Литературен форум  

Брой 5 (428), 26.09. - 02.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Станислав Янакиев

Пламен

Автобусът се влачеше през задръстения трафик като болен от ревматизъм змей. Седях на реда седалки в дъното на каросерията, под мен виеше двигателят. Зимното слънце напичаше и беше задушно. Искаше ми се да стигна по-скоро, за да потърся подарък за жена си, която имаше рожден ден.

На поредната спирка се изсипа част от пътниците и напрежението в рейса намаля. През вратата, която се намираше вдясно от мен, се качиха само двама-трима души. Тогава някаква жена се запромъква навън. Реших, че се е улисала и не е забелязала, че наближава нейната спирка. Но тя не слезе, само се показа от рейса и погледна към предницата.

- Пламене! - извика с тъничък глас.

След това кимна с глава: “ела” - и се върна на мястото, където стоеше преди. Очаквах някой да се качи, но това не стана. Малко по-късно вратите се затвориха и автобусът потегли. Погледнах жената. Очите й разсеяно прескачаха от сграда на сграда. Беше пълна, на средна възраст, късата й червеникава коса беше изтънена на врата. В ръка носеше пазарска чанта.

На следващата спирка тя изчака да слязат и да се качат всички, които имаше да слизат и да се качват, след това отиде до вратата. Подаде се пак, извърна глава и рязко извика:

- Пламене!

Погледнах към спирката - там не бе останала жива душа. Жената се върна на мястото си, а аз реших да не й обръщам внимание повече.

Но на следващата спирка Пламен се качи.

Тя бе повторила всичко, както преди. И този път, миг преди да се затворят вратите, на стъпалото скочи едно момче.

- Хоп-паа!

Изненадан, аз го разгледах с любопитство. Носеше дънки и небесносиньо шушляково яке, на гърба му висеше ученическа раничка. Личеше, че е много слабо под дрехите, които му бяха широки. Имаше дълъг рус перчем и живи очи, косата му бе изтънена на врата като върха на подострен молив.

Промъкна се до жената, ухили се широко и свойски я мушна с палец в ребрата:

- Здрастии!

Тя с усмихна доволна. Момчето застана до нея и двамата се загледаха навън…

На следващата спирка тя се обърна, провря се зад него и без да каже нищо, слезе с потока от хора. То сякаш не забеляза това. Погледнах след нея и видях, че се насочва към входа на една кооперация.

Миг по-късно рейсът отново гълташе асфалта. Вътре бяха останали малко пътници. Не беше толоква задушно както преди, придвижвахме се по-бързо, понеже бяхме напуснали централните булеварди. Шофьорът слушаше чалга, а с него и целият рейс. Погледнах момчето. То се държеше за една седалка, чоплеше с пръсти облегалката, а погледът му се рееше отвъд стъклото. По някое време бръкна разсеяно в джоба си и извади размъхено хартиено пликче, в което явно имаше само няколко фъстъка. Когато фъстъците свършиха, то смачка пликчето, огледа се и незабелязано го пусна на пода.

Наближи предпоследната спирка. На следващата трябваше да сляза.

Автобусът отби вдясно и намали.

Вратите меко се отвориха. Момчето трепна, тревожно се озърна. В следващия миг вече бе на вратата, спусна се на последното стъпало и увисна навън, държейки се за парапета.

Погледна напред:

- Лельо!

След това завъртя глава на сто и осемдесет градуса и попи пространството с търрсещи очи. Отвори уста и понечи да…

- Тук съм, Пламенчо - казах аз с успокоителен глас. - Не викай!

(Лична страница на Станислав Янакиев - тук.)

Българската литература

© 2000 Литературен форум