Литературен форум  

Брой 13 (454), 03.04. - 09.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Петер Юхас

Ади, Яворов и фаталните жени

 

Леда и Лора се появяват на сцената по указание на съдбата, за да извадят Ендре Ади от надварадския застой, а Яворов от сковалата го край гроба на Мина безнадеждност от трагично завършилата любов или по-точно желание за любов. И двамата поети са тласнати от мъртвата точка от “фаталната жена”. Леда и Лора даряват Ади, респективно Яворов, не само със страстна любов, а и имат превратна роля в съдбата и живота на поетите.

И в двата случая срещата е странна и неканонична. В трагичната любов ролята на Ади и Яворов, в съответствие с душевната им нагласа, още от първото мигновение, чак до триумфалния край, е коренно противоположна. В омайно опиянение Ади бомбардира с екзалтирани признания, умоляващи писма завърналата се през лятото на 1903 г. от Париж Адел Брюл, съпруга на Дьон Диоши, която направо го омагьосва. В нея той вижда осъществен бляна си: Париж и Жената. С поетичен замах, обръщайки името й, я нарича Леда. Доста освободената в морално отношение, омъжена Леда в началото се уплашва от екстаза на страстта му, избухнала с такава първична сила. По-късно отстъпва пред настойчивостта на младия поет, необикновената му личност и пламтящата му страст я завладяват. Ади, макар, че вибрира с невероятна сила и душата му е настроена да лови милиони трептения, едва е успял да процеди нещо от себе си в стиховете си. Сред космополитичния, ерудиран еврейски елит от журналисти, успява да съзрее едва като публицист. Леда и Париж, срещата със западната поезия е за него спасително освобождение. Огън и страст за прелома му дават двете едновременно стоварили му се преживявания, Леда и Париж. Прекалено скромно е това, което научава от западната поезия, ала вижда в него потвърждение на поетическите си догадки. То му дава сила и смелост да напише новите си песни на новото време (Син съм на Гог и Магог, Поетът на Хортобад, На брега на Ганг, Черното пиано и т.н.). Първото истинско стихотворение на Ади унгарската поезия дължи на Леда, изящно образованата, живееща в Париж еврейка, пламналата към нея любов опалва в Ади “Жената на сълзите”: “Жената цяла тук руши/ Тук, тук в моето сърце,/ Тук отмъщава за живота си/ Тук зарежда миналото с мини/ В окървавеното ми сърце тъжно/ Сълзите капят, капят...”

Връзката между Яворов и Лора започва точно обратно. Вярно, че още при първата им среща на 20 август 1906 г., по време на екскурзията до Драгалевския манастир, Лора очарова Яворов и го вдъхновява за написването на едно чудно стихотворение (“Стон“), което по-късно включва в стихосбирката си под заглавието “На Лора”, четири години по-късно, край гроба на Мина в Париж, отхвърля приближаването на Лора, любовта й. “Тук тя ми откри и изрази своите чувства към мен... обаче трябваше да бъда искрен и да й кажа... аз се боя, ако свържем заедно съдбините си, че ще завършим злополучно.” Лора обаче била също така настойчива както Ади, за нея любовта е въпрос на живот и смърт, и накрая побеждава. “Когато се завърнах в София, - разказва Яворов на Никола Найденов – тя започна пак да ме следи и да ме атакува. Поздрави, изпращани по специални лица, подаръци, задирвания, посещения в театъра и другаде не ме отклониха от решението ми – да не се поддавам. Но една зимна нощ... Една нещастна за мене зимна нощ, часът около 11 през нощта, се почука на вратата и останах просто смаян и вкаменен от това, що видях пред очите си, което не исках да повярвам. Лора, прегазвала сняг до колене, измръзнала, с наведена глава и усърнал поглед, стоеше насреща ми. Със задавен глас ме запита: “Ще проявиш ли и сега жестокосърдечие, с каквото не един път си ме дарявал, в тоя час да не дадеш приют на една слаба, нещастна жена, която има щастието да страда от любов към теб, коравосърдечния?” Тонът, погледът й, видът й ме сломиха и аз, братко, не издържах; прибрах я тази нощ. И тази нощ се предадох. Лора ме победи.”

Лора побеждава по същия начин, както Ади. Сугестивната сила на любовта й има власт над Яворов. Странно съвпадение, че опиянението на Яворов и Лора от въплътената им любов, още в първите месеци е трагично помрачено от сблъсъка между подлудяващата страст и омерзителните обвинения, по същия начин, както предусещането за смърт, обзело болния Ади.

В много отношения душевният свят на Лора напомня по-скоро Ади, отколкото Леда. Най-характерна черта на любовта им е съвсем егоцентричното търсене на щастие. Лора обича Яворов заради самата себе си, така както и Ади Леда. И все пак има една съществена разлика: Ади наистина обожава Леда, по-точно казано “женската”, ала за него тя е просто много нужна, без да има важност в живота му. В нея той намира опиянение и забрава, но не и съдбовност, една любовна игра. Лора е готова с цената на живота си да се сдобие с полагащата й се любов. “Един ден ти, даже и без много да ме обичаш, ще жалиш за моята любов. Това е неизбежно. Ще видиш. Ще го купя на всяка цена, даже ако е необходимо да не живея повече (курсив П.К.Яворов)...” – пише тя на Яворов още преди сватбата им.

Какви са били тези две съдбовни жени? Блясъкът на стиховете, посветени на Леда и Лора, огрява с такава сила образите им, че заслепени не виждаме в пороя от чувства трагично обтегнатите противоречия. Не бихме могли да видим ясно нито лика на Яворов, нито този на Ади, докато около тези две съдбовни жени не се разсее пушилката от тамян и вещици. Едно е сигурно, нито една от тях не е идеалната муза. Не са били нито кротки, нито търпеливи същества, а буреносни, с дълбока душевност. В женските им души съжителстват и се редуват всеотдайност и страстен егоизъм, подлудяваща страст и омерзрителни обвинения, женска търпимост и непредвидима истерия, смирена почит и пагубно високомерие.

Във водовъртежа на тези противоположни чувства би трябвало да съзрем истинското лице на Леда и Лора.

В средновековието се е приемало, че “женската” обича мъжа, а мъжът обича Бога. Леда и Лора са еманципираните жени на нашия век. Те очакват да са единственият възжелан Бог на обичания мъж. В налудничавата си амбиция пожелават не само да управляват мъжа, а и напълно да го обсебят. С добронамерен егоизъм желаят да предпазят полигамно устроените си партньори не само от други жени, а и от всичко, което не е свързано с любовта им. Лудостта им произтича от това, че те са могли да се осъществят единствено чрез любовта си, а и не са в състояние да разберат, че суверенният, самобитен творец се самоосъществява в други пространства. Така острите, раздразнени свади, ревността, снизходителните забележки стават ежедневни между тях. От срещата на болезнено чувствителните, несъвместими, прекалени индивидуалности не може да се роди хармония. Трагичният край е неизбежен.

И двете жени са източни кралици, очакващи обожателите им да се търкалят в нозете им, и ако е необходимо, да ги задържат с нокти като див звяр, чак до смъртта.

Произтичащото от егоизма и високомерието недоразумение, неприспособимостта, неразбирането на другия причиняват трагичния край.

Траурният край на любовта на Яворов и Ади, в съответствие с душевната им нагласа, е коренно противоположен. Ади, колкото и да обожава Леда, гледа на любовта й като на “женската си страна”, “женското си аз” (“Някой от нас ще тръгне на път”), дори в “Прощални и красиви думи” отрича всяка отделеност на Леда сама по себе си, всяка нейна женска и човешка ценност: “Чрез мен си ти, защото аз те виждам”. Така голямото стълкновение и мечтата за вечно венчило у него по-лесно се сменя с разочаровано раздразнение, с чувство за безсмислеността на всяко продължение, после с намерението за освобождение и бягство, отколкото при Яворов. През пролетта на 1912 г., след един последен див сблъсък, скъсва с Леда. Вярвал е, че така отмъщава за “робията” си в бурната любов, за раните и страданията си на жената, която го извайва, която прави от изпадналия провинциален вестникар гениален поет. И до днес спорят за това дали Яворов е убил Лора. Ади признава, че той е убил Леда – в сърцето си:

“Жена, как хубаво е, че си

лоша.

Убивам те в сърцето си

стотици и стотици пъти.

Прогонвам те, мразя те.”

Яворов изчаква съдбата си сред вечно напрежение, сред мъчително опъване на нервите в омерзителни спорове, оставайки до Лора.

Ако в българската литература има нещо на световно литературно ниво, това е трагедията на Яворов и Лора.

Превод от унгарски Светла Кьосева

Българската литература

© 2001 Литературен форум