Литературен форум  

Брой 10 (433), 31.10. - 06.11.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Катя Кузмова-Зографова

Сьорен Киркегор и модерната българска литература

 

От 18 до 20.Х.2000 г. в Софийския университет “Св. Климент Охридски” се проведе Международна научна конференция на тема “Датската литература в България: един век очарование”, организирана от секция “Скандинавистика” на катедрата по германистика и скандинавистика. Конференцията беше посветена на официалното посещение на Нейно Величество кралица Маргрете II в България.

Конференцията беше открита от г-жа Елсебет Гернер Нилсен, министър на културата на Дания. В работата на конференцията участваха проф. д-р Йохан де Мюлиус, директор на изследователския център “Х. К. Андерсен” в университета на Южна Дания в Оденсе, доц. д-р Йоаким Гарф, директор на изследователския център “Сьорен Киркегор” към Копенхагенския университет, една от най-ярките фигури в съвременната датска литература - писателката Сузане Брьогер, видни български сканднависти, флософи, литературоведи, писатели, критици, преводачи, издатели, илюстратори на Андерсенови приказки, театроведи.

Изключителен бе интересът към докладите върху делото на Киркегор и взаимовръзките му с българската култура и философия. Публикуваният тук текст бе представен на конференцията, посветена на датския философ.

Безспорен факт е “ницшеанизмът” на българските интелектуалци от началото на века: от вожда на българския модернизъм Пенчо Славейков през професорите Спиридон Казанджиев, Найден Шейтанов и Янко Янев, критика Димо Кьорчев, та до нежни лирици като Димчо Дебелянов или преводачката на “Тъй рече Заратустра” - поетесата Мара Белчева. Тема изкусителна и отделна...

Според ранния познавач и тълкувател на Ибсен у нас - поета Емануил Попдимитров - българската младеж от онова време е била още и силно “ибсенизирана”. Това също е широк ареал за съпоставителни анализи между литературните сюжети от скандинавските и родната литератури...

На фона на “ницшеанизма” и “ибсенизма” в България уместно ли е да мислим и за прояви на “киркегорианство” сред родните елити? Неслучайно и до днес битува мнението, че съчиненията на датския философ твърде, твърде късно са се появили “върху лавиците на българските интелектуалци”, като се визират преводите на книгите му от Стефан Начев и Радосвета Теохарова, появили се едва в началото на 90-те, сиреч в краевековното десетилетие...

Длъжни сме веднага да възразим срещу подобна теза, защото тя игнорира данните от една доста по-ранна рецепция на идеите на Сьорен Киркегор у нас.

Каналите за тяхното проникване в България са няколко: първият - посредством застъпниците на философията на живота Шопенхауер и Ницше; вторият - чрез трудовете на Георг Брандес, култова фигура сред първите професори в СУ.

Семейният гроб  на Киркегор в Копенхаген

Семейният гроб на Киркегор в Копенхаген

Без да знаят датски, нашите интелектуалци са се докосвали и по-близко до трудовете на Сьорен Киркегор. В огромната библиотека на Пенчо Славейков в неговата къща-музей се пазят книги на датския философ, четени съвсем не безразлично, което личи от множеството отметки по страниците им. Нещо повече, българският адепт на заратустрианството у нас е притежавал и чел внимателно и книгата на Харалд Хьофдинг “Сьорен Киркегор” - една от задълбочените интерпретации на делото му, запазила своята актуалност на предпочитана студия върху Киркегор чак до началото на 20-те... В г.II, 1920 на модернисткото списание на Гео Милев “Везни” откриваме интересен портрет на Киркегор от поета Людмил Стоянов, който започва с позоваване върху съчинението на професора от Копенхагенския университет: “Харалд Хьофдинг нарича Киркегор Потомък на Хамлета. Това е толкова по-вярно, че Киркегор носи същата раздвоена душа, разкъсвана от противоречията между действителността и мечтата, независимо от факта, че той дори произхожда из родината на Датския принц - западна Ютландия.

Киркегор има обаче за Дания това голямо значение, че подчертава една основна склонност на тоя овчарски народ - склонността му към меланхолия и романтическа жажда на душата. Против романтизма на своето време виждаме въоръжен и самия Киркегор, който съзира в него отбягване от дълга и от борбата в живота и въвличане в безплодно съзерцание, а фантазията - в изнурително и безцелно препускане след призраци. Вътрешният живот на човека, животът на душата [...] - ето кое възстановява учението на Киркегор - учение, което го довежда в края на живота му до тежка душевна криза. В това отношение той напомня Сократа, с тая разлика, че трагедията на Сократа е външна, [...], когато трагедията на Киркегора е вътрешна, произхождаща от противоречията на собствената му душа”

Но макар да определя книгата на Хьофдинг като “най-добрата монография” за живота и идеите на Киркегор, българският му критик изразява и чувството си на “недостатъчност” от дотогавашните тълкувателски хоризонти в прочита му, без да посочва нови...Финалът на неговия портрет на Киркегор е критичен: “...и тоя велик син на Дания умира твърде млад, на 42 годишна възраст, като герой на живота и мъченик на мисълта. Неговото голямо значение за духовния живот на Дания е отдавна оценено, но значението му за философията въобще и най-вече за съвременната метафизика не е, струва ми се, съгледана достатъчно нито от Хьофдинг, нито от Брандес”. Това, което самият Л. Стоянов маркира като следващо интерпретационно ниво на съпоставки, е изразено в мнението му, че “Киркегор се доближава до идеите на най-новата философия, и почти предчувствува Виляма Джемс (Уилям Джеймс - бел. авт.) и Анри Бергсон”. Очевидно българският поет е бил снаряжен с достатъчно кураж за философско “предчувствуване”...

Всъщност този своеобразен апотеоз на датския “герой на живота и мъченик на мисълта” е предхождан от голям откъс на негов текст “Най-нещастния”, с който Киркегор е добре представен на символистично, а и по-авангардно настроения кръг български литератори от 20-те. И в това няма нищо чудно. Защото между киркегорианските идеи и естетиката на модернизма съществуват видими паралели. Култът към страданието, убеждението, че “българската поезия е болна от здраве”, оповестено от Пенчо Славейков, кореспондират пряко с текста за “Най-нещастния”. У Киркегор е разгърнат образът на нещастието като вид месианство, съответстващ на поетическата формула на поета Людмил Стоянов от стихотворението му “Бранни полета”, а именно: “Смъртта е моя бог”. Тази метафора се сплита с изреченото от датския философ: “гласът на най-нещастния е най-прелъстителният, красноречието на скръбта е безкрайно”. Разбира се, за разлика от трагичната тоналност на българските символисти, у Киркегор долавяме и онази негова несравнима ирония, която прозира в една, да я наречем, “театрализация” на диспута кой всъщност трябва да носи почетната титла “най-нещастен”, увенчаването му с етикетите: “избраният гальовник на страданието, апостолът на скръбта”. Но този своеобразен “съдебен процес”, въпреки многозначните си внушения, е семантично сроден на “облажаването” на самостта у един от първите български символисти - Теодор Траянов:

И най-блажен е който сам изпие
от никого невкусената сладост
на свойта скръб безлика и нетленна
едничък дар свещен.

И най-блажен е той! - живот налива
в съсъда на смъртта, и с орлов поглед
долавя първите лъчи от нови
невидени слънца.

А Киркегор твърди в блестящата парадоксалност на мисълта си: най-нещастният е всъщност истински щастливият и степените на това щастие са: да доживееш до смърт в старини, да умреш в мига на раждането си и върховното - въобще да не си се раждал...

И ако все пак подобни паралели между поетическите мъглявини на метафорите и идеите на мрачния философ изглеждат малко или повече произволни или дори спекулативни, не можем да не спрем вниманието си на един по-категоричен факт. А той е в присъствието на обикнатите символни образи на Киркегор в текстовете на българските символисти. Така например в поезията на Л. Стоянов - неговия преводач и тълкувател - откриваме мотива за Дон Жуан, средищен у Киркегор. А инак е учудващо, че Дон Жуан не е твърде обикнат персонаж в родните поетически селения. Странно, но “безмерните апологии на донжуанството” като символ на естетическия стадий на човешкия живот (Исак Паси) са всъщност доста необичайни за южните, по презумпция страстни и греховни български поети...В този контекст наличието на едноименното стихотворение, изразяващо дълбока симпатия към стария грешник Дон Жуан, е симптоматично у Л. Стоянов с неговите жажди по смъртна страст, експлицирани впрочем в цял ред други творби от неговите ранни “Видения на кръстопът”. У младия български символист вече зрее бунтът срещу “призрачната” скръб и “смътните” желания, той всъщност копнее по ужаса на Дон Жуановите терзания, по гибелната Страст, устремена по спиралата на безкрайното... В която дори смъртта на вечния Прелъстител е двузначна, надарена с възможността на една красива алтернатива, синонимна на естетизирано гмурване в метафизичните вълни на Небитието:

Дали, в часа на грях неумолим,
ще дигне меча гневен серафим
и ще угасне погледа надменни?

Или, дочул през буря странен зов,
ще найда смърт, и радост, и любов
в прегръдките на нежните сирени?

Мотивът за “моряка” в това стихотвоерние ни отвежда и към друг обикнат киркегориански образ - този на Ахасфер, на “скитника евреин”. Наричам го киркегориански, защото трактовката му е много по-близка до визиите на датския философ, отколкото на все пак по-ведрия му “прочит”, зададен например от Рихард-Вагнеровата традиция...

Твърде интересно е битуването на тази ахасферовската митологема в българската литература. Срещаме я у Николай Лилиев (в поемата му, печатана през 1925 в сп.”Златорог”) и у Николай Райнов, който твори своята поема почти по същото време. (Всъщност единствено у Н. Райнов присъстват и двамата символни любимци на великия датчанин - и Дон Жуан, и Ахасфер). Докато образът на Дон Жуан е даден като средоточие на изострената до демонизъм опозиция “дух - чувственост”, тоест не в пълна степен по Киркегор, според когото Дон Жуан е въплъщение на “съвестта” на християнството (като съблазнител по самото си естество), то вече при пресътворяването на мита за “скитника-евреин” Н. Райнов е в подстъпите на киркегорианските идеи за Ахасфер като въплъщение на великото човешко отчаяние. Интригуващ факт е, че Н. Райнов влиза и в ролята на съдник по отношение на другата поетически трактовка на Ахасфер - тази на Лилиев. И като че ли повод за негативната му оценка е тъкмо фактът на “отклонение” от киркегорианската представа за Ахасферовия жребий... Докато у Лилиев героят тръпне в трагично очакване за избавление в смъртта, то у Н. Райнов той вече е надарен с параметрите на вселенски Бунтар! Затова е понятно, че Райнов определя Лилиевата версия като лишена от драматизъм (вж. 9 том на книгата му “Вечното в българската литература”), където определя образа на Ахасфер като несполука: “смътен, лишен от ярколични белези”, дори - като игнориращ “расовата” му характерност: “не са отразени и редица други разнообразни подбуди, свойствени на евреите, за да застане пред нас Ахасфер като истинско величаво въплъщение на това племе”... Изричайки своите филипики, Н. Райнов се е нагърбил да даде “истинния” образ на Ахасфер. И го е постигнал - в свръхчовешкия и безпределен трагизъм на героя, разпънат между полюсите на бунта и нравствения самосъд...

Дълбоко драматургичният принцип, по който Киркегор изгражда архитектурата на своето творчество, е възприет във фрагментарната естетика на авангардизма. Като прибягва до “опозиционните” си псевдоними (например ”Философски фрагменти” от 1844 са под името Йоханес Климакус, а “Болест за умиране” от 1849 г. са подписани от Анти-Климакус), датският философ дълбоко проблематизира самите философски системи... А у нас в България някъде през 20-те Чавдар Мутафов строи “декоративния” си “роман” “Дилетант” като поредица от “възможности”, които след като изгради, разрушава с един замах с ироничното съмнение в обективното им случване (като форма за обемане модела на света)... Тук откриваме не само модерната смяна на гледните точки, но и идеята за битие-към-смъртта, за Нищото, налагащо своя отпечатък върху живота... Все неща, познати в негативната философия на Сьорен Киркегор. В неговото мислене Отчаянието бива преодоляно единствено от естетическото. Това е ключовата идея за живота като изкуство. Тя е виртуозно “разиграна” от българския “Денди” в жизнебитието му на писател и изкуствовед във времето на модернистките му търсения...

Българската литература

© 2000 Литературен форум