Литературен форум  

Брой 10 (433), 31.10. - 06.11.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Умберто Еко

Убийство в Чикаго

 

Йон Чуляну, млад (41-годишен) блестящ професор по история на религията от “Дивинити Скул” на Чикагския университет, на 21 май 1991 г. влязъл в тоалетната на своя университет. В съседна кабина някой се качил на тоалетната чиния, насочил пистолет “Берета 25” в главата му и стрелял.

 

Окръжният патолог Роберт Щайн посочва: “Не е лесно да убиеш някого с един-единствен изстрел от “Берета 25” от подобно разстояние”.

 

Полицията не разполагала с никакви следи. Отначало разследват вероятностите, които първи се предполагат при подобни случаи: хомосексуални мотиви, недоволство на някой студент или опит за грабеж. Чуляну обаче не е бил ограбен, знаело се е, че е щастливо сгоден за Хилари Виеснер, а отгоре на всичко е ставало дума за много добър и чаровен млад учен, изключително популярен сред студентите. Оказало се обаче, че като румънски емигрант той е говорил открито срещу режима на Чаушеску. Можел е да го убие член на фанатична секта, с която е бил в контакт, или бивш агент на румънската тайна служба със зловеща слава “Секуритате”. Във всеки случай обаче чикагската полиция и досега не е заловила виновника.

През миналата година в Букурещ след края на моя лекция по съвсем различна тема първият въпрос на публиката бе: “Наистина ли познавахте Йон Чуляну? Как си обяснявате смъртта му?” Отговорих, че сме си писали няколко пъти, че съм се възхищавал от работата му и че той също е проявявал любезен интерес към онова, с което се занимавам. Между нас се разви сърдечно приятелство, въпреки че съм го виждал едва два-три пъти, при това винаги на някое обществено събиране. Последния път се срещнахме при издаването на моята книга “Махалото на Фуко” в Ню Йорк. По време на кръглата маса Чуляну седеше заедно с Хилари Виеснер сред публиката и бе извикан да вземе участие в дискусията. Не съм го виждал оттогава. След това, когато научих за смъртта му, погледнах тиража на неговата книга “Извън този свят”. Датата бе 4 април 1991 г. Това бе всичко, което можах да кажа тогава в Букурещ. За смъртта му знаех само толкова, колкото всеки друг, т.е., че е неизяснена.

Усетих, че слушателите са разочаровани. Искаха да им разкрия нещо, да говоря повече за него. Осъзнах, че главно за младите румънци Чуляну се беше превърнал в някакъв мит или политически символ. Установих, че освен за академичната му дейност, за него се знае твърде малко. Обаче сега, след прочитането на книгата на Тед Антон “Еросът, магията и убийството на професор Чуляну”, зная много повече неща за него.

Това е детайлна реконструкция на престъпление, придобило широка публичност, но решението, което авторът загатва, има със сигурност политически мотиви. Същевременно е и книга за мита, която сама допринася за неговото разпространение.

Съдейки по броя на хората, с които се е свързал Антон, той е работил много прецизно върху книгата си. След като научил, че съм поддържал връзка с Чуляну, ме помоли за фотокопия на писмата ни и евентуално за допълнителна иформация. Както сигурно е постъпвал и с другите, които са познавали Чуляну, а явно го е правел, работата му върху реконструкцията на историята на един човек е много съвестна, направо педантична. Въпреки че книгата не е предназначена за специалисти, Антон е събрал теоретичните възгледи на Чуляну и е запазил значението на мислите му. В книгата се срещаме с няколко дребни неточности, например посочването на Никола от Куза като поет или отхвърлянето на “Фикциите“ на Борхес като “детективски истории” и неразбориите около сравняването на колелата на паметта от Румундус Лулус с тези на Джордано Бруно. Що се отнася до библиографията, доколкото мога да я оценя, смятам, че е съвършена (в нея са посочени и по-маловажни работи на Чуляну).

Голяма част от книгата заема реконструкцията на диалози между Чуляну и негови приятели и познати. Литературната наука смята диалозите за един от критериите за оразличаване на историческия труд от фикцията. Съществуват книги с диалози обаче, които не са съвсем фикция. По-скоро бих нарекъл този жанр “фиктивна автобиография”, например някои книги на Робърт Грейвс. За да може авторът да създаде по-жив образ на героя, той реконструира диалози, които всъщност не са се състояли, което можем да приемем в случай, че въпросните диалози се основават на документи, които не ги потвърждават пряко, но не ги и изключват. Книгата на Антон спада към този жанр и за онези, които никога не са чували за Йон Чуляну, тя е интригуващо четиво. Грейвс обаче е писал фиктивни биографии на хора, умрели преди стотици години, за които сме си мислели, че знаем много (главно за обстоятелствата около смъртта им), като се опитва да проникне в психиката им. В случая с Чуляну (и Антон) става дума за нещо друго. Фикцията тук служи за разбиране на героя, за който сме установили, че знаем малко, като подпомага и хипотезите в книгата за смъртта му.

Не смятам да коментирам всичко казано от Антон. Не ме интересува какво е написано в книгата, а защо е било написано. Да предположим, че Чуляну е бил само теоретик на религията, който през живота си се е занимавал само с теологическите диспути между привържениците на реформацията и на контрареформацията. В този случай (и единствено при него) бихме могли да обобщим съдържанието на книгата на Антон по следния начин:

Млад румънец, роден и израснал в комунистическия режим, иска да избяга от притискащите граници на личния си свят. Той се възхищава от делото на големия историк на религията и негов съотечественик Мирча Елиаде, който по това време живее във Франция и САЩ. Младежът е завладян от темата и заедно с приятелите си създава собствен интелектуален свят (както казва Антон, “е намерил възможността за смислен бунт, който не е трябвало да проявява външно”). Младият мъж е под натиска на инквизицията на управляващия режим (постоянно е викан на разпити от печално прославилата се румънска тайна полиция “Секуритате”). Най-накрая успява да си уреди стипендия, отива в Италия и след това във Франция, където продължава проучванията си.

По същото време става професор в Холандия и накрая в “Дивинити Скул” на Чикагския университет, където работи професор Елиаде. По време на пътуванията си Чуляну преминава през известните мъки, типични за емигрантството – опитва се да се свърже с мечтания Елиаде, като след много трудности и необяснима сдържаност от страна на професора, най-накрая успява. Става негов сътрудник и биограф. Едновременно младият учен, който е знаел съвсем малко за станалото в Румъния преди раждането му, установява, че Елиаде вероятно е бил свързан с екстремистката дясна антисемитска и пронацистка румънска организация “Желязната гвардия”. Той пита своя учител за тъмната страница от миналото му, но получава неясно потвърждение и скоро разбира, че Елиаде наистина бил тясно свързан с “Желязната гвардия”. Въпреки това Чуляну продължава да вярва във възможността да докаже, че Елиаде не е бил член на организацията и че не е бил нито антисемит, нито нацист.

Какво обаче може да знае за тогавашната левица и десница младият човек, който в годините на съзряване не е обръщал внимание на политическото развитие на западния свят. Според Антон - Чуляну също най-напред симпатизира на десницата, но в по-късните си работи изповядва демократическите принципи. Най-накрая настоява, че “Желязната гвардия” е “най-тайната, най-бомбастичната и най-мистичната загадъчна фашистка организация от предвоенна Европа”.

След смъртта на Елиаде през 1986 г. Чуляну се дистанцира от учителя си поне в трудовете, създава своя собствена теория на историята, като продължава да се интересува от развитието в Румъния.

По времето на Чаушеску младият учен написва няколко научнофантастични (или по-скоро политическо-фантастични) книги, в които предсказва начина на отхвърляне на комунистическия режим. Но дори и след падането му през декември 1989 г. Чуляну не е доволен. Вярва, че събитията, които доведоха до падането на режима на Чаушеску, не са революция, а по-скоро държавен преврат, който позволи на старите управляващи да останат на власт. Чуляну е убеден, че при новите обстоятелства бившият комунистически режим е намерил в лицето на старата екстремистка десница естествен съюзник. Той изказва мнението си в статии и разговори, които като явни алегории и сатири са много по-провокативни, отколкото което и да било политическо изявление. Тогава вероятно все още не знае или започва да предчувства, че много от бившите членове на “Желязната гвардия”, които след 1940 г. напускат Румъния, са се установили в Средния запад на САЩ, конкретно в областта на Чикаго, Детройт и Торонто. Сигурно не осъзнава, че някои хора възприемат съвсем сериозно остро ироничните му литературни фантазии и че за тях те са много по-опасни от пряко политическо нападение - главно поради факта, че са публикувани в новото румънско списание “Лумеа Либера”. Въпреки че няма монархически тежнения, Чуляну се среща с бившия крал Михал и стига до убеждението, че завръщането на монархията може да подпомогне налагането на конституционна стабилност в страната.

Предупреждават го няколко пъти – по телефона, чрез писма, сплашващи инциденти, проникване в дома му. На някои не обръща внимание, други го обезпокояват. В този момент си мисли, че не може да продължава да избягва политическа отговорност. Начинът на убийството му е типичен за методите на източноевропейските тайни служби. Антон пише: “Начинът, по който заплашваха Чуляну, е същият, който бе описан от бивш полковник на “Секуритате” пред журналиста П. Бакан: най-напред се получава писмо, след това се обаждат по телефона, проникват в дома му или някой го посещава. Ако писателят дори тогава не престане, го убиват”.

Румънските власти отхвърлят твърдението, че би трябвало да знаят за някакви политически мотиви на убийството. Подозрителното в случая е, че във вестник “Романиа Маре”, за който трудно може да се гадае кой точно стои зад него и в който можем да намерим стари комунисти наред с бивши членове на екстремистката пронацистка десница, пишат за “визията, ферментирала от фекалния мозък на Чуляну”. Същият вестник посочва, че би трябвало да си припомним смъртта му със следния епитаф: “Обхванат от ероса и магията на ренесанса, блуждаейки на онзи свят, Чуляну може най-накрая да довърши проучванията си…”.

Kritika & Kontext 1 /1998

Превод (със съкращения) Люба Стоянова

Българската литература

© 2000 Литературен форум