Литературен форум  

Брой 5 (446), 06.02. - 12.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Александър Томов

Византийският лабиринт

Първа книга

На сина ми Роман, който ме чака там Горе...

Ал. Томов

След историческия роман “Пурпур”, посветен на големия византийски философ Михаил Псел, “Византийският лабиринт” е вторият исторически роман на известния наш писател, посветен на епохата на един от най-жестоките императори в историята на Византия – Андроник.

Кървави заговори на константинополските патриции, изтънчени интриги и перверзен разврат, жажда за власт, за слава и безсмъртие, белязани изцяло с печата на Злото – това е темата на романа плюс още една, най-важната – ще успее ли отдаденият някога на Злото патриций Игнатий Склир да достигне все пак до Доброто и се възвиси в края на живота си до Бога и неговата всеопрощаваща светлина?

Романът ще бъде издаден от издателство “Прозорец”.

1

Тези мои объркани и разнопосочни записки са предназначени за онези, които искат да видят най-страшните злодеяния на Сатаната, който бе прекалено дълго в самия мене, както и за останалите, успели някога да се измъкнат из косматите му лапи и да потърсят помощта на Твореца и неговата благославяща ни светлина, което никога не е късно да сторят, стига само да стигнат до Него през заревото на пламъците и прахта на руините, дето постоянно ни следват, за да ни докажат колко жалки и нищожни сме без упование и защо именно Него, а не някой друг славославяме...

И така, в края на 6690-о лето от Сътворението на света1 аз, върховният жрец на “Поляната с асфоделите”2, носещ светското име Игнатий Склир, бях повикан от устата и окото на патриарха на Константинопол, от Хартофилакса3 Симон, в свещения ден сряда, след богослужебния час полунощница, за да проведем един странен разговор. Онзи, който е наясно кой точно е Хартофилаксът на Патриаршията и в какво точно се изразява дейността и волята му в патриаршеския двор, ще е наясно и защо аз, патрицият по рождение, вървях като подгонен от силен вятър дъждовен облак по посока на Патриаршията и покоите на въпросния Божи служител, от когото трепереше не само патриаршеската епархия, но и целият патриархат. Предстоящата ми среща с него буквално проникваше в мозъка ми и предизвикваше у мене световъртеж. Как така Хартофилаксът? Защо? От къде на къде? И нима бе подочул или подразбрал нещо за нашето тайно братство, за което не биваше да знае никой? Какво означаваше това и каква можеше да бъде целта на бъдещата му реч? И какво на тази реч аз самият трябваше да отговоря? И как да отговоря, за да не изпитам сериозни опасения за себе си и целия си род, а да не говорим за самото дело, което предвождах и което бе увлякло, както вече казах, много хора...

Бе късна есен. Откъм Вуколеон4 прииждаше тъмна прохлада, а огънят на страха гореше у мене така ярко, че ме обливаше гореща пот.

Хартофилаксът ме посрещна в двора на манастира на името на преподобния Александър Акимит. Манастирът наброяваше над триста монаси – гърци, латинци и сирийци, но не това бе най-озадачаващото, а друго. Въпросният манастир се славеше не толкова със своите шест хора, разделени по националности, колкото с мощите на своите великомъченици, които му придаваха печалната слава на един от най-страшните и строги манастири в Константинопол, в който нямаше милост нито за праведни, нито за каещи се. Не случайно го наричаха “Катедрата на старците” по подобие на едноименната Атонска обител, основана още от времето на василевса Погонат. В такъв манастир не канеха заради благоразтворения му въздух и разкошна растителност, а още по-малко би го направил Хартофилаксът...

В онази есенна предутрин в двора на манастира бе тихо, монасите сякаш се бяха изпокрили след полунощницата и сред изящната беседка се бе разположил единствено той – човекът, от чийто подпис и печат зависеше живота кажи-речи на всеки поданик в нашата все още именуваща се Велика Източна римска империя.

Хартофилаксът бе възрастен, незабележим на пръв поглед човек, възпълен, благодушен на вид, доколкото можех да го разгледам на разсъмване, с бягащи по тебе очи, убедени сякаш, че ще се отегчат премного от онова, което ще видят. Сторих поклон доземи и зачаках.

- Искам да ти поръчам смъртта на един човек – рече пресветлейшият и задълго се умълча.

През това време аз успях с бързата си мисъл да разгадая, че не само знаеше за нашето тайно братство, а бе стигнал и до самото ядро на “Поляната с асфоделите” и разгадах също, че нямаше какъвто и да е смисъл да се крия или пък да шикалкавя по какъвто и да е повод. Вездесъщите уста и очи на Патриарха бяха научили за всичко. Как - тайна. Инак не би бил Главен хартофилакс, от когото наистина трепереше империята.

- Кой? – глухо запитах.

- “Изгнаникът от Енеон”5 – рече ми Хартофилаксът, а на мен тутакси ми се подкосиха краката.

- Мога ли да знам все пак защо, пресветлейши – паднах наново ничком в нозете му, защото добре знаех, че подобен въпрос не ми се полага.

- Заради насилената някога от него моя племенница, чиято природа отдавна угасна – рече ми разсеяно той. – Колко или какво?

- Нека да ви отговоря след три дни – прошушнах, след което той кимна, а аз напуснах зловещата обител на името на преподобния Акимит, смаян от предложението и с непомерен смут в сърцето...

 

 

2

Нашето тайно братство бе извикано на живот от неколцина видни патриции, начело с мене, по най-прозаическите възможни причини. Страшният залез на нашата Велика Източна римска империя вече бе започнал и не съществуваше сила, дето да го възпре, или поне ние не таяхме подобни илюзии. Неистовото ни желание бе само да го забавим до степен поне да не го видим и да не доживеем до него, а оттам насетне да става каквото ще...

Скръбно и достойно за съжаление зрелище бе в момента разпадът на тая наша велика империя... След като и нашата военна аристокрация начело с блаженопочившия Алексий Комнин6 бе постигнала само външен и преходен успех, защото цяла Мала Азия бе вече под турска власт, а завладените от Сюлеймана7 територии бяха признати само формално като уж заселнически земи и след като стремежът към универсалност на също вече блаженопочившия Мануил8 се бе разсеял като лек облак, онова проклето писмо на Фридрих9 до него бе оповестило този залез и сега той се стелеше открай докрай – от Венеция и Далматия до Иконион и от Унгария и Сингидинум10 – до Сердика. Мечтата на недалновидния Мануил да възвърне някогашната ни мощ бе изсмукала силите на тази империя, бе отслабила ромейския държавен организъм и погребала напълно съпротивителните му сили. Това означаваше непосилни данъци, безчинства на бирниците, глад и повсеместна мизерия, която не знаеше граници. Не отстъпваше по-назад и разрухата по отношение на нашата собствена религиозност. Независимо че манастирската собственост уж бе гарантирана, светските магнати от Кападокия11 и всякъде другаде отдавна ползваха всякакво предимство, което още повече обезсмисляше вярата, кънтяща отдавна на кухо като пробита камбана. Вече намирисваше не на вяра в Бога, а на обикновено търгашество, стелещо се от Атон до Патмос12, оставаше само да отидем към ония антихристи - католиците и да вземем да се обогатяваме посредством индулгенции13. Ние, родените патриции, вместо да ползваме привилегията да се наслаждаваме на красотите на полята и на дворците си, на удоволствията от банята и лова и на миризливите дървета, под чиито светли сенки потъвахме в културата на древна Елада, на диалозите на Платон, на химните на Орфей и трагедиите на Еврипид и Софокъъл, трябваше да се обърнем към проблемите на собственото ни спасение и това неусетно ни тласна към “Поляната с асфоделите”, към нашето ново тайно братство, което трябваше да въздаде тайно правосъдие и да ни дообогати със съответните доходи, които вече нямаше откъде другаде да си набавим. Мизерно дело за патриции, отдето и да го погледнеш, ала належащо и крайно необходимо по гореизброените от мене причини. Иначе казано – помагахме на определени богати, жестоки и алчни хора чрез други по-малко богати или направо бедни – първите да бъдат изтръгнати из живота “по заслуги”, както се казва, и да стигнат колкото се може по-бързо до “Поляната с асфоделите” по подобие на кандидатите за ръката на Пенелопа – толкоз...

Нямате представа колко “жертвоготовен” народ още в първия момент се съгласи да ни помага...

По въпроса за въпросното прочистване, както ние благочестиво го обозначихме, нашата империя има пребогат опит. Теодора и Юстиниян някога бяха прочистили за пари само за един ден 40 000 неблагоразумни по стъпалата на Хиподрома14, а да не говорим за поединично отведените към “Поляната с асфоделите”, както твърди двойственият Прокопий15. При тия двамата прочистването сякаш е от личното към общото, за да няма каквото и да е съмнение – като се почне от голата бъдеща императрица, посипвана някога от робите с ечемик16, съжаляваща, както казват, че има само три дупки, за да ги употребява, а няма такива и на зърната на гърдите си, за да увеличи насладите, та се стигне до затварянето в нейния “Лабиринт”17 със знанието, разбира се, на Юстиниан, който в такива случаи почти винаги се правел на разсеян, на всеки, който имал богатства, за да му ги отнеме. В това отношение ние, ромеите, сме истински олимпийци. Ако взема да изброявам колко народи и народ сме прочистили, няма да ми стигне цял век. Достатъчно е да спомена финикийците в Картаген или узите и печенегите по северната ни граница. Да сте чували до този момент нещо повече за тях? Няма и да чуете. Бе само поредният повод, който бяхме намислили да използваме, за да се отключи поредната бездна в нашата ромейска душа, където да започне да гори и сухото, и суровото, както се казва.

На това място ще се отклоня за малко от своя разказ, за да кажа още няколко думи за нея. Тая наша ромейска душа е застинала в неподвижност още от времето на Септимий Север18 и древния Византион19. Като наследница на висшите културни постижения на Изтока, на елинизма и на Рим, тя е самотна и сама за себе си сред окръжаващия я варварски свят. Тя е един анахронизъм на Елада и Рим и тъкмо поради тая причина бавно умира, губейки от себе си част по част, а аз бих добавил, продавайки от себе си част по част без да се съпротивлява, без да се замисля дори.

Сякаш отново бе ударил часът на онзи майцеубиец, загърнат в тигрови кожи, който обезчестяваше вързаните христови невести пред целия Колизеум20, а учителят му Сенека всеки момент щеше да изнесе прочутата си тирада21. Сякаш всеки момент щеше да възкръсне горкият Полиний22 със страшната характеристика на собствените си съвременници и да прозвучат още по-страшно словата на Апостол Павел от неговото Послание към коринтяните23. Подкупът в империята бе станал повсеместен. Ромеецът вече бе обезценил живота дотолкова, че бе готов да пролее нечия кръв или унищожи някого за няколко лепти. Ето кое бе в основата на нашето тайно братство, именуващо се сякаш за подигравка “Поляната с асфоделите”.

За кратко време предприятието за смърт неимоверно се разрасна. Освен висши сановници, духовници и роби в дворците на нашите василиси и василевси, имахме хора и сред коментарисиите24, сред секретарите, подсекретарките и преторите25. Та и как иначе след като за съдебната издръжка на един секретар и съответно коментарисий се заплащаха по девет и по три милиарисия26, а ние давахме за услугата десеторно повече? Същото бе с чиновниците, с търговците, с ювелирите, с продавачите и производителите на коприна – от Свети Пантелеймон - до стената в Пера27. За нас работеха продавачи на риба от Пропонтида до Хелеспонт28, виночерпци и хлебари, овощари и продавачи на фрукти, а да не говорим за обитателките на мансардите и на квартала на Афродита29, които пъплеха в изобилие и бяха готови да се разкрачат пред всеки. Цялата тая невероятна гмеж бе обединена от мизерията и продажничеството, от желанието да си докара нещо отгоре, на всяка цена и с всички средства...

Следва


Глава 1:

1 Летоброенето във Византия започвало от Сътворението на света. [горе]

2 “Поляната с асфоделите” – според древногръцката митология душите на умрелите обитавали една поляна, обасла с асфодели... [горе]

3 Хартофилаксът бил вторият човек след патриарха в Константинопол по ранг. Кръгът на неговата дейност се простирал върху всички клонове на патриаршеското управление. Ето защо го наричали “уста и око” на патриарха. Постановленията на Синода добивали сила едва когато били подписвани и подпечатвани от Хартофилакса. [горе]

4 Пристанището до големия императорски дворец в Константинопол. [горе]

5 Енеон – град на Черно море. [горе]

 

Глава 2:

6 Император на Византия – 1081-1118 г. – представител на военната аристокрация. [горе]

7 Турски султан, завоюювал Мала Азия. [горе]

8 Византийски император - 1143-1180 г. [горе]

9 Фридрих I Барбароса – германски император, който пише до Мануил I писмо, в което изисква от него безпрекословно подчинение. [горе]

10 Белград [горе]

11 Област в Мала Азия прочута със своите богаташи. [горе]

12 Остров Патмос и Атон са независими монашески републики. [горе]

13 Чрез така наречените индулгенции, които продавала на вярващите, римската църква опрощавала греховете им. [горе]

14 Става дума за бунта “Ника” на Хиподрома, 532 г., за сблъсъка между двете константинополски партии – венети и прасини, когато са изклани 4 000 чоовека по заповед на Юстиниан и Теодора. [горе]

15 Прокопий от Кесария бил официален историк при двора на Юстиниан, но след смъртта му станало ясно, че е написал своя тайна история, която казвала истината за двамата владетели. [горе]

16 Като куртизанка от Хиподрома Теодора често лягала гола, само с една препаска върху срамните си части на сцената, след което робите посипвали интимните й части с ечемик и пускали птици да ги кълват, за най-голямо удоволствие на тълпата. [горе]

17 В подземието на двореца императрицата често затваряла онези, на които искала да присвои богатството, и ги държала в този именуван от нея “Лабиринт” с години без каквато и да е светлина. [горе]

18 Римският император Септимий Север построил първия Хиподром в Константинопол. [горе]

19 Първоначално Константинопол бил малък град на Босфора и се наричал Византион. [горе]

20 Става дума за римския император Нерон. [горе]

21 Римският философ Сенека, учител на Нерон, самоубил се по негова заповед. Един от най-страшните обвинители на упадъка на своето време. Във въпросната тирада той говори, че по негово време стремежът към добро е напълно изчезнал, самото добро се счита за нещо неестествено. [горе]

22 Гръцки историк заявил дословно следното: “Аз не бих дал ни един златен талант на грък, даже ако той би ми дал двадесет разписки със своите подпис и печат, заверени от съда и с поръчителство на четиридесет свидетели…” [горе]

23 В своето Послание към коринтяните апостол Павел ги клейми гневно и завършва с думите: “Аз узнах греха не инак, освен чрез закона.” [горе]

24 Нисши чиновници в съда [горе]

25 Съдии [горе]

26 Монета във Византия равна на две лепти. [горе]

27 Местности в Константинопол населени предимно от евреи, които са били много добри търговци и производители на коприна. [горе]

28 От Мраморно море до Дарданелите. [горе]

29 Проститутките обитавали високите етажи на жилищата в Константинопол и имали специален квартал, украсен със статуята на богинята на любовта Афродита. [горе]

Българската литература

© 2001 Литературен форум