Литературен форум  

Брой 6 (429), 03.10 - 09.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Росица Димчева

Истината на сатирика:

Пиесата на Станислав Стратиев "Сако от велур"

През последните месеци работех върху драматургията на Станислав Стратиев, с чието творчество през 1982 г. започнаха моите изследвания върху голямата българска сатира от втората половина на века. На нейните създатели, натури затворени, меланхолични, дълбоки, ние дължим най-ценното в българската обществена мисъл от този пероид. Написаните текстове не бяха предназначени непосредствено за печат. Надявах се да ги публикувам като един малък дар за 60 годишнината на писателя...

 

С гръцкия режисьор Панос Харитоглу в Солун. Пресконференция след премиерата на "Рейс" в Националния театър на Северна Гърция, 1988 г.
С гръцкия режисьор Панос Харитоглу в Солун. Пресконференция след премиерата на "Рейс" в Националния театър на Северна Гърция, 1988 г.

Истинската сила и въздействие на едно сценично сатирическо произведение се крият в необичайната ситуация, в театралното хрумване, което гротескно деформира действителността, като ни дистанцира от нея. Тъкмо в откритието на такива ситуации се проявява творческата инвенция на Ст. Стратиев. Действието на неговите пиеси кристализира около една оригинална тематична ядка, която “събира усилията на автора и ги фокусира”. В своя шедьовър - “Сако от велур” /1976/ писателят гради сатирически символи от бедно, дори текущо ежедневие: напразните опити на основния персонаж Иван Антонов да убеди данъчните чиновници да коригират нелепата грешка, вследствие на която неговото сако е вписано в регистрите им като овца. Познатият от публикацията във в. “Стършел” /1969/ анекдотичен мотив би останал неоползотворен, ако не бе докоснат от един театрален темперамент, който да разработи неговата ценна, но непонятна за непосветения руда: онази склонност на тематиката към вглъбяване, онова “самодвижение” на фабулата, което може да усили до ексцентричност и до нравствен фалит всичко патологично в обществото. Един силен образ - Учреждението - аналог на свръх- централизираната държава, придава институционална архитектоника на пиесата: всевластие на върха, докато долу, по етажите, апаратът се откъсва от живота и се превръща в затворен свят - тема и обект на самия себе си. Функцията на образа е не толкова да “изобразява” реалността, колкото да я обозначава. Би могло да се каже тогава, че изображението като цяло става знак на изобразяваната действителност, а отделните негови компоненти не се съотнасят пряко със своите денотати /конкретни социални пороци/, а посредством отношението на едните и на другите към цялото. И ако Учреждението добива по-дълбокия смисъл на знак на една социална система, тя на свой ред, подменя реалните отношения със знаци - сакото с овца, практиката с теорията, действителното с имагинерното. За да се оцени този своеобразен ефект на “удвояване на знака” /отношение на две означаващи от различен порядък/, трябва да се отдаде нужното на онази автентична театралност, която отличава драматургията на Стратиев, сродявайки я с театъра на абсурда. Много по-зрял в сравнение с първата си пиеса “Римска баня” /1974/, писателят съумява да овладее и подчини на своята творческа задача всичко онова, което отвъд текста е театър: декор, архитектура, пантомима, жестикулация, сетивни уловки, тонове, разстояния. Всеобхватна, плътна система от знаци и усещания потопява словото в своята пълнота, претопява го в символиката на своите йероглифи. А щом знакът е предвиден в неговия обхват, той неизбежно започва да поема в себе си частните ситуации. Затова Стратиев не изпада в противоречие, когато например пред В. Стоев посочва като изходен момент пресъздаването на анекдота “Сако от велур” едно свое духовито хрумване по повод некачествено изработеното сако на свой приятел, а пред мен твърдеше обратното: първо бил написан фейлетонът, а после дошла шегата с приятеля. Най-вероятно остроумната шега е дала началото на импровизацията, но второто обяснение има не по-малко основание. Идеографските изобразителни похвати в сатирическата фреска на Стратиев отпушват една енергия много по-мощна от словото - колективното въображение като коректив на лишената от политическа инвенция държавна доктрина. А за текста остава най-хубавото - да пожъне плодовете на този физически конкретен език, който съставя спецификата на театъра, и то така, че самото слово да избликне като нов и неочакван образ.

Не случайно театърът на Стратиев се оказва реторически адекватен на бурлеската - оня “миметичен” вид на сатирата, който представя обекта на атаката ту карикатурно-осъдително - като тривиален /принизяваща бурлеска/, ту иронично-подмолно - като достоен за уважение /преувеличаваща бурлеска/. В най-общи линии писателят се придържа към първия вид - принизяващата бурлеска, тъй като при нея моралната норма се поставя не над, а под изобличаваното явление. Така публиката може да съпостави социалните пороци не с един идеал /чистотата на комунизма напр./, каквато е обичайната практика на тогавашните опозиционери, а с онези минимални нравствени ценности, чието похабяване ерозира самите устои на обществото. Нещо повече, този тип бурлеска работи на принципа на разширеното сравнение, и то така, че едната му страна /обектът, който се сравнява, в случая социалната система/ провокативоно се потиска, за да може самата аудитория да извлече истината по аналогия. Но за разлика от обикновения тип сравнения /”това е като онова”/, бурлеската в началото изненадва, после обърква и накрая ни кара да открием сходството, скрито зад парадокса: “Това е онова”. Или, дугояче казано, идеологическата държава се е превърнала в бюрократическа, а оттам и социалната стагнация е станала необратима.

И тъй като механизмите на тази стагнация са заложени в самата “учрежденска” структура на обществото Стратиев използва сценичното пространство във всичките му възможни планове и във всички степени на перспективата - в дълбочина и височина, дори в неговите потайности. Учреждението е достъпно за обикновения гражданин само постепенно, етаж след етаж. На върха на йерархията е началството, но вратата за кабинета му е зазидана. До висшестоящите може да се стигне само по обиколен път, чрез друга сграда, но там пък портиерът изисква ценз по неграмотност - завършено трето отделение. Една стаичка е отдадена великодушно на бездомно семейство, намерило там приют след дълго скиталчество по оборотни жилища. А пароксизмът на тоталното доносничество и подозрителност се е загнездил в баналния фантом на този затворен свят - озлобен служител, намерил призвание и изгода в... конфискуване на пожароопасните котлони, на които чиновниците си варят нелегално кафе. Нещо повече, в рамката на основния сатирически символ - Учреждението, е вграден втори символ - сюрреалистичният образ на Висящия: дребен служител, заклещен между етажите в повредения асансьор. Трагикомичната участ на този странен персонаж и неговото семейство е представена със средствата на рефлективния театър - като пиеса в пиесата. Външно двете “пиеси” не общуват помежду си /Висящият е забравен от всички/, но вътрешо неговата драма е в епицентъра на разрухата, която е заложена в основите на непоклатимото на пръв поглед Учреждение. Защото целта, в името на която се оправдават всякакви средства, не е човекът, не е новият човек, нито пълнотата на хуманността, а само новата организация на обществото. Така бюрократизирането на икономиката е подменило социализацията на стопанството, давайки път на хаоса, представен в пиесата чрез буфонада от безсмислени реорганизации.

Образите на чиновниците са белязани с драстичен отказ от психологическа характеристика. Представяни от един актьор, те носят условността и обобщеността на социалната маска - едновременно живи и превзети, вкаменени от ролята на изкуствена вещ. Тази двойственост внася най-скритата, най-потайната, но и най-въздействащата театралност. Защото само сцената може да демаскира повсеместното преобръщане на отношението между илюзия и действителност, което характеризира чиновника във всичките му превъплъщения. Да съществува нещо в действителност, за апарата означава да съществува на хартия. При ограничената информация, която отива нагоре по одобрения канал и командите, които се спускат надолу, откриването и поправянето на грешките става трудно за системата. Така измамата следва гротескно всички етажи на властта. “Работата е там, обяснява един от героите, че днес никой не си признава грешката. Такъв е стилът. Днес правят пет нови, само и само да скрият старите. Затова и толкова очевидни грешки минават още за успехи”. И тъй като всичко, дори най-незначителните и чисто прагматични въпроси, се преценяват по изкуствен начин от гледна точка на най-дълбоките принципи на доктрината, съвсем не е хиперболизирана възможността дори една нелепост /като подмяната на сакото с овца/ да се окаже посегателство срещу най-светите принципи на доктрината: “Ама не може така, другарю Антонов. Светът се разтърсва от събития, вижте какво става в Близкия изток, гинат хора... А вие с вашата овца или сако - как беше там... На аполитичност намирисва, на липса на обществен градус... А сте интелигентен човек, възпитавате младежта... И после - вие трябва да имате повече доверие, щом казваме, че е овца, ами трябва да ни вярвате. Ние работим за вас”. Не единението във вярата е разклатено и вече е възможно само като колективно безумие. Нещо повече, раздвоението между убеждение и практическо поведение се осъзнава напълно. А това е почвата, върху която разцъфтява цинизмът...

Стратиев показва конвулсиите на това поведение чрез самите механизми на официалната реторика, които трябва да го прикрият. Така кухият патос на чиновника, който оглавява поредната безумна акция в национален мащаб /изтребването на лисиците/, се оказва идентичен с бездушния тон на обикновения бюрокат или с фразеологията на резоньора на социалистическите идеи, готов да действа репресивно от себелюбие и конформизъм. Как лесно може да бъде изабегната личната отговорност, щом се прикрие зад някое интернационално мероприятие, показва предвидливостта на друг служител, заел се да спасява Венеция от потъване. И докато прагматикът Янакиев напълно осъзнава лицемерието на своето поведение, но се опитва да го легитимира, кариеристът Евгений е способен да оправдае дори предателството спрямо бившия си приятел Иван Антонов чрез всеобщата релативизация на социалните, моралните и познавателните различия. Навред зад фразеологическото мислене на тази реторика прозира грубата житейска философия, в която ни посвещава чиновникът, за когото врермето е спряло на 1955 г.: силата на системата е в нейната инертност, а най-безболезненият начин на оцеляване е личността да разтвори себе си в манипулираната и направлявана маса.

Плутокрацията се е превърнала в бюрокрация, но не е станала по-либерална. И не драматичното действие, а монтонният, рутинен ритъм на сатирическата фабула подобава на новия социален тип. Пиесата се гради върху серия от повтарящи се ситуации: поредната среща на Иван Антонов със съответния чиновник. А когато едно общество залага на един-единствен тип хора, на една-единствена ситуация, то подрива устоите си, защото не осигурява разнообразни условия, така че ако някоя възможност пропадне, другите да останат. Като чисто човешка реакция на тази тягостна монотонност е въведен в пиесата мотивът за “проговарянето” - изповедта на чиновничката Дерменджиева, прозвучала едва ли не като “бунт” в ушите на нейните колеги. В сподавения тон на нейния монолог се откъртва онова отвращение от убийствената инертност на живота, от което по-колебливо или по-категорично всякога е тръгвал българският либерализъм.

Странстването на Иван Антонов и неговите приятели из лабиринта на този ирационален свят буди странни асоциации с мартирологията на Христос: “Върви Исус към своята Голгота, само че вместо кръст, носи на плещите си сако”. Обикновеният човек /Иван Антонов/ е разпънат на кръст, и то в името на някакви идеали /какъвото е случаят с Антон Иванов напр./, но заради съвсем обикновена административна грешка. И както в евангелската история някой от последователите не издържа /Жоро се затваря в семейния кръг/, друг предава каузата /на такава цена Евгений прави кариера/, трети /Дерменджиева/ остава верен докрай. Но съпоставката с възвишените евангелски образи /преувеличаваща бурлеска/ носи иронически подтекст - тя не зависи от забелязване на сравнение, а от установяване на различия и не героичните жестове, а презреният интелект, изтласкан в периферията на обществото може да пречупи закостенелия и същевременно каучуков гръбнак на системата. Героят става господар на положението по чисто новелистичен начин, чрез вицово хрумване, чрез остроумна шега, като започва да пасе сакото в градската градина. Използвайки самия ирационален модел на представяне на желаното за действително, той заставя своите противници да вървят подир собствените си фрази до момента, когато те се материализират. Чиновниците се виждат принудени да изядат фиктивната овца в чест на 60 годишнината на 56 годишен техен колега, който получава спешно профсъюзно поръчение да закръгли по стахановски юбилейната възраст... само за един ден. Ние чуваме тостовете, следим обичайните при такива случаи реплики и същевременно виждаме как чиновниците разрязват несъществуващата овца, как преглъщат с празна уста. Несъвместимото, несъразмерното, което спада към същината на всеки комизъм, тук се разпрерделя между словото и образа, между думите на героите и нашето възприятие. Изразителността на този чисто театрален комизъм произлиза изцяло от противопоставянето на видимост и фантазия - една техника, която ни е позната както от популярното изкуство на клоуна, така и от драматургичната сатира на един класик като Шекспир или на един съвременник като Дюренмат. Същински декор в движение, пантомимата на чиновниците носи много по-дълбоки внушения от “двойствеността” на нарисуваните декори: тоталитарните структури са станали структури на човешкото поведение. Безсмисленият ритуал онагледява самопоражението или по-точно самоконсумацията на апарата. И ако във всеобщата стагнация са кълновете на катастрофата, изходът е в тържеството на разума и на икономическия рационализъм над нискоинтелигентната идеология.

In memoriam

Сдружението на Българските писатели изразява дълбокото си съчувствие към близките на починалия български писател Станислав Стратиев.

Той оставя в средите на сдружението много приятели и почитатели.

Семейството на Станислав Стратиев благодари на всички, които ни изразиха съчувствието си за жестоката загуба.

Дисекция на едно общество, на една социална система без завишаване на тона. Изключителен талант за реторика.

Българската литература

© 2000 Литературен форум