Литературен форум  

Брой 10 (433), 31.10. - 06.11.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Борис Ангелов

Литературният дебют на Вазов

 

ИВАН ВАЗОВ И ЗАХАРИ СТОЯНОВ

ОБЩО И РАЗЛИЧНО

Черпейки смелост от “Краевековно зачеркване”, бих предложил в контекста на юбилеите една друга Вазова подмяна, не по-малко интересна от анализираната в статията на проф. Н. Георгиев. Като първа творба от 1895 г. насам се приема стихотворението “Борът”, обнародвано през 1872 г. с “1870, септември 21, Сопотския манастир” под него. Такава е волята на Автора, който в речта си, произнесена в Народното събрание, където са всички министри, министър-председателят д-р К. Стоилов, представители на местното духовенство и целият софийски high-life, “спомня” този миг така: “Тъкмо преди 25 години, през един облачен ден на септемврия, в румънския град Браила един юноша... се спираше със страхопочитание пред вратата на едно високо здание... И тоя беден и смутен момък... усещаше трескави тръпки, като човек, чийто живот зависеше от онова, което ще намери вътре, чиято съдба щеше да бъде решена след няколко минути. Да, защото този момък носеше в душата си една многогодишна, голяма жажда - да бъде поет - и в пазвата си - един голям ръкопис, един ръкопис със стихове. (...) Ръкописът ми се прие! (...) След малко Борът се появи в “Периодическо списание”. Аз пръв път се печатах! Борът се хареса на мнозина! Аз не бях на земята. Оттогава станах писател. Това беше преди 25 години, пак през тоя месец...” От Друмевия архив и от разговорите с Шишманов научаваме, че на 1-ви февруари 1872 г. Вазов от Олтеница е изпратил по пощата стихотворението си и скоро е получил “съчувствено писмо” от Браила. Васил Д. Стоянов, председател на юбилейния комитет и главен редактор на списанието, не верифицира “срещата” с начинаещия автор, но и не отрича “публикацията” през 1870, казвайки в юбилейния си адрес: “Когато преди двадесет и пет години издаде на свет първото стихотворение под заглавие “Борът”, ти като че ли символически с него посади бора на българската поезия...”, и отново същото в приветствието от името на БКД, “което преди 25 години бе честито да обнародва... първия поетически плод на поета.” В съдбовното рандеву между тримата не вярва и педантичният “Летопис за живота и творчеството на Иван Вазов”, като тактично премълчава “спомена” за нея. Не е възможно да има и контаминация с история около “Борба”, понеже и то стига с писмо до редакцията, тъй като книжка втора за 1870 на “Периодическо списание” се появява през февруари 1871, когато той пристига в Олтеница (около последната година впрочем цари пълен хаос - Вазов на различни места посочва 1869, есента на 1870 или пролетта на 1871).

Чак през 1920 г., притиснат от “откритията” на напористия С. Чилингиров, опитващ се да припише на поета десет стихотворения отпреди 1870, Вазов, в присъствието на Попруженко, устно признава, че размера на “Борът” е заел от популярно тогава румънско произведение, а след това и в кратката статия “Моето първо печатано стихотворение”, с която се открива юбилейния сборник на СБП, писмено потвърждава, че “моето първо печатано стихотворение не е “Борът”, напечатано на 1871 година в Периодич. списание. Но комитетът, който се завзе да се устрои юбилея на моята 25-годишна дейност, счете него за първото ми печатано стихотворение, основавайки се на една моя бележка под него: септември 1870 г., Сопот. А тая дата означаваше просто времето и мястото, когато е повален борът от бурята. Спомням, че първото печатано мое стихотворение в Периодическо списание беше Дунав.” Решението на юбилейния комитет всъщност е подсказано от члена на “Бай Ризов” в “Млада България”, където той предлага “да се избере датата на стихотворението “Борът ми” (sic!), или, ако то не носи дата - друг някой ден (напр. рождения ден на Вазов)” (с това не искам да се присъединя към обвиненията на Куссо Сантонински (д-р В. Балджиев?, д-р К. Кръстев?), че Вазов сам организира юбилея си, но пък само с кандидатирането му за депутат не можем да обясним автобиографията му от 1894, когато се чества 50-годишнината на Фотиновото “Любословие” и в. “Новини” пръв подхвърля, че е редно да се направят юбилеи и на П. Р. Славейков, Хр. Г. Данов и Вазов). Разминаването между времената на двете събития не е тайна и през 1895 (диахронията между нещата и словата, между бурята и текста става известно по-късно), само че в “Българска сбирка” казусът е разрешен съвсем безболезнено: “...датата на писванието неговото първо стихотворение Борът. Тази дата е 21 септември 1870 г. Истина е, че това стихотворение е печатано в “Периодическо списание” в 1872; истина е, че Дунавска песен е по-рано печетана, ала “Борът” е роден, така да се каже, по-напред...” В 1895 г. Вазов ситуира през септември 1870 “срещата” си с Друмев и Стоянов, а в 1920 септември 1870 означава “просто” падането на дървото. Не може да се откаже от кръглата 1870, когато навършва 20 години, но и не иска поетическото му потекло да начева с “Борба”.

В статийката Вазов допуска още фактологични неточности: “Борът” излиза през 1872, не в 1871, а “Дунав” не е дебют, защото стихотворението “Борба” е набрано през 1870 в органа на Българското книжовно дружество. Между “Борба” и “Дунав” също има публикации. И пред Шишманов Вазов отхвърля първенството на “Борът”, споделяйки, че баладата “Сиромахкиня” е отпечатана “преди “Бора” в някой цариградски вестник” (произнесено така, то се разграничава от “Борба” едва в една буква). Въпреки всичко, той се примирява с тълкуването на стихотворението “като символическо”, с поставянето му най-отпред в библиографията (както е и до ден днешен), дори сам помага в изместването, подчинявайки се на идеологическото четене, като го слага начело в Паскалевата подборка от 1911 г.

Защо народният поет не желае да фиксира творбата “Борба” като отправна точка в поетическата си генеалогия става ясно от стихотворението, предхождащо с година Ботевата “Борба”. Произведението с толкова революционното заглавие представя просветителски спор между Певец и Невежи, дидактичен укор към “народът простий”, наречен още “несмислений”, “сляп”, “роб”, “най-ограничен”, “скот”, “долен”, “творение бездушно” и пр. Заетата от Пушкин тема за бездната между певецът и тълпата е впрегната в повтаряния през Възраждането призив “Ученье вам, и пак ученье!” (не е трудно да се досетим какво би казал Пенчо Славейков за това влияние на Пушкин в България, знаейки кулинарната тропа (“салата”) за формално сходната Вазова ода “Епилог. Общество и певец”).

Тук обаче възнамерявам да спра, да остана при фактите, да спестя тълкуването им или страстното морализаторстване с високо вдигнат пръст, няма да правя и сравнения с Пенчо Славейков. Защото това ми дава свобода да харесвам красотата в измислянето на минало, във въобразяването на толкова трогателни младежки трепети, което подмолно подрива сериозността на пищната процедура по увенчаването на Поета, творящ литература пред втренчения поглед на властта.

Българската литература

© 2000 Литературен форум