Литературен форум  

Брой 6 (429), 03.10 - 09.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 
ФАКТ И ЛИТЕРАТУРА  

Йордан Русков

Агенти на ДС в изданията на ВАЦ

Като борци за свобода на словото изпъчиха гърди и бившите агенти на ДС. Със своите доноси, разработки, мероприятия и прочее те преследваха тази свобода десетилетия, но сега, завзели почти изцяло медийния терен, неотстъпно работят за... своето свободно слово. Ако някой излезе с истина, неизгодна за тях, или още по-дръзко - разобличаваща някой от “братството” им, о, те бдително са на поста си! Готови са и неоспоримото да оспорят. Дори с морална козметика да прикрият уродливия лик на техен събрат, чиято маска е паднала.

Така се случи с разобличения от мен агент “Страхил”. Два пъти маскиран, той е вече с истинското си лице. Николай Казанджиев - журналист и писател /член на СБП/. Наглостта да бъде номиниран в два жанра за наградата “Пловдив” тази година ме застави да се обърна с писмо до съответната комисия на община Пловдив за това, че като един от първите носители на това отличие не ми е безразлично дали то ще запази или ще загуби престижа си. И изразих безпокойството си, че тази омърсена личност - агент на ДС - може да го получи. Писмото си завърших така: “Аз постъпвам по съвест, съобразно обществения си дълг и веруюто, че творчеството е неотделимо от морала...”

Как постъпиха “радетелите" за свободното слово?

Възбуни се гнездото на осите - явно стана, че агентурните връзки са добили почти структурна форма. Но да се опази Николай Казанджиев от неоспоримото, от документираното, е химерично - колкото и негови колеги в различните му дейности да желаят това.

Разкриването, демаскирането с неизбежния потрес дойде при запознаването ми с огромното досие, включващо строго секретна документация от 1949 г. насетне. Между 26-те агенти и доброволни заявители, работили “за” мен, най-активният, целенасочен и “плодотворен” се оказа “Страхил”. Рапортът за второто му вербуване от 8.IV.1958 г. и многото доноси /заедно с показанията, дадени с истинското му име от 1954 г./ картинно показват как съм бил тикан постепенно и неотклонно към затвора /1959-1962/ и 30-летната ми изолация от литературния живот.

От юни до ноември 1999 г. написах книгата си “Цветя на злото. Из хербариума на ДС”. Още като готов ръкопис я представих публично /9.11.1999/. Пловдивските медии отразиха като сензация появата на документалната творба. Вече като печатно издание тя имаше премиера както в София /на 27.01.2000/, така и в Пловдив /на 11.02./. Явиха се много съобщения, отзиви, интервюта, а и рецензии по-късно. Само пловдивските притурки на “Труд” и “24 часа” премълчаха премиерата на книгата. А за ръкописа не бе така. Първият вестник например в един и същи брой помести както подробно съобщение “Поет вади имената на доносниците си” /Д.Лукова/, така и коментар на редактора Михаил Лазаров “Страхливи банкери и достойни поети”, в който сочи, че актът ми “е начин за раздяла с миналото, от което 10 години се опитваме да се разделим. /.../ За което заслужава уважение и преклонение. Защото поне смелост се иска да кажеш в прав текст и в очите на досегашни твои близки приятели, че знаеш как са те предавали години наред. Не познавам много хора, които биха го направили.”

Но...след този коментар авторът-редактор бе изведен от редколегията на “Пловдивски Труд”!... За пояснение на читателя - Николай Казанджиев води седмична рубрика в него. Освен тази “дискретна” форма на солидарност, публично се въведоха и понятия като “набеден” /”Марица днес”/ и “оклеветен” /”24 часа Пловдив”/ в защита на “колегата”... За организиран отпор срещу отстояваната от мен истина говори и фактът, че като наказателен удар спрямо Община Пловдив, задето не е наградила “Страхил”, двете местни притурки на “Труд” и “24 часа” не отпечатаха нито ред за тържеството по връчването на наградите “Пловдив”. Същите вестници пишат за “призраци” и за размахване на “досиета като боздугани”. От позицията на желанието за забрава. Е добре, но защо през цяло десетилетие агентите не се саморазкриха, не поискаха прошка от жертвите си? “Страхил”, оказал се Николай Казанджиев, съвсем не е призрак, а е въртял агентурният боздуган десетилетия върху мен и върху приятелите ми - “врагове на народа”,”вражески настроени”... В колко ли досиета са “строго засекретени” следите от доносническата му дейност! “Градът допусна да бъде обиден един от достойните му мъже”. Дори и пророк “неразбран в собственото си село” го изкарва “Пловдивски Труд” /в коментар на целия му екип - от 24 май т.г./. Подлецът сам пожелал заради кариеристични домогвания да бъде “в авангарда” на престъпната Държавна сигурност /вж. вербовката му в “Цветя на злото...”, с.39-41/ - достоен мъж, мъдрец пророк... Е, то бива, бива, ама чак такава атестация! А това значи, че и тия, които я пишат, са от сорта на защитавания. “24 часа Пловдив” пък възкликва по “вапцаровски”: “Какво тук значи някакъв Страхил?”. Както виждате, изважда името от обичайните за агентурните псевдоними кавички. Някак по-човешки, пък и историко-героически звучи така злокобното в случая име. Ами нека публицистът и писателят Николай Казанджиев занапред да се подписва Страхил Казанджиев, или по-добре Николай Казанджиев - Страхил. Ще звучи по партизански...

Комунизмът у нас в неговата насилническа, уродлива природа най-сетне бе анатемосан и със закон. Крайно време е да се разсекретят псевдонимите от картотеките на Държавна сигурност и бившите агенти да прочистят съвестта си, да се покаят. Не кавички да падат, а маските, маските! За да е чисто зад гърба на обществото ни.

Горните редове са подходящи за край, но нека дадем думата на “оклеветения”. В объркания си отговор на публикация, че “Казанджиев е пеел за Русков”, покрай увъртанията, че никога не е говорил срещу мен /да, вярно, само тайно и подло е пишел!.../, Казанджиев изтъква, че съм “дисидент с нелека писателска съдба”. “Русков е завършен дисидент и е изстрадал много повече от тези, които сега ни учат на демокрация”. Виждате: хем с перце да погъделичка тщеславието ми, хем да сложи копка в подкопаването на читателското доверие към демократичната власт - типичен ангентурен ход, характерен за него и сродните му журналисти...

В една от статиите си от споменатата рубрика в “Пловдивски Труд” Казанджиев пише: “Само гузни се боят от призраци”. За гузен той, явно не се смята. Иначе би ли издържал подлостта и двуличието си до ден днешен.

Българската литература

© 2000 Литературен форум