост и световна величина, като неповторим учител, но понеже в живота и в делниците си той беше особено пъстра индивидуалност, беше невероятен оригинал и носеше със себе си и приемаше за себе си стотици историйки и шеги, а аз имах шанс да се докосвам до някои от тях, изкушавам се да разкажа (навярно и да преразкажа) зрънца от тях. Едни съм чувал от самия него, за други са се прегъвали от смях негови колеги и ученици, за трети съм си записвал. Ето че бележникът от 1973 година разказва как на 24 март, събота, от 11 часа в Съюза на композиторите ще заседава “музикалното жури”, което ще прегледа творбите за деца, създадени през 1972 година. Има и друго, “литературно жури”. Трябва да се определят най-добрите произведения, които ще бъдат наградени по време на Седмицата на детската книга и песен.

Аз съм в музикалното жури. Наш председател е Панчо Владигеров. Познавам се с него от едно общо пътуване да Перник, когато, мисля, че беше през 1960 година, група композитори и поети напълниха един автобус и отидохме на гости на миньорите. В шумната дружина бяха Панчо Владигеров, Любомир Пипков, Ламар, Димитър Пантелеев, Боян Икономов, Давид Овадия, Константин Илиев, Александър Райчев, Климент Цачев, Жул Леви, Станка Пенчева, Тодор Попов, Орлин Орлинов, Димитър Гундов, Димитър Петков... Имаше тогава такива акции. Дадоха ни миньорски костюми, ботуши, каски, спуснаха ни в мината при мъжете на черния труд, прекарахме целия ден в забоя, в общата столова, в салона. Помня как пробираха, пробираха дочените дузини, докато намерят широк панталон за веселия професор, чорт пабери.

Но сега ще журираме. Купчината творби е доста голяма. Има инструментални, има вокални, по-малки и по-големи форми, има дори една опера. Текстовете съм чел предварително, не ни е за пръв път, знаем - търсим хубавата песен. Ако случайно текстът й търпи пожелания, композиторът, ако е съгласен, би могъл да изисква още от своя поет, би могъл и да го подмени дори. Важното е песента да е хубава. Докато говорим за тези общи неща, на вратата се чуква, не, блъсва се с нещо твърдо, тя се отваря, показва се първо блъсналият бастун и чантата на Владигеров и ето го и него - засмян и запъхтян.

- Пробрахте ли ги вече? - пита той, докато си окачва бастуна и сваля полушубката.

Пред пианото бяха седнали Цветан Цветанов и Александър Танев и попросвирваха за загряване някои от нещата. Големият куп ще се разделя на три: вдясно категорично добри, вляво - категорично неконкурентни, в средата за второ просвирване. Партитурата е разгърната на пианото, Сашо Танев е освободил стола, Владигеров сяда и свирят с Цветанов. Не се заинтересува от кого е пиесата, но само след няколко такта махна с ръка:

- Само че така не може! Ами че това е елементарно грешно. Давай друго!

И другото, и третото, и петото имаха същия успех.

- Ай, чорт пабери! Ванючая музика. Давай друго!

Маестрото беше в извънредно повишено настроение, свиреше с желание, сипеше шеги и остроумия, доказваше, отричаше, спореше и се палеше като момче:

- На мен ще ми разправят те!

Беше ми се случвало и друг път да бъда близо до него, знаех неговата находчивост и бързи реакции, но този път той бе просто искрящ. Нали не казваше “какво”, а произнасяше “како”, след тертия-четвъртия такт питаше гласно “Како, како?”, проверяваше още веднъж на клавишите и отместваше папката наляво. Той съединяваше и двете думички “да, не” в своя си “дън” и се получаваше “Дън дава Господ”, неговото “нали” беше “нъл” и ставаше “Не чини, нъл така”. Употребяваше и руски и немски фрази.

- Вижте сега, - звучеше неповторимата му интонация с наяденото “р”. - Ние преглеждаме тук не за да видим дали може да ни нареди три такта, а за да намерим нещо хубаво, нещо, което ще заслужава награда. А то не става с две ноти.

На ред е една голяма зелена папка. Владигеров разгръща, свири, пак разгръща, захваща друга песничка, после друга, после друга:

- Тази папка може да тежи и четири килограма, а в нея музика няма!

- Може би в някоя от следващите...

- Виждам, че сте много съвестни, но боклукът си личи. Дай!

И след миг:

- Ето, и тука си личи, ама си личи по друг начин. Чий е този опус? Ами да.

Отдели го Сашо Райчев настрана.

Пак се занизват неща, които не вдъхновяват възбудения професор.

- Коя е тази душка, бе?

- Тя работи много грижливо... Много старателно.

- Ами тук защо не го е изработила грижливо? И - елементарно е. За награда трябва нещо ексепсионал всьо таки. Айде!

По-нататък:

- Мислех, че ще ни предложат нещо, което... А то на какво се навряхме...

Следват етюди за пиано на Дора Драганова. Прозвучават добре и към Владигеровото нащърбено “добре, горе-долу добре” той добавя:

- Бащите са си бащи, децата са си деца. Всеки отговаря за себе си, нъл така. (Имаше предвид, че Драганова е композиторска дъщеря.)

Владигеров отделя хубави песни към Райчевата - работи на Тодор Попов, на Димитър Петков, говори за операта на Парашкев Хаджиев. Това беше “Златната ябълка”. Цветан Цветанов изтъква високите качества на Васил-Казанджиевите етюди за оркестър. Александър Танев се кара:

- Защо в българската прекрасна училищна песен нахлува тази глупава естрада! Защо в това нещо няма нищо българско! Е, ми като няма - няма награда! Наградите ги дава Република България, не ги дава... ЮНЕСКО.

Не знам защо пък ЮНЕСКО намесихме, но Владигеров продължава:

- Прав е ! И не са нужни дълги обяснения. Както казват немците - ин дер кюрце лигт ди вюрце. В краткостта е пиперът. Мога да те разбера от ей толковка. И мога да те търся в трийсет страници и тебе да те няма. Айде!

Владигеров и Цветанов прдължават да просвирват. На повече от песните аз предварително прочитам стиховете. Тази не задържа вниманието и Владигеров и свири, и говори:

- Слушай, Цецко, майка ти я видях на концерта. Тя се държи бе! Давай друго!

А за другото:

- До-ре-ми-фа-сол, потече ми... - това е стилът на тази песен. Ей, човек ще си изпорти вкуса, чорт пабери.

Спираме вниманието си на неясна строфа. Владигеров се обръща към мен:

- Много се радвам, че сте тук. И какво иска да каже авторът? Както кажете вие... но мне не нравится.

Вече сме затворили песничката. Владигеров взема друг брой на списание “Славейче”. Просвирва “Капчук”. Там звънят през стих римите “чук-чук-чук” и “звън-звън-звън”.

- Никакъв чук, никакъв звън - сурово, но точно отрязва той, като продължава строфата със свой експромпт: бягай оттук, бягай навън.

Разсмиваме се. Почивка. Хрумва ми да запиша някои моменти и реплики от тричасовото дотук заседание. Част от тези бележки вече съм нанасял срещу името на автора или при заглавията по списъка, който е в ръцете ми. Като го гледам сега, виждам, че съм кацвал на шеговитите, пикантерийните моменти, човек може да си помисли, че журито е заседавало несериозно. Нищо подобно. Тези весели щрихи бяха само чертички към портрета на един загрижен дух и висок вкус, освободен от всякакви допълнителни съображения, на една артистична и професионална мярка, която се проявяваше във всичко и навсякъде. Чувал съм от Константин Илиев за Владигеровото супермузикално ухо: присъства на репетиция на симфоничния оркестър. Стоп! - обажда се от салона. Вторият фагот изпълни си бекар, а не си бемол.

И си мисля: талантът е и даденост, и обука. За да станеш професионалист в истинския смисъл на думата, тази обука продължава, докато държиш перото, и защитата на качеството за теб е закон. Затова в късните години Арам Илич ще се обръща към Владигеров с думите: “Твой поклонник Хачатурян”, а в ранните ще му издейства стипендия да учи в чужбина Иван Шишманов, ще ходят на концертите му Вазов и Яворов, ще му бъде приятел Стефан Цвайг, десет години ще бъде музикалното рамо на Райнхард в синтетичния Дойчес театер в Берлин, ще бъде при Рихард Щраус във Виенската опера и когато окончателно се връща през 1932 година в България, ще слуша как Николай Лилиев казва за него, че превръща в музика всичко, до което се докосне. Ще буди интереса на Йордан Йовков и ще даде толкова много от себе си на учениците си Парашкев Хаджиев, Александър Райчев, Константин Илиев, Лазар Николов, Васил Казанджиев, Цветан Цветанов, Александър Йосифов, Милчо Левиев, Георги Костов, Юлия Ценова. Ще слуша за възхитата на Шостакович от неговите работи и ще пита на улицата Илия Бешков:

- Гледа ли балета ми “Легенда за езерото”?

- И гледах го, и слушах го, но какво ти езеро? То океан бе, Панчо! - разбират се с две думи двете характерни софийски кепета, и двете отдавна “известни и зад Драгоман”.

Но сега сме отсам Драгоман, прослушването продължава. Лявата купчина с падналите в първата схватка е голяма. Средната - средно, дясната с набелязаните за награди - тънка, тънка. Владигеров посяга към нея и пръстите му заиграват по клавишите. Втори кръг. Второ начало след отдъхването, чашата вода и лакардиите, които въпреки респекта си позволявахме. А той не държеше на дистанция младите си приятели, позволяваше им как ли не и да измислят историйки, и да се шегуват с него. Като тази, дето го блъснал мотоциклетист от неговия мотопед и избягал. При зала “България”. А дотичалият милиционер го попитал:

- Видяхте ли му номера?

- Не.

- Каква марка беше?

- Не ги познавам аз мотоциклетите.

- Как беше облечен мотористът?

- А, де да знам.

- Но тогава как да го открием, никакъв белег не ни давате.

Сеща се професорът и казва:

- Не е нищо. Клаксонът му беше ре диез.

Но това е било, когато Владигеров е карал своя “Пух”, донесен от Виена. А по-късно му се искало да си купи кола. За това се чакаше с години, но ако се трогнеше министърът на търговията, можеше да ти даде бележка да я купуш без ред. Вреждаха се за тази привилегия малък брой хора, но научили Владигеров да отиде при министъра, мигар на него ще откаже! И той си уговаря среща с другаря Пеко Таков. Отива, предупредената секретарка го посреща най-учтиво и веднага му отваря вратата към кабинета на министъра. И Владигеров му забравя името и казва:

- Добър ден, другарю Тако Пако! - Повтаря Пако Тако, усеща, че нещо не е в ред, разбира, че акцията пропада, и се обръща кръгом да си излезе: - Няма кола, няма кола.

Успокояват го, сядат, смеят се, Владигеров си излиза с разрешителната бележка в ръка. В КАТ му дават номер Б нула три четири две. Георги Костов, негов ученик, го пита какъв номер има колата му, а той отговаря:

- Боз четирийсет и две.

И се будалкат младоците как Владигеров се явявал на шофьорските изпити. Три пъти, защото все го късали. И разказват, че видял се в чудо, майорът му задавал най-елементарни въпроси само и само “да го прокара”.

- Кажете колко светлини има четирисекционният светофар?

А Владигеров:

- Аз, момче, когато съм гледал светофарите в Берлин и във Виена, ти си бил още в светофарите на баща си.

Но взел изпита.

Казват, че веднъж слушал пиеса на Петко Стайнов и го питат какво ще рече за нея. Нали Петко Стайнов беше сляп, Владигеров отговаря:

- Ми, като за кьорав човек...

Но иначе ценеше високо даровития си колега. Както и другите, особено Пипков.

Той е шуменец, син на Харалан Владигеров и на д-р Елиза Пастернак, еврейка от Одеса, роден е в Цюрих, както пише Добри Христов - усвоил е нотна грамотност преди буквите, след десетата си година заедно с брат си учи десет години музика в Берлин при знаменити учители, после работи още десет години по Немско и се връща в България вече трийсет и две - трийсет и три годишен. Преподава в Консерваторията пиано, после композиция. В късните години там завършват диригентство неговият син Александър и синът на Марин Големинов - Камен.

Владигеров:

- Е, големия оркестър го дадоха на Сашо, а на Големиновия син дадоха малкия. И правилно. И той е бездарник като баща си. О, Марине, не те видях, че си до мене, бе.

И на гарата до вагона предупреждава сина си, когато той заминава на специализация в Москва:

- И ще внимаваш. Семето вън! Повече данък на тая ти работа няма да плащам!

Или:

- Ще караш внимателно. Кола нова мога да ти купя, тебе вече не мога да те направя.

Владигеров казваше за саксофона, че това било курвата на оркестъра, че “онази с късата поличка, като се върти около Сашко Райчев, мисли, че така ще стане компонистка”. И като стана дума за поличка, да кажа за началните години на Консерваторията, в началото на века Музикалното училище, когато там не се ходи по пуловер и по яке, а с тъмно сако, с връзка или с папийонка, когато дамската пола е до земята и така нататък. Но нали там учат само мъже, май че на четвъртата година била се явила да кандидатства и девойка. Добри Христов я накарал да напише на петолинието на черната дъска горно “ла”, тя се надигнала на пръсти и се видели глезените й. Някой извикал “Ох, бабачко!” и момичето избягало и останали да учат пак само мъже. В тогавашната Консерватория. А в сегашната Владигеров има любими ученици, които хем съзнават какъв невероятен учител имат, хем правят какви ли не весели щуротии с него. Начело със собствения му син. Звънят му късно вечерта вкъщи:

- Григор?

- Няма тук Григор.

След половин-един час:

- Може ли да се обади Григор?

- Какъв Григор търсите тука, бе?

Будят го и по-късно:

- Прибра ли се Григор?

- Няма го Гриогор.

Още по-късно:

- Григор се обажда.

Владигеров в просъница:

- Айде бе, Григоре, къде ходиш, бе? Цяла вечер те търсят.

Или в разговор със сина си:

- С твоите лудории ще ме умориш бе, Сашо!

- Не е възможно, татко, ти си безсмъртен.

А през 1974 година Георги Костов ще се жени. Ще му кумува любимият професор. Обедът е в Руския клуб. Носят супата.

- А, аз я обичам гореща.

Стоплят я, всичко се оправя. Не се оправя само бракът.

На следващата година Георги ще се жени пак. Ще му кумува пак Владигеров. Ще обядват пак в Руския клуб. Младоженецът е предупредил: в другата зала, не във фаталната, в друг аранжимент. Отиват - точно обратното: същата зала, същата подредба, всичко е в същия ред. Владигеров:

- Браво бе, Жорко. Точно като лани!

Но носят супата, пак студена.

- Е, същата маса, същата картина на стената, сменили сме малко само персонажа, всичко си е пак същото, и супата пак студена. Не запомниха ли, че я обичам гореща...

Но преди това Владигеров е свидетел на бракоразводното дело:

- Вижте какво, другари съдии - едни млади хора, които не спят заедно, те трябва да се разведат. Тя иска да си живее в Москва, той в София. Така не може.

- Но вие като техен духовен баща може би ще ги посъветвате, ще се разберат, бракът им ще укрепне...

- А, изключено. Той вече има приятелка, иска да се жени за нея...

Много са още парадоксите на наивиста-художник, те май съпътстват всички високи дарби и тук, без да привеждам думите на Шуман за Шопен “Шапки долу, господа! Пред вас стои гений”, разказвам с дълбоко уважение и симпатия весели закачки, които Владигеров обичаше, понасяше ги с широката си душа, че и сам ги съчиняваше.

Известно е, че близнаците братя Владигерови са неразделни, съученици, състуденти, изпълнителско дуо - пиано и цигулка - в берлинските и виенските им години, в сетнешните софийски. Но идва време на разделение на статуса. Единият брат често подкрепя финансово другия. А симфониците съвсем не печелят както естрадниците. Владигеров е в Консерваторията, в час. В коридора го чака брат му. Пианото показва, че урокът продължава, продължава. Вратата леко се открехва. Срещат се двата погледа. Професорът веднага разбира за какво го търсят.

- Нямам - казва.

След известно време вратата пак се полуотваря:

- Нямам, нямам.

Още по-късно нов поглед от вратата. Владигеров:

- Казах ти, нямам! Аз да не съм Тонко Русев, бе? (става дума за Тончо Русев). - И урокът продължава.

И се връщаме към името Пастернак и към печалните времена, когато руският поет беше хвален от света и руган в своята родина. И - то се знае - и у нас.

Владигеров, немски възпитаник, има и еврейска кръв в кръвта си - дяволите в онези години се кодошат с него и с роднинската му връзка с родоотстъпника Борис Пастернак. Получава той Нобелова награда, но е “враг”. И е роднина на Владигеров. И му викат:

- Маестро, Нобеловата награда е грамада пари. Колко ще вземете от тях, нали сте роднина...

Владигеров:

- Роднина. Няма такова нещо, измислят си.

Играе си времето с нас, минават години, ветровете се обръщат, нещата заемат местата си. Кодошите не се свършват. И пак подхващат Владигеров за Пастернак.

- Аказивается, что он мой дядя! - смее се на нас и на себе си големият музикант, известен повече в чужбина, отколкото в България, накуцва бавно с бастуна си и понася вечната си тежка чанта към дните, когато ще стане спомен.

Декември 1999

Българската литература

© 2000 Литературен форум