СЛОВО
 

 

СЪДЪРЖАНИЕ

БРОЙ 10

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 


 

 

Циклопът
Разговор на Стоян Петков с писателя Георги Марковски
(непубликуван)

 

- Литературната критика многократно е определяла романа “Циклопът” на Генчо Стоев като експериментален. Като подминем негативно-оценъчния смисъл на подобно определение, кое всъщност е експерименталното в него?

- Защо да го подминаваме? Това е основен елемент от практиката на тоталитарната литературна критика! Тогава на литературата се гледаше като на едно от средствата за пропаганда на марксическите идеологeми и всеки сполучлив опит да се преодолее тази граница се обявяваше за несполучлив експеримент. Тодор Павлов наричаше художествените дирения на Йордан Радичков “врабчови запъртъци”, дебютната стихосбирка на Константин Павлов “Стихове” излезе с позорната извинителна бележка, че е публикувана “като творчески експеримент” и после дълго той не можеше да отпечата нито ред, Светлозар Игов бе бит и морално, и физически заради нестандартната му “История на българската литература”...

[...]

- Но защо тъкмо “Циклопът” на Генчо Стоев е успешният експеримент? Защо го предпочиташ пред прочутия му роман “Цената на златото”?

- Това “защо го предпочиташ” ми харесва! Много съдници се навъдиха напоследък, и все те: правите, и все другите: криви. А аз не желая да бъда съдник никому, включително и на Генчо Стоев, аз само искам да формулирам собствените си предпочитания. “Цената на златото” е една великолепна книга, тя е в златния фонд на българската литература, но тъкмо на мен не ми казва нищо ново. А “Циклопът” разширява националния ни литературен процес във всички възможни посоки. От литературата се очакваше да обслужва пропагандната задача, че ние градим единствено добрия свят и че ония отвъд “желязната завеса” са лошите, които не само ни пречат да овладеем сияйните върхове на комунизма, но и са готови в предсмъртен ужас да ни унищожат физически, ако не бяха нашите несъкрушими, идейно закалени и верни до смърт бойци по всички видими и невидими фронтове. Също като в американски екшън. Когато са качили Генчо Стоев на подводницата, несъмнено са очаквали той да ни поднесе поредния социалистически супермен, но не са случили с автора.

[...]

- Хайде да разчленим романа на неговите съставки! Мен пък най-силно ме впечатлява втората му част, апокалиптичната, за бойния рейд на подводницата. С какво “Циклопът” разчупва естетическия хоризонт на очакване на българската литературна критика от 70-те и 80-те години?

- Това разчленяване е неизбежно. Генчо Стоев откри за българската литература, че подир Втората световна война човечеството живя в един апокалиптичен свят, готов всеки миг да се самоунищожи. Човешката история е един отвратителен низ от кръвопролития за преразпределяне на благата, но до появата на атомната бомба това бяха - колкото и опустошителни понякога - локални сблъсъци [...] И тоталитарната пропаганда изпадна в неразрешимото противоречие едновременно да покаже действителната картина на нещата (за да се види какви лоши хора са капиталистите), но и да не я показва (за да не обезверява народните маси), и литературата (като част от пропагандния апарат) се изпълни с пламенни, патетични, яростни проклетисвания, които много говореха, но никому нищо не казваха. А Генчо Стоев го каза. Ясно, високо и категорично. Това е неговото голямо художествено откритие. Това е тайната на успеха на неговия творчески експеримент. Това обяснява и ненавистта към него.

- А може би липсата на сюрреалистична традиция в българската литература е причината този текст да остане неразчетен?

- Но какво общо има тук сюрреализмът? Създателите на сюрреализма (Бретон, Елюар, Арагон) го обосновават с нежеланието си “да имат нищо общо с една цивилизация, която е изгубила своите основания за съществуване”, те разглеждат сюрреализма като “състояние на духа”, а Бретон (във Втория манифест на сюрреализма) заявява, че “най-простият сюрреалистичен акт се състои в това да излезеш на улицата с револвер в ръка и да стреляш напосоки, както свариш, в тълпата”. Струва ми се, Морис Надо (в своята “История на сюрреализма”) е прав, като разглежда сюрреализма “като провал”. Сюрреализмът бяга от цялостното човешко съзнание, той се спуска в хаоса на подсъзнателното, и - стига да можеше! - би го показал на равнището на химическите, биоелектрическите или знам ли каквито там процеси. А Генчо Стоев прави тъкмо обратното: той се извисява над фактите, обобщава ги, синтезира една хипотетична картина. Уви, апокалиптична. Толкова по-зле за фактите.

[...]

- Във визията на 90-те години романът “Циклопът” се оказва за нас по-важен с други (неполитически) равнища на своята художествена структура... И затова документ на коя епоха всъщност е той? Днес, когато и поети, и философи, и политици се превърнаха в разказвачи на митове, възможно ли е да се извлече от “Циклопът” Генчо-Стоевия “мит за бъдещето”? И този мит художествена фантастика ли е, или... документ на епохата?

- Струва ми се, най-плодотворно би било да разглеждаме “Циклопът” като роман-предупреждение. Противопоставянето комунизъм-капитализъм си отива заедно с нашия злощастен ХХ век, но сега протичат мощни геополитически процеси, които преструктурират света по логиката на други противопоставяния, може би много по-опасни за човечеството, защото през бъдещия ХХI век те ще бъдат обезпечени с нови средства за масово унищожение. И с нова мотивация за употребата им.

- Искаш да кажеш, че виждаш прогностика Генчо Стоев в контекста на “овцата Доли”?

- Благодаря ти за примера! Той показва, че говорим за едно и също нещо на един и същи език, разговорът ни не е между глухи! Да се надяваме, че ще попаднем и на читатели, които говорят нашия език...

юни 1998

Българската литература

© Литературен форум