Литературен форум  

Брой 6 (429), 03.10 - 09.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 Боян Биолчев

Краят на птицата

През ранната есен край моята къщичка недалече от морето често минават ловци. Понякога носят ударени пъдпъдъци и гургулици, закачени на колана. Понякога се връщат без улов, преминавайки в разговор за стара слука или в закана за следващия ден.

Те са от малкото живи същества, които нарушават тихото спокойствие на умореното лято.

Единствените, които са непрестанно пред погледа ми, са ятата гарги. Те ходят из изжълтената трева и от време на време кълват нещо, което само те си знаят, но без особен ентусиазъм. Когато им омръзне, накацват по коловете на оградата и се замислят като в разказ на Елин Пелин.

Гаргата е презряно животно. Ето - в пъдпъдъка и гургулицата човекът намира смисъл, след като ги простреля - стават за готвене. Едно време ловците се отчитаха с убити гарги - но не със самите тях, а с чифтове крака. Останалата част нямаше ловна стойност, сякаш има на света същество, което се състои само от крайници.

По ония години екологията не беше още открита като поприще на приказливци и нямаше кой да попита с какво е толкова вредна гаргата и с какво е толкова полезен ловецът, който се отчита в дружеството си с отрязаните й крака.

Както и да е. Денят, за който става дума, край къщата ми минаха двама ловци. Явно бяха ходили доста из храсталаците по двете надморски дерета. В такива мигове у човека се буди карикатурна жажда за компенсация. Виждал съм ловци на глигани, които не са имали късмета да срещнат глиган през целия ловен ден, как стрелят с бренекета по млада бреза, докато я прекършат. В погледите им лъщи целенасочено безсмислие, а после те се отдалечават с една особена гузност на походката, защото, все едно, ще разказват за измисления изпуснат глиган, а не за уцеленета млада бреза.

Двамата ловци поспряха на ливадата. Единият вдигна пушката и стреля. Една от кацналите на оградните колове гарга като отсечена падна в двора ми.

Ловците поеха надолу към селото с удовлетворението, че е имало сполучлив изстрел. Питал съм деца защо стрелят с прашка по врабчета. Та са ми казвали - искаме да видим дали ще ги уцелим. Правил съм го и аз. Уж нелепото убийство не е цел, а е следствие. Но дали е така.

Отидох при оградата. Птицата лежеше неподвижно. На гърба й, откъдето бе излязла сачмата, имаше гъста капка кръв. Обърнах гаргата - на гърдите й имаше същата капка. В този момент забелязах, че тя ме гледа. Гледа ме с очи като топчета чер хайвер. За първи път виждах гарга отблизо, защото те са много предпазливи и винаги те наблюдават отстрани. Мъртва птица можеш да изхвърлиш леко. Но тази ме следеше с втренчен поглед, сякаш ме питаше какво ще направя. Посегнах, за да я докосна с пръст. И в този момент тя внезапно се извърна, размаха крила и излетя, сякаш не беше пронизана от ловджийската сачма. За тия няколко мига, докато се наведа над нея, тя бе събрала сили. Летеше яростно. Издигна се, извиси се над отвесния морски бряг, зави остро и се насочи към високите дървета под селото.

Летя така няколко секунди и изведнъж се смали, превърна се в черна точка и рязко започна да пада, отначало полегато, а после право надолу към земята. Беше далече, за да чуя глухия звук, с който мъртвата трева посреща мъртвото вече тяло. Всеки размах на крилата бе доизпомпвал кръвта й до самата смърт по време на полет.

И аз си помислих - най-ненужната, най-презряната птица, а природата я бе обдарила със сила за толкова достойна смърт. И след като това е така, може би в нея, в това, че е такава, в това, че е жива, има някакъв не по-малко достоен смисъл, за който несъвършените ни и задъхани човешки сетива не са достатъчни, смисъл, който прилепчивият ни, практичен и теснозреен човешки мозък просто не може да обхване.

Българската литература

© 2000 Литературен форум