Литературен форум  

Брой 5 (428), 26.09. - 02.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Пламен Антов

Проблем(атич)ната идентичност

ИВАН ВАЗОВ И ЗАХАРИ СТОЯНОВ

ОБЩО И РАЗЛИЧНО

Средищна за българския литературен живот след Освобождението, фигурата на Вазов естествено става обект на сложни естетически и личностни отношения. Най-значими за българския литературен живот и най-добре проучени са литературните отношения на Вазов с Пенчо Славейков и кръга “Мисъл”. Значително по-късно сред изследователите се поражда интерес към релацията Вазов - Захари Стоянов. По онова време - а и дълго след това - металитературният дискурс отказва да види каквото и да е основание за някаква литературна съизмеримост между двамата по простата причина, че в жанровата парадигма на епохата “Записките” са всичко друго - спомени, мемоар, история, дори публицистика, - но не и текст с определени естетически (тогава биха казали “художнически”) претенции, които да го правят съотносим с художествената литература. В своята фундаментална статия за “Записките” Никола Георгиев прецизира тази жанрова представа на епохата, доказвайки, че не иманентната специфика на езика играе решаваща роля в рецепцията на творби като “Записките” и “Под игото”, а самият жанров модел; няма значение какво и как се пише, за читателите едната книга работи с фактологията, следователно е не-литература, докато другата работи с фикцията си, следователно е литература1. Текстът все още не се е изтръгнал от сянката на своя соматичен автор, той е вторичен продукт на неговия биографичен модус: Вазов е мирен човек, поет, следователно неговият екзистенциален модус е този на вторичната, вербално моделирана (квази)реалност; З. Стоянов е бивш апостол и по-сетнешен активен политик, следователно той е автор не на текстовете, а на дела, които (случайните) му текстове след това само ще повторят, припомнят. Затова, доколкото е съществувал все пак някакъв интерес към отношенията между двамата най-репрезентативни автори на 80-те години, то той се е проецирал главно в биографичен и политически аспект, като покрай политическия антагонизъм между двамата задължително се припомня високата оценка, която Вазов дава на сатиричния талант на З. Стоянов: “С една дума той убиваше една репутация; с един епитет - една партия...” (впрочем, фактът, че тази оценка е направена не другаде, а в романа “Нова земя”, сам по себе си е показателен за жанровата комплицираност в първите следосвобожденски десетилетия).

Едва в един по-късен етап от развитието си българската критика започва да чете паралелно двата текстови корпуса. Автори като Димо Минев, Милена Цанева и др. успяват да докажат, че въпреки политическия си и личностен антагонизъм, Вазов и З. Стоянов работят за една кауза, имат идентичен естетически ценностен светоглед. В най-важните си творби, писани почти едноврененно, двамата си поставят една категорична цел - аксиологизирането на един Златен български век. Тази интенция - противопоставянето на светлото и сюблимното, макар и робско минало на тъмното и низкото, макар и свободно настояще - с публицистична острота звучи както в “Записките” (предисловието), така например и в “Епопея на забравените” (в самото заглавие на цикъла).

Всъщност през 80-те години З. Стоянов и Вазов едновременно, макар и поотделно, участват в изграждането на онзи идеологически модел на Българското, който е така нужен на младата нация, за да се самоидентифицира тя в собствените си очи и в очите на света, част от който тя все повече се превръща след Освобождението. За нуждите на този модел българската история се компресира в последното предосвобожденско десетилетие и преди всичко в сюблимния акт на Април 1876. “България в петстотингодишното си съществуване /.../ само една бунтовническа епоха е имала, па и занапред едва ли е мислимо да има” - категоричен е З. Стоянов в предисловието към том първи на “Записките”; “Българският национален дух никога не се е вдигал до такава висота и надали ще се вдигне друг път”, пише Вазов в “Под игото” (ч. II; гл. XVI).

Когато разгледаме в детайли визията на двамата автори за същината на този идеологически модел на Българското, ще установим, че двамата изграждат сякаш различни образи на това сюблимно събитие. У З. Стоянов той е силно разколебан - българи (във високия, идеологически смисъл на понятието) са само простите и бедните, докато учените, богатите, свещениците не са. Вазов, обратно, сплавява в една монолитна маса всички социални прослойки и класи: “богатий с парите, сюрмахът с трудът...”, “черковата даваше попа си, школото даскала си, полето орача си...”. Накратко моделът, предложен от Вазов, условно може да бъде определен като романтично-митологизиращ, докато визията на З. Стоянов е по-скоро реалистично-травестираща2.

И все пак дали образът на Българското, който изграждат двамата автори в цялостните си корпуси от текстове, е толкова различен? За да се усъмним в това е достатъчно да установим, че цитираният преди малко идеологически най-репрезентативен пасаж от главата “Пиянството на един народ” (”черковата даваше попа си, школото даскала си, полето орача си...” и т. н.) почти дословно цитира един ранен текст на З. Стоянов: “Без разлика на пол, възраст, положение и съсловие, всичкото население беше въодушевено от една мисъл, от един образ на действия...” и т. н. И този текст, публикуван в сливенския вестник “Съветник” през 1882 г.3, е рецензия за първата белетристична творба на Вазов - споменът “Неотдавна”. Критикът изгражда един особено експресивен образ на всеобщия български ентусиазъм през 1876 г., за да уязви Вазов, който в сюблимния момент бяга от България. Пет години по-късно обаче Вазов ще тръгне именно от този пасаж на собствения си критик, за да създаде най-идеологичната, най-”вазовската” глава в “Под игото” - “Пиянство на един народ”.

Всъщност до края на живота си двамата не успяват да проумеят идеологическата идентичност на онова, което правят. На Вазов и през ум не му минава да потърси някакви художествени достойнства в “Записките”. За него те са само един “склад от сурови материали”, както нарича мемоарната литература в една своя обзорна бележка от 1885 г. От този “склад” Вазов щедро черпи сюжети и идеи - цялата трета част на “Под игото” е създадена под явното влияние на втория том на “Записките”: Бойчо Огнянов скита подобно на Бенковски из ужасяващо неприветливата Стара планина, заобиколен от жестока природа и масови предателства на селяните и т. н.

За Вазов, както и за тогавашната публика изобщо, “Под игото” е съизмерим например с художествено безпомощния роман на Ат. Шопов “Десетдневно царуване” (1881), но не и със “Записки по българските въстания”, макар в идеологически и художествен аспект за нас днес близостта на Вазовия роман и Захари-Стояновата книга да е натрапваща се, а съчинението на Шопов да е от съвсем друг порядък. За критериите на епохата не идеологическата и художествената същност е важна, а формалната.

По същата причина, поради която Вазов отказва да съзре някаква художественост в “Записките”, З. Стоянов отказва на Вазов правото да говори за историята. През 1881 г., за да запълни спешната нужда от проза в новооснованото от него списание “Наука”, Вазов написва (първото нещо, което му хрумва) и публикува под наслова “Неотдавна” своите спомени от Април 1876 г., където чистосърдечно признава страха си да остане в България по време на сюблимното “пиянство на един народ”. Година по-късно излиза злъчната рецензия на малко известния все още Захари Стоянов, който - от привилегированата позиция на физически творец на Историята - категорично отказва правото на Вазов да говори за това събитие, в което не е взел сам героично участие.

Когато разглежда конфиликта за същността на Историята и правото на монопол върху нея, съвременният полски изследовател на българската литература Войчех Галонзка се опитва да оправдае Вазов, ситуирайки го в Софрониевата традиция на наивен автобиографизъм, документиращ не Историята, а нейната “обратна страна”, неразбиращ, че - за разлика от времето на Софроний - новата епоха вече цени героизма, че нейната мярка за величе е героичният подвиг. И Галонзка посочва като типичен представител на тази нова епоха Захари Стоянов4.

Пет години подир саркастичната рецензия на З. Стоянов Вазов ще напише “Под игото”, където ще се опита да се докосне до Историята. Продължавайки да документира нейната “обратна страна” (колоритният “чичовски” пласт в романа), той ще изгради образите на Бойчо Огнянов, д-р Соколов и др., а там, където собственият му опит не достига, без скрупули ще черпи факти от мемоарната литература, и най-вече от Захари-Стояновите “Записки”, които ще са се появили междувременно.

Един по-внимателен поглед върху творчеството на двамата автори обаче размива знака за неравенство, който Галонзка поставя между наивно негероичния Вазов и исторически героичния Захарий. И ще обърнем внимание само на един детайл.

В своята унищожителна рецензия за “Неотдавна” З. Стоянов, иронизирайки бягащия Вазов, не скъпи сарказма си: “... младият пътешественик се признава, че бягал може би като поет, който по-добре познава що ще каже животецът”. Този “животец”, отново курсивиран от автора в разредка, знаменателно се появява още веднъж в текста - отново за да нажежи сарказма: “Но освен чувствата на скромност тук е имало друго по-важно побуждение, отнасящо се до животеца, което е принудило г-н Вазов да стане на кълбо в дъното на талигата”.

Изстисквайки цялата язвителност, която се съдържа в тази умалителна форма, тогава, през 1881 г., бъдещият автор на “Записки по българските въстания” едва ли е предполагал, че само 5-7 години по-късно сам ще я употреби в един жанрово много различен и все пак идентичен контекст. Един от най-въздействащите моменти в “Записките” е покоряващата искреност на мемоариста, когато на втория ден подир кървавата драма край Свинарската река прави опит да се самоубие, за да не попадне жив в ръцете на врага, както го е задължавала клетвата. “Имах при себе си страшна отрова няколко дози - изповядва се Захарий по-късно пред белия лист. - Разгънах от нея една книжка, помирисах я няколко пъти в тъмнината, поднесох я до устата си, но ръка слабодушна - пак я повръщаше наназад... Животец! Какво да го правиш? Мил.”

В рецензията си от 1881 г. З. Стоянов иронизира Вазов за неговите признания в “Неотдавна”. “Бягах от страх от смъртта - изповядва се чистосърдечно бъдещият Патриарх, - макар тоя страх да е безсмислен, безславен, но все едно: бягах от смъртта! Признавам това с руменина на лицето.” Но няколко години по-късно в своите обърнати към парадната страна на Историята “Записки” З. Стоянов, признавайки безуспешния си опит за самоубийство, сам ще напише без капка свян: “С една реч, аз излязох слаб, малодушието надви, домиля ми животецът, станах клетвопрестъпник, понеже няколко пъти бях се клел, че няма да се оставя жив в ръцете на неприятеля...”

Подобни дегероизиращи моменти, разбира се, съвсем не са изключение в “Записките”. Те демаскират протагониста като подвластен не на героичното, а на страха, малодушието, готовността за самоунижение и дезертиране от сюблимния топос на Историята всеки път, когато “животецът” е застрашен. Всъщност целият трети том на книгата разказва перипетиите на едно гениално по замисъл и виртуозно по изпълнение бягство от публичната патетика и героиката на Историята. Както Вазов се разплаква от умиление пред трогателния патриотизъм на двамата братя “лавочници” от Браила, готови да зарежат бизнеса си, за да помогнат на Отечеството в тоя важен момент, и ... се качва на трена за Букурещ, тъй и Джендо благоговее пред героичното самоубийство на Каблешков и... продължава да играе ролята си на нечленоразделен циганин в ловчанския затвор.

Оказва се, че “Записки по българските въстания” като автономен художествен факт не следват сляпо програмно афишираните по-рано възгледи на своя автор. Тази ценностна амбивалентност е следствие от сложната, многопластова жанрова структура на самата книга. Колебаейки се между Историята и автобиографията, т.е. между обективния и субективния дискурс, между свръхличното и личното, творбата всъщност непрестанно се колебае между героичното, възвишеното, сюблимното (когато говори за другите - Бенковски, Каблешков, Кочо Честименски) и ниското, битовото, пародийното, софрониевското (когато говори за патилата на самия протагонист Захарий). Тези два пласта са точно толкова лесно разграничими, колкото и двете равнища - на Историята и бита, на сюблимното и травестийното - в “Под игото”

Така, съизграждайки през 80-те години на XIX в. високия идеологически образ на Българското, З. Стоянов и Ив. Вазов си поделят както парадната фасада на Историята, така и нейната “обратна страна”. И ако има тук някакъв парадокс, той е, че те самите никога не са разбрали това.


1. Н. Георгиев. “Как разказва Захари Стоянов в “Записки по българските въстания”. - В сб. “Захарий Стоянов - нови изследвания и материали”, С., 1980, с. 18. [горе]

2. Различните и в много отношения противоположни модели на българското у З. Стоянов и Вазов са подробно разгледани от нас на друго място. Вж. Пл. Антов. “Иван Вазов, Захарий Стоянов и идеологическият модел на Българското през 80-те години на XIX в.” - сп. “Летописи”, 1992, кн. 4, с. 101. [горе]

3. в. “Съветник”, Сливен, I, No 33, 29 юли 1882 г. [горе]

4. В. Галонзка. “Ранните повести на Иван Вазов и българската литературна традиция. - В: “Опитомяването на скорпионите. Поглед на един чужденец към българската литература”. Шумен, 1994, с. 52. [горе]

Българската литература

© 2000 Литературен форум