Литературен форум  

Брой 8 (431), 17.10. - 23.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

ФАКТ И ЛИТЕРАТУРА

Михаил Неделчев

Третият път
или за участието на Държавна сигурност (ДС) в литературния живот - с благодарност и погнуса

Част първа

Сред младите литературни критици съществува група на така наречените структуралисти - Михаил Неделчев, Светлозар Игов, Огнян Сапарев, Енчо Мутафов, Румяна Узунова - всички безпартийни, които, прикривайки се, че водят борба против “примитивизма” в литературата, по същество бият против партийността в нея и утвърждават автори с неизяснени идейно-политически и естетически позиции.

Из служебен доклад на Държавна сигурност от 1973 г.

С голямо удовлетворение прочетох този пасаж от “Информация относно някои прояви сред художествената интелигенция през 1973 година”, цитиран в документалната поредица “Скитник в сърцето на ДС” на Христо Христов (печатана във в. “Демокрация” през първата половина на месец септември т.г.). Защо удовлетворение? Ами просто защото беше точно така, описаната ситуация е верна, общите ни и личните ни литературнокритически стратегии бяха именно в тази насока - не само, разбира се, по отношение на т. нар. “примитивизъм” (комунистите сами си го бяха нарекли “сив поток”).

Вярвам, че останалите споменати като “структуралисти” колеги (Бог да прости Румяна Узунова!) също са доволни да видят черно на бяло, че усилията ни да останем в рамките на културната нормалност са били прочетени (макар и с обратен знак), станало е ясно, че не желаем, че ни е органично невъзможно да се отдадем на истерическата комунистическа приповдигнатост.

Но кой всъщност е измислял, кой е давал идеите за подобни прозорливи формулировки? Офицерите от Държавна сигурност, само правещите се на “тайни” щатни политически ченгета? Айде де! При такава “тънка” материя като литературата преценките, формулировките, клеймата, обвиненията идват от самите номенклатурни среди, те неизменно и небрежно са утвърдени със съгласието и участието на висшите номенклатурни литературни творци, членове на мистическото Бюро на УС на Съюза на българските писатели и особено на секретарите на партийната комунистическа организация на този “преден отряд” на социалистическата интелигенция. Още в реч пред Великото народно събрание и в статия във в.”Демокрация” (от 1 май 1991 г.; вж. и книгата ми: Участие в политиката, 1993 г., с.39-41) казвах, че дебатът за досиетата и доносниците се води в погрешна посока. Защото трябва да анализираме как е работила и как е била построена тази отвратителна система на контрол, шантаж, заплаха и репресии, трябва да се интересуваме не толкова от жалките подслушвачи по масите в различните клубове, не дори и от различните по манталитет и усърдие щатни служители, офицерите, а от партийната комунистическа върхушка, от намръщеното Политбюро и неговите низходящи съответствия, които поръчват събирането на “информациите”, предписват формите на осъществявания дисциплинарен дискурс. Сега добавям: в случая с литературата, с литературния живот трябва да видим и как са взаимодействали с Държавна сигурност, как по същество са ползвали нейната репресивна машина и началниците в литературата. (Истината ме задължава да кажа, че някои от тях, Георги Джагаров например, имаха усложнения с нея.) Интересува ме (изборът не е случаен) какви са я вършили хора като Богомил Райнов и Андрей Гуляшки (дори не достигаме до Любен Георгиев), а не само прононсираният като генерал-писател Костадин Кюлюмов.

Да се взрем отново във формулировките на публикувания в зората на новата ни демокрация документ, с който се предписват задачите на един новозавербуван агент, наречен “кодово” ДИМИТЪР, в неговата точка 5: “Да ни сигнализира за прокарването на нездрави идеи в творчеството на т.нар. “структуралисти” (Светлозар Игов, Михаил Неделчев, Енчо Мутафов, Огнян Сапарев). Да изяснява техните идейни виждания и политически позиции. За целта да укрепва връзките си с тях и проявява колегиален интерес към творческите им планове. Да се интересува от вижданията им по отделни проблеми на културния живот у нас и в чужбина, за най-новите течения в западното изкуство, за отношението им към творчеството и политическите позиции на Хайнрих Бьол, Солженицин, Сахаров и др.” Тези, които са съчинявали този документ (приблизително от 1974 г.), изясняващ творческите задължения на новооглашения агент Димитър към нашата тогавашна група, отлично са познавали идеите ни и отношението ни към Сахаров и Солженицин (за младите читатели съобщавам, че Хайнрих Бьол е попаднал тук, тъй като имаше “наглостта” да посрещне Солженицин при първото му стъпване на западна земя, в Германия, след изгонването му от Съветския съюз).

Авторите на предписанието чудесно са знаели нашите възгледи не само за някакви си “най-нови течения”, но и за далеч по-опасни неща: например за Пражката пролет от 1968 г. и за нейното прегазване от съветските и другите съюзнически танкове, защото многократно ни беше припомняно какви са били реакциите ни още на другия ден след нощта на 21 август. Така по-късно същите “автори”, агентите и доносниците добре знаеха какво е отношението ни към дейността на “Солидарност” в Полша, знаеха какво мислим за затварянето на руските дисиденти, а и за обявяването на Ганчо Савов за шпионин у нас например. Те знаеха всичко не защото бяха с толкова дълги уши, не защото бяха всемогъщи и всепроникващи, а защото ние не си мълчехме, не се криехме и не се преправяхме.

Не беше възможно същинските идеи да бъдат излагани пространно и в пълен обем чрез печатно слово, тук, в България. Но съществуваше устен, битов литературен живот, където нещата бяха твърде, твърде различни. И това предизвикваше беса на комунистическите управници и техните слуги. В клубовете, в кафенетата и на разнородните обсъждания, дискусии, литературни четения можеше да съществуват и да се разгръщат съвсем други отношения, да се изграждат - макар и за кратки срокове, съвсем други ценностни йерархии, да се разгръщат съвсем различни от официозните личностни стратегии. Това ставаше видимо, без каквито и да е конспирации, при непрекъсната подривна дейност всъщност на самата Държавна сигурност, насъсквана по разбираеми причини (когато нещата се изплъзваха от контрол, извоюваните с толкова зор партийно-литературни позиции се обезсмисляха) от литературните началници. Така ДС имаще пряко участие в литературния живот - наред с функциите си на предупреждаващ, париращ, превантивно почукващ по непослушната глава репресивен орган.

И така с десетилетия, през които мнозинството от литературстващите послушно изпълняваше предписанията. С гордост прочетох следните редове: “Наред с това обекти на дела и сигнали и лица от контингента правят вражески и нелоялни изказвания. Желю Желев очаквал, че “събитията с българските мюсюлмани” щели да бъдат използвани за разпра с “Клуба” и другите неформални групи, което било “война с интелигенцията”. Хулел партийни и държавни ръководители за провежданата политика по националния въпрос. Радой Ралин оправдавал действията на лицата с възстановени имена и отричал мероприятията по възродителния процес. Михаил Неделчев, литературен критик, редактор в издателство “Български писател”, отделни членове и привърженици на т.нар. “Клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България”, във връзка с провежданите протестни митинги и демонстрации отправяли хули към правителството, сравнявали ги с изстъпленията в Германия през 1933 г. и заявявали, че могат да доведат страната до фашизиране”*. Това вече е от съвсем друга, доста по-късна година - 1989, в строго секретната “Информация No 5” на самия ген.А.Мусаков относно “коментариите и оценките във връзка с изявлението на председателя на Държавния съвет на НР България”. В началото на тази информация се казва, че прекрасното фашизоидно изявление на Тодор Живков е било ужасно положително оценено от какви ли не дейци, между които и преподаватели в Софийския университет, журналисти и... Института по литература при БАН (не е ясно дали като едно “цяло”). Отново съм извънредно удовлетворен и много благодарен на Държавна сигурност за готовността й да трупа исторически свидетелства. Защото написаното (а то отново е съвършено верно, макар и доста лаконично - бях казвал още много неща) е малката ми компенсация за изпитания ужас от крясъците на безчинстващата организирана тълпа, които достигаха като звукова вълна от бул.”Патриарх Евтимий” до моя балкон на вътрешния двор на ул.”Хан Аспарух”. Да ги питам сега тези пишман колеги от Института, кой е бил идиотът - аз и такива като мен или послушниците на режима.

През тези десетилетия, маркирани от датите на двата цитирани документа, стоят наистина трудните усилия на едно оцеляване в СТОИЧЕСКАТА НОРМАЛНОСТ. И ако разказвам преди всичко за себе си, то не е да си присвоявам някакви заслуги, а защото искам ситуациите да зазвучат конкретно, предметно, телесно. Искам да се откроят чрез конкретни личности два типа поведение, които въпреки еклектичните понякога конвергенции в границите дори на една личност, все пак бяха достатъчно разграничени и противопоставени.


* Вж. в документалния сборник: Шесто управление срещу неформалните организации в България 1988-1989 г., С., 1999 г., с. 237-238. [горе]

Следва

Българската литература

© 2000 Литературен форум