Литературен форум  

Брой 6 (429), 03.10 - 09.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Светла Дамяновска

Философия на оцеляването

Светла Дамяновска

Цинично стихотворение

Всички религии спекулират
с надеждите на човека -
да живее малко по-дълго,
да умира малко по-леко...

И да не е... окончателно
/да има поправителен изпит/...
А дотогава поне да не е
чак толкова страшно “оттатък”.

За целта има много методики
/е, вярно е, че са несигурни/,
но боговете, дори боговете
все някога се корумпират...

А разни оптимисти-идеалисти
/мечтатели, философи, поети/
за щяло-нещяло умират без време
все в името на човечеството...

За народа си, свободата, правдата
си отиват светли наивници -
тежки клинични случаи
на патриотически мазохизъм....

После се скитат немили-недраги
по черните пътища на Вселената
и гледат отгоре как на Земята
тържествено им честват годишнини.


Лешояди

Открай време си е така -
оня, дето изнича иззад смокините
по главната на Ерусалим,
докато превит влачи кръста,
описва в мемоарите си Възкръсването...

Открай време си е така -
оня, дето си вее с ветрило
докато зяпа как някой изгаря на клада,
после пише най-прочувствени стихове
и се покрива с неувяхващи лаври...

Открай време си е така -
оня, дето си люпи семки,
докато някому пада главата от гилотината,
композира най-трагичната си рапсодия,
но му я посвещава след много години...

Открай време си е така -
летописците винаги оцеляват,
защото имат инстинкт за самосъхранение,
търпение /горещите събития да изстинат/,
здрави нерви и апетит... А другите са
гнусливи...


Диалектика

Някои неща свършват...
Много неща свършват.
Всичко свършва!
Свършва лошото. Свършва доброто...
Свършва дори незначителното!

Началото е прагът, който прескачаме
на път за насам.
Краят също е праг - след него дори и
последната стъпка няма значение...
Както и всички крачки преди това!

Пък и най-лесно е да се живее
като мухата по мършата,
като дрозофилата
край шишето със спирт,
като пауна - за искрите в очите на женската...

Не намеквам, че е животинско
/извинявам се и за латинския/...
Нито говоря за висши мисии.
Просто е, така естествено, истинско -
всичко това са здрави инстинкти!

Но докато тялото се задъхва от булимия

душата тихо угасва -

от глад!


Хипотеза

Тая черна кутия - черепа
мълчи и след аутопсия...
Макар че е трудно и приживе
от нея нещо да се изкопчи.

Конструкторът я е закодирал
запечатал, здраво занитил...
Но някъде сигурно има скрити
пусков бутон и говорители...

Безспорно мозъкът е материя
/но явно и нещо друго/...
Зяпаме го като аборигени, които
не могат да прочетат упътването.

Но така е удобно, така ни харесва
вина за нищо да нямаме...
Щом тялото ни е от животните,
а наследство от боговете - душата.

А може би е нарочно,
може би е със умисъл...
В тая страшна пустиня Вселената
последният резерват е Земята.

Вярно, пълно е с хакери,
които пробиват защитите...
Страх ме е, че някой ден
и в него ще стане проникване!

Обаче надявам се дотогава
да му се скапят батериите...
И стискам палци - от толкова сълзи
да му се овлажни... детонатора!


Рудименти

Понякога удивена се питам
защо ме болят неистово: апендисита,
излишни кътници по мандибулата,
отдавна ампутирани чувства,
добре зараснали мисли...

Понякога ми е толкова душно и тясно,
че си мисля дали Паисий
не е взимал пера от крилете на майстор Манол
и ми се ще рамене да изправя,
поне докато пиша...

Понякога раздразнена се чудя
дали да не лапна един “Валидол”
когато ме боцкат в сърдечната област
на дядо ми ордените: “За храброст”, “Герой
на труда” и значките му: "Ударник”...

Понякога ми се ще да забравя
стари родства с тежка наследственост,
но се отварят рани, грехове разни парят,
събуждат се вицове, песни - май са вплетени
в арматурата на самите ми гени...

Постоянно и упорито ни раснат
разни ангело-дяволски аксесоари
/според Дарвин, това е за да не забравим
колко лесно сме станали хора
и колко трудно е да ОСТАНЕМ/...


Амнезия

Паметниците ни са болни -
кариеси, пулпити,
грануломища отвратителни...

От горе до долу - като изтрити със гума,
нито буква по тях, нито думица
/откраднат и претопен е отдавна метала/...

С глави очукани или обезглавени направо,
с флекси накълцвани, разбивани с канго -
докато се превърнат просто във камък...

Ни чело да склониш,
ни да подгънеш коляно
пред анонимните буци мрамор...

А това са мостовете между
ВЧЕРА и УТРЕ!
Но за някои моят ужас е смешен...

Аз изтръпвам Българийо -
нима си труп или умирающа, та мародерите
пребъркват ченетата и сърцето ти?!

Само бръшлянът свива венец
около нечия глава раздробена
/знаем, че лавър насам не вирее/...

И както отдавна се пее във песните:
“Змия раните му ще повие, дъжд
кръвта ще отмие, птица ще го опее”...

А пред някоя кръгла годишнина
ние ще газим парадно през бурена,
докато увехнат всички речи, цветя и илюзии

и РАЗБЕРЕМ, ЧЕ ОТДАВНА СМЕ ПРИСТИГНАЛИ В НИЩОТО!!!

Българската литература

© 2000 Литературен форум