Литературен форум  

Брой 10 (433), 31.10. - 06.11.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Пламен Антов

Българската палингенеза
Към философията на българската история

Митопоетическият комплекс 1876/78 е не само началната българска година, тя е “първа и последна в българската история”1 - историята е свършила с началния демиургичен жест. Това е амбивалентната година на раждането и смъртта. Като дете, задушено от майка си в ужаса на раждането, е определил въстанието Вазов (“Под игото” - III,I). То е оня амбивалентен акт, отбелязващ “унищожаването на стария и раждането на новия свят, на новата година, новата пролет, новото царство”2. Комплексът 1876/78 е българската Нова година - “чистото” време в мига на Сътворението, космическият акт, задвижил българското време, изтръгнал го от хаоса на непроявеното:

“Дочакахме я веч
ний Новата година.
Сестра й надалеч
във хаоса замина.”

Когато в първите дни на 1878 г. пише тези стихове, Вазов едва ли създава рутинно календарно стихотворение. 1878-ма е единствената българска Нова година; елемент от космогоничния календар, тя няма нищо общо с битовия. Другите Нови години, които ще последват, принадлежат към съвсем различен, “нисък” порядък - 1889-а например “нищо не носи ново за нас” (ст. “Нова година”).

Комплексът 1876/78 бележи началото на Българското Време. Лишено от минало, то е проецирано изцяло в бъдещето:

“Недей жали умрялото:
прахът е прах, немей,
пред теб стои началото
и бъдещето грей.”
(ст. “Паметниците на България”)

Така пише Вазов, провиждайки една бъдеща репродукция на току-що случилия се Златен век, оглеждането на митичното време в есхатона, където краят и началото ще се слеят. Защото, въпреки всички страдания и крушения, народното (митическото) мислене не познава песимизма, резигнацията. “Та ако Клисура загине, няма да загине България я!” е симптоматичната реплика на Боримечката (“Под игото” - III,III), който репрезентира обобщения народен макрообраз, неговата атавистична виталност и безсмъртие, така точно мотивирани от проф. Сп. Казанджиев: “Опрян здраво о земята и небето, отделният индивид се е чувствувал сигурен: онова, което земята е отказала да му даде, той е молел от небето и е вярвал, че ще го получи. Тая вяра го е изпълвала с дълбок оптимизъм, въпреки превратностите на съдбата”3. Макар че “съвременният исторически момент (каквато и да е позицията му във времето) се приема за упадък по отношение на предшестващите го исторически моменти”, пише най-вещият познавач на митомисленето М. Елиаде, “тази тенденция да се отнеме ценността на момента, в който се живее, не трябва да се оценява като песимистична. Напротив, в нея се долавя по-скоро излишък на оптимизъм, тъй като в обремененото настояще част от хората виждат предзнаменования за възраждането, което непременно ще настъпи”4.

Както страданието е само залог за бъдещо щастие, така в системата на митомисленето Хаосът е позитивна категория, защото разчиства пътя на Космоса, смъртта е не само първата крачка, но тя е първото необходимо условие, за да се състои (въз-)раждането. “Лошото” е винаги неутрализирано от антиномичния си двойник. Тоталният Хаос на погрома (1876) е сраснал с примордиалния космогоничен акт (1878), поставил началото на новия еон. Съдбата “ни даде Батак, но тя бе създала Александра II”, пише с теодицеен патос Вазов (“Под игото” - III,I), перифразирайки не само Бенковски (прочутите му думи на Лисец), но и парадоксално патетизирайки една известна пародия на ултраоптимизма: аз може да съм болен от сифилис, но затова пък пия шоколад5.

И все пак теодицеята трудно би оправдала наличието на някаква висша логика в историята на българите, намиращи се (винаги) в самото “черво адово”. България е една от тези белязани с “фаталността на историята” нации, за които говори М. Елиаде и които трудно биха повярвали, че всичко, което им се случва, е добро само защото “е действително”. Българската история никога не е била в ръцете на самия българин - от фаталната случайност, че земята му се е оказала на пътя на османските орди, та до ден днешен тя винаги е била резултативна величина от чужди инвенции. Април 1876 е така нужният “пробив” на собствена интенционалност в тази отчайваща невъзможност за иманентност на българската национална съдба, инициационният бунт на българското дете срещу “закона на бащите”, т.е. на Великите сили, срещу наложената му отвън история, срещу вменената му съдба. Българинът всъщност отдавна и може би по-добре от всички познава трагическата невъзможност да бъде творец на собствената си история, затова той отчаяно се нуждае от някакъв трансисторически смисъл в нея. Неговата съпротива срещу тази “чужда”-своя история, налагана му непрестанно отвън, от различни (Берлински) конгреси, (Ньойски) договори, (Ялтенски) конференции, (Шенгенски) споразумения, непрестанно мотивира есхатологичните му визии, капсулира духа му, самочувствието му, националния му идентитет в желението за вечно битие в (имагинерното) пространство на онзи голям Български мит, който му дава усещане за участие в Историята, и атавистичното му желание да го случва отново и отново. Неумиращата българска нужда от палингенеза е протест срещу необяснимата за българите теодицея на света. Нуждата от периодично завръщане в красивото убежище на мита за Април - абсолютното Българско време - е нещо повече от копнеж по идеалното детство; това е отчаяната нужда от илюзията да се почувства в някаква степен творец на собствената си история. Създаден със задна дата именно като едно отчаяно необходимо убежище на духа, укритие от свръхпоносимия реалитет на Историята, лишена от трансцендентален смисъл, Българският мит предлага временното, илюзорното убежище на чашата алкохол. И това става безпощадно ясно при изтрезняването, следващо с жестока неизбежност всяко пиянство и пораждащо нова нужда от алкохол. Всеки реинкарнационен акт е неизбежно сподирян от тотална или частична амнезия, от махмурлук (един критик споделя, че главата “Пробуждане” в “Под игото” би трябвало да се нарича “Изтрезняване” или дори “Махмурлукът”6), чието преодоляване, от своя страна, довежда до следващия реинкарнационен акт, до следващото “припомняне”... Този кръгов, пулсиращ модел на българското битие генерира перманентния му оптимизъм, всеки Хаос е зареден с кълна на надеждата, всеки погром е само началото но поредното възраждане. Само две години след Ньойския договор, в кн. 1 на сп. “Златорог” от 1921 г., Борис Тричков диагностицира ситуацията след тоталния погром в статия с красноречивото заглавие “Пред истински национален изгрев”. Ако българското бъдеще винаги е “светло” и “сяйно” (Вазов), то миналото е наситено с амбивалентност, съставено от величие и падение, героизъм и страдание, гордост и срам - понятия и чувства, сублимирали в един-единствен архетип - Април 1876, който обема и изчерпва в един синкретичен, стилизиран, емоционално нажежен до взрив и наситен с антиномична асоциативност миг цялата българска история. Затворена и изчерпана в този един-единствен миг, в този темпорален квазер, подменила линейната си векторност с периодично завръщане в себе-си-като-точка, където начало и край съвпадат, българската история всъщност се оказва несъщинска, тя е статична величина и всъщност е не-история. Неунищожимата нужда от периодично унищожаване на българската история, от периодичното й пренаписване, придобило анекдотичен характер, е рефлекс на неизкоренимото българско митомислене, мислещо Историята като грешка - ситуация, пораждаща перманентна нужда от “изправяне” на грешката, от започване “на чисто” - една верига от взаимно обуславящи се пре(-въз-)раждания и забравяния. За да понесе реалитета на Историята, на българина му е нужно периодично бягство извън нея; чрез интерминентното унищожаване на историята си той екзистира в (илюзорното?) пространство на свободата да започва “на чисто”, да анулира грешките. От “Нова година” до “Нова година”, от карнавал до карнавал българинът екзистира в крайни късове време, които до безкрай репродуцират палингенетичния цикъл: начало - “история”, която е един краен процес на изчерпване и дегенерация - хаос, който едновременно е и зародишът на ново начало, на ново възкръсване, ново възраждане (така добре познатата и твърде често цитирана родна поговорка “Колкото по-зле, толкова по-добре, за да се оправи най-сетне”). Всеки от реинкарнационните актове - 1885, 1903, 1912, 1944, 1989, дори и 1997 г. - е неизбежно сподирян от тотална и частична амнезия, преодоляването на която довежда до следващото “пробуждане”, до следващото “припомняне”, а промеждутъкът между тях, късовете история неизбежно се определят като “грешка”. Симптоматична е в този смисъл полемиката, разгоряла се през 30-те години по страниците на философския печат у нас. След (поредното) рухване в безнадеждния реалитет на историята, последвало главоломното крушение на (поредната) надежда за ново национално възраждане, за ново обединение, с която са започнали войните през 1912г., пред българските интелектуалци изниква с целия си трагизъм въпросът за причината. Обясненията на Петър Мутафчиев всъщност вокализират същностната логика на митомисленето: “Големите нещастия убиват или възраждат - обобщава той ситуацията в един текст от 1940 г. - В последния случай народите, засегнати от тях, подлагат на преоценка старите ценности, напрегнато мислят и търсят. Това дирене, което скоро опира в самите тях, накрай ги отвежда почти винаги към тяхното собствено минало, тъй като само чрез него им е възможно да познаят себе си”7. След катастрофата, пише Мутафчиев, българинът се е върнал към националната си история, към духа на Възраждането, “за да подири обяснение на настоящето си и изход от него”, да прозре бъдещето си. А бъдещето, според Мутафчиев, се крие именно във връщане към идеалите на Възраждането. Нещастията, сполетели България, са в резултат на това, че тези идеали са били забравени; отрязъкът история недвусмислено е оценен като грешка, за чието “изправяне” е необходимо връщане към духа на онова сюблимно “най-българско” време - “една бъдеща възмога на народа ни е мислима само доколкото ще бъдем способни да събудим у себе си националния патос на онова велико време и понесем неговите идеали”. На тази апология на българската палингенеза се противопоставя Димитър Михалчев, според когото със своя нов “сложен държавен живот” България окончателно е влязла в Историята и не би могла да се върне в “изгубения рай” на своето детство8. Д. Михалчев всъщност разсъждава в традициите на Пенчо-Славейковия индивидуализъм, изтръгнал изцяло личността от всяка наследствена обремененост, извадил я веднъж завинаги от каузалната верига на миналото (и в този смисъл диспутът Мутафчиев - Михалчев е рефлекс на определящата културна антитеза “Вазов - П. Славейков”).

Периодичното реактуализиране на високия архетип Април 1876 до голяма степен сбъдва копнежа по някакво единство във времето на българската национална съдба, конституира собствената й идентификация, парадоксалното усещане за протяжност: 1885 - Чардафон като Бенковски; 1903 - Гоце Делчев като Левски, Яворов като Ботев; 1912-18 - българските войници като опълченци (Вазов); антифашистката съпротива 1941-44 - Вапцаров като Ботев, партизаните като априлци (В. Андреев9). Всяка българска “Нова година” (= Хаос, катастрофа, радикална промяна в посоката - понякога и чисто географска - на историческата съдба) е последвана от връщане към Българското. През 20-те-30-те години този процес е особено всеобхватен и засяга всички сфери на българския живот - от куриозната страст към българските народни шевици, обхванала “женския мир” “като епидемия”, която Б.Тричков иронизира10, до най-фундаментални процеси във всички пластове на духовния живот: философия, изобразително изкуство, театър, музика, танц, архитектура. Най-радикални са промените в литературата, където е преоткрита и окончателно аксиологизирана стожерната фигура на Вазов, а стихът се оварварява и приземява, стъпвайки върху архетипално Българското. След 1944 г. своеобразен рефлекс на палингенезата се открива в епическата вълна, завладяла белетристиката, и най-вече в тетралогията на Димитър Талев, следваща отблизо традициите на Вазовия модел на Българския космос. Връщането към архетипа на Възраждането беляза и десетилетието след 1989 г.; натрапливата реаксиологизация на най-високи национални митологеми бе интегрирана по естествен начин в общия дискурс на импортния постмодерн; както през 20-те години, и сега закъснялото догонване на пропуснатото “европейско” и “световно” намери своите най-високи национални рефлекси в поезията на Ани Илков (“Изворът на грознохубавите”, 1994), Георги Господинов (“Черешата на един народ”, 1996), Пламен Дойнов (“Висящите градини на България”, 1997), Божидар Богданов (“Българско народностно тяло”, 199?), както и пишещия тези редове (“Сантиментална география”, 2000), а също и в първите няколко книжки на появилото се през 1997 г. списание “Български месечник”.

Този оригинален поглед върху Българския мит в дискурса на постмодерния simulakrum е до голяма степен подготвен от амбивалентната рецепция на архетипа в българската палингенеза, която винаги се е колебаела между патетика и пародия. Отнасяйки се с нужната сериозност към архетипа, в същото време българинът винаги игриво е намигал, поставяйки в кавички възможността той да бъде случен отново. Това двойствено отношение симптоматично бележи още първите проявления на палингетичния римейк, като по парадоксален начин то най-често е съчетано в един автор - едновременно патетичен създател и ироничен пародист на мита: силният “чичовски” пласт в “Под игото” у Вазов, многобройните снизяващи моменти в самите “Записки” у З. Стоянов. През 1885 г. Чардафон “повтаря” Бенковски, “забавлявайки се” (Ив.Русков), играейки си. Едно десетилетие по-късно “Бай Ганьо” си играе по виртуозен начин със знаковия инструментариум на Българското. Играейки си “на Ботев” през 1903-12 г., Яворов с истински захаристояновски усет за самоирония непрестанно успява да се дистанцира от дебнещата го патетика (“Хайдушки копнения”). Въпреки присъщата си патетика, в творчеството си през войните Вазов балансира по ръба между визията за буквално случване на Одрин и Люлебургаз като Перущица и Шипка и (измъчващото го) съзнание за невъзможността на подобно случване.

Така, следвайки и максимално углъбявайки тази плодоносна традиция на амбивалентно отношение на големия Български мит в дискурса на постмодерната поетика, българската литература в края на ХХ в. естествено вписва българската палингенеза в процеса на тоталното изчезване на историята в постмодерната епоха, в поредната драстична проява на (перманентния) копнеж по есхатона, за някаква антиципация на тъй или иначе неизбежния край11 като рефлекс на атавистичната нужда от унищожаване на времето.

 


 

1. З. Стоянов. Чардафон Великий. Пловдив, 1995, с. 61. [горе]

2. М. Бахтин. Творчеството на Франсоа Рабле и народната култура на средновековието и Ренесанса. С., 1978, с. 443. [горе]

3. Сп. Казанджиев. Колективният човек. - Златорог, г. XIII, 1932, N 8-9, с. 352. [горе]

4. М. Елиаде. Митът за вечното завръщане. С., 1994, с. 153-154. [горе]

5. Волтер. Философски новели. С., 1972, с. 161. [горе]

6. Св. Игов. От Ботев до Йовков. Литературни теми. С., 1991, с. 35. [горе]

7. П. Мутафчиев. Днешна България и духът на нашето Възраждане. - Просвета, V, 1940, N 10, с. 1169. [горе]

8. Д. Михалчев. Може ли днешна България да се върне към духа на нашето Възраждане? - Философски преглед, XI, 1939, N 3, с. 330. [горе]

9. Вж. В. Андреев. Голямата българска книга. Предговор към: З. Стоянов. Съчинения. Т. 1. С., 1983, с. 15. [горе]

10.Б. Тричков. Пред истински национален изгрев. - Златорог, г. II, 1921, N 1, с. 60. [горе]

11.Ж. Бодрияр. Илюзията за края. С., 1995, с. 17. [горе]

Текстът представлява откъс от студия.

Българската литература

© 2000 Литературен форум