Литературен форум  

Брой 15 (456), 17.04. - 23.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Васил Прасков
Александър Порталски

Догма ‘01

Манифест

 

Заклевам се пред читателя да се подчинявам на следните правила, установени и утвърдени от Догма ‘01:

 

1. Трябва да се гледа единствено самия филм. Предварителното четене на критически отзиви и реклами, както и посещението на пресконференции е забранено.

2. Рецензията за филма трябва първоначално да се напише на ръка със син или черен химикал на кариран лист. Използването на пишещи машини и компютри е забранено. Форматът на листа трябва да е стандартен, а хартията – рециклирана.

3. Рецензията трябва да се пише веднага след края на филма по преки впечатления. Отдалечаването по време и място е забранено.

4. Рецензията трябва да съдържа ясно изразено негативно (или положително) мнение за филма.

5. В процеса на писане на рецензията не се допуска употреба на алкохол и стимуланти, както и слушане на друга музика освен филмова.

6. Мисълта за писане на поръчкови рецензии е недопустима.

7. Използването на кадри от филмите за илюстрация на текста е забранено. Не се допуска и игра с графичното оформление на страницата.

8. За номинирани и отличени от американската академия за киноизкуство филми се пише кратко или нищо.

9. Оценяването на филми, гледани по телевизия, DVD или на видео (от лицензирани носители) е забранено.

10. Пишещият за кино не бива да бъде финансово обезпечен.

 

Освен това се заклевам като пишещ за кино да се ръководя от личния си вкус. Аз вече не съм критик. Кълна се да се въздържам от създаването на “критически текст”, защото смятам, че моментът е по-важен от цялото. Моята крайна цел е да накарам истината да излезе от филма и от екранното действие. Заклевам се да постигна това с всички възможни средства, без зачитане на добрия вкус или на естетически съображения. Заклех се!

 

Водени от гореизложените съображения, решихме, че тазгодишният ни обзор за СФФ ‘01 ще бъде подчинен не на стремежа да ви запознаем с максимален брой филми и събития, а на акцентирането върху същественото от програмата с положителен или отрицателен знак.

За нас най-смисленото във фестивала беше идването на четирите (засега) Догма-филми и “еретичния” Танцьорка в мрака на Ларс фон Триер, с който датският режисьор най-накрая се дореди до “Златна палма”, след като два пъти беше незаслужено пренебрегван (като най-очебиен бе случаят през 1996 за Порейки вълните) за сметка на М. Ли и Т. Ангелопулос.

Лидерът на Догма ‘95 след “Европа” прави горе-долу един и същ филм – ясно контрастираща на фона на най-често протестантска среда фигура на светеца престъпник (прелюбодеец, убиец), който неизменно се жертва за човека, когото обича, и не може да се конвертира както в патриархална, така и в модерна среда, защото неговият естествен дом е... раят. Функцията на музиката в Танцьорка в мрака е същата като на бойните изкуства в Тигър и дракон – вертикално противопоставяне на реалността, взривяване на конвенциите, застраховащи навиците и илюзиите, “в-идиотяване”, храчещо в лицето на юпи-културата и средната класа. Тук може да се отбележи и един също толкова важен пласт за последните филми на Фон Триер – метафизичното левичарство. Фактът, че главната героиня идва от комунистическа Чехословакия в Америка и твърди, че по принцип комунизмът е хубаво нещо, след като е убила полицай, настройва съдебните заседатели срещу нея и допълнително утежнява положението й.

Бьорк в ролята на юродива като княз Мишкин християнска социалистка е истинско откритие, докато Катрин Деньов стои по-скоро като рутинна цитатна кръпка. Въпреки че като цяло Танцьорка в мрака бе музикален римейк на Порейки вълните, във филма има сцени, които наистина са потресаващо въздействащи с мистичното си звучене. През три реда зад мен група тийнейджъри непрекъснато се хилеха и иронизираха ставащото на екрана, а една бабичка през цялото време тихо хлипаше и накрая се разплака като соцвисшистка пред Савана и може да се каже, че на 80 % бях напълно съгласен с нея. Балансирайки за кой ли път между доведената до крайност мелодрама и радикалната провокация тип “груповия секс” в Идиотите, Фон Триер забърква свръхемоционален коктейл “Молотов” с горчив бунтарски привкус.

Разбира се, датчанинът бе представен и с Идиотите, но този филм беше преекспониран по други поводи и в доста публикации, както Буена виста сошъл клъб, Черна котка, бял котарак, Лов на пеперуди, Приятелят Хари, Тувалу, имащи своя контекст във фестивалната програма.

Другите датски режисьори умело партнираха на Ларс фон Триер на вълната “Богатите също плачат”. Особено впечатли Празненството на Томас Винтерберг, в който идеята за гадостта на охолния живот на консуматорите беше най-търпимо поднесена. На тържеството за юбилея на заможно чиче се събира целият род и синът му решава да сподели пред всички, че като малък е бил системно изнасилван от баща си, като понякога в забавите го отменяла сестричката му. Педофилската тема стана доста актуална, но филмът изобилства и с добри находки, несвързани с Южния парк. Много силна е сцената с първия тост на сина, когато всички много старателно продължават да си говорят и невероятно умело да се правят, че нищо не се е случило. После кълбото се затъркалва неспирно – расизъм, фарисейщина, насилничество, заговор на прислугата, саморазправа, с една дума – на мангизлиите всичко им е разбъркано. Знаков момент беше визуализирането на догмата: режисьорът се появи в ролята на таксиметров шофьор, докарал млад негър в гнездото на осите. Натирен от домакина, той бавно зави с колата и остави истината да излезе от персонажите и личната му намеса. Непременно да се гледа!

Последната песен на Мифуне на Сьорен Краг-Якобсен беше доста по-сълзлив, със славянско-сиромахомилски нотки. Насладата от живота на село, всеобщото опрощение на проститутките и наркоманите, християнската грижа за хахавите и презрението към златните кредитни карти бяха поднесени поносимо като цяло, но не и за най-високото ниво на “догматиците”. Хората се учат от Фон Триер, но явно той не се поддава лесно на тиражиране. Пък кой знае – ако имах поне пълна дебитна карта, можеше да го гледам с други очи. Може да се гледа. [Реплика: Топъл анархистки филм, чиито недостатъци за непредубедения зрител автоматично се превръщаха в достойнства, както в “романите” на Стефан Кисьов. Докато Винтерберг превежда на Догма-език Бергман, Краг-Якобсен изобщо не се свени да се отърка о жанра на “комедийната мелодрама” и да спечели стреснатите от Идиотите на своя страна.]

Италиански за начинаещи на Лоне Шерфиг несправедливо се смята за най-разбираемия Догма-филм. Той е само най-ненасилен, без крайности и, макар че създателката му демонстративно подписа манифеста и замери публиката с него, в самия филм нищо не имитираше фланелката на Стоичков. Тук чисто човешката топлина беше най-неподправена, пък и кой няма да хареса посланието, че общото чифтосване е спасително за оеснафелите западноевропейци. Така де, трябва да се олабват хората, би казал дядо Стефчо. Най-вече психически, добавя Шерфиг. Добре е да се гледа.

Друго попадение на Ст. Китанов беше, че чрез активността на посолството на еврейската държава ни показа два израелски филма. Не познаваме тяхното кино и се видя, че губещите сме ние като зрители.

Символично е, че тъкмо Аси Даян, син на Моше Даян, е направил Животът според АГФА. Рядко преексплоатираната тема за антинасилието е звучала толкова убедително. Действието се развива в нощен бар в Тел Авив – в “мирната част” на Израел. С хумор и овладяна кинематография (филмът е много гледаем) са показани убийствените (буквално!) поражения, които непрекъснатата война нанася на хората. Едно общество, лишено от траен мир, може да е богато и пак да е болно, а единственият овладян и нормален герой е болен от рак. Практически всеки мъж е бил поне за кратко на истински фронт. Според генералите това може би го формира като истински мъж, но според Аси Даян не минава безнаказано и под маската на “справедливата борба” с арабите личат опустошенията, а работещите в кухнята палестинци показват, че и при тях нещата не са по-добре. На представянето един израелски дипломат каза: “Този филм у нас много не го харесват, но във всички страни критиката го одобрява.” Мога да предложа индикатор кога ще успее мирният процес – когато евреи и араби харесат филма на Аси Даян. Гледайте го, ама не можете!

Другата израелска лента Приятелите на Яна е в най-добрите традиции на съветското кино – режисьорът Арик Каплун е емигрант от Русия (род. 1958), в главната роля е жена му Евелин Каплун, съсценарист е Симон Винокур, оператор Валентин Белоногов и почти през цялото време се говори на руски с титри на иврит. Филмът загатва за много интересния културен синтез, протичащ в момента в Израел. От Русия там се преселиха не само тълпи мошеници и мафиоти, но и много способни интелектуалци и творци, понесли със себе си руската православна славянска традиция. Представете си как в този еврейски филм се говореше с презрение за парите, пееха се блатни песни, спомняше се през сълзи Отечествената война, жена търсеше любимия мъж 55 години и го намери парализиран, а той проходи и проговори – почти като в Порейки вълните, но в Тел Авив по време на “Пустинна буря”. Срещата на разбираеми културни кодове ражда нещо хубаво – освен мен в това се е убедило и журито на Карлови Вари `99 и Израелската филмова академия. Пишете в Тел Авив да ви пратят касета (може и без превод).

При тази високо вдигната летва очакваното удоволствие от панорамата на югославско кино си остана добро намерение. Ветеранът в колекцията Филм без име (Сърджан Каранович, 1988) беше коментиран като предсказание за събитията в Косово. Той наистина става интересен с възможността за перспективен поглед към ставащото там, но като кинематография не е особено постижение. Чрез вечния сюжет за разделените влюбени е показано, че още преди 15 г. сърби и албанци не са можели да се понасят. Истински сполучлива находка е финалът, в който режисьорът (сам документалист) показва съзнанието си за ограниченото въздействие на документалното кино там, където никой не слуша другия, и за вредата от навлизането му в личния живот на хората. Много прав е Каранович – на Косово филми не можеха да му помогнат. Май и сега не могат. Спокойно може да не се гледа.

Рани така и не се превърна в черешката на сладоледа в югопанорамата. След свръхобещаващия Хубаво село, красиво гори Сърджан Драгоевич се впусна презглава да прави православна версия на Кралят на Ню Йорк, Лошият лейтенант и Погребението ведно. Заглавието на филма ясно указва на религиозния (стигматичен) контекст, в който леко изнасилено е положена историята на двама белградски тийнейджъри (мутри мл. възраст), емблематична, според режисьора, за първото посткомунистическо поколение, починали след поемане на смъртоносна доза дрога, куршуми и сръбско.

Югокомедиите като Три палми за двама пънкари и едно маце са абонирани за успех на български екран. Дори да не става нищо, само езикът на героите с чести и сочни псувни ви кара да се кикотите на третата минута. А когато се намесят мутри, хиперинфлация, банкови фалити и пирамиди, лентата на Милан Пузич и Радивое Андрич става непретенциозно забавна като клип на Лепа Брена – може да ненавиждате турбофолка, но няма да смените канала (поне мъжката част от зрителите).

В Тито и аз на режисьора Горан Маркович на младия герой на филма му се подсича дупето по време на пионерски поход (добре че не е отбелязано в каталога) и това е двигателят на действието, който води до “самоубийството“ на стар партиен функционер. Маркович не е устоял на изкушението да се направи на сръбския Уди Алън и да направи своя Радиодни. Само че ролята на радиото като агент на модерността в сръбското общество от времето на соц-а заема не кой да е, а поразително приличащият по телесно поведение на Мусолини хърватин Йосип Броз Тито. Пътят от него като масивен обществено канонизиран “свръхаз” до простото “аз” “малкият човек” от филма преминава още в невинна възраст и започва усилено да се готви за електорална единица на Кощуница и Зоран Джинджич.

Липсата на нови руски заглавия в програмата не можа да бъде компенсирана от грузинския Езеро (реж. Каха Кикабидзе), носител на “Сребърен витяз” от Москва 2000. Режисьорът лично се опита да представи филма си на любопитната, предимно млада публика в “Люмиер”, която не беше нито малко, нито на 100% хетеросексуална, защото във фестивалния каталог бяха рекламирали лентата като история за 13-годишен юноша (за Бога, Зура, а не Цура, както пишеше), който пожелава дебелия си съученик Хасан за свой “интимен приятел”. По-късно, разбира се, стана ясно, че Кикабидзе е имал предвид по-скоро обикновено момчешко приятелство, без всякакви неоплатонически или по-екзотични препратки. Но това не бе основният проблем на филма – направен по разказ на Х. Ман, той прекалено очебийно влагаше немската класическа литература в устата на грузински пубертети от градска и селска среда. В общи линии се получи все едно Глория да направи кавър на Пи Джей Харви или цигането, което проси на улицата, да ви умилостиви с цитати от “По пътя”. Въпреки това Езеро впечатли с радикалния си край и свежо начало, а по средата зрителите предпочетоха да се смеят на детските пакости повече, отколкото на литературния рецитал.

Розета на братя Дарден се превърна в особен акцент на феста. Освен че за първи път белгийски режисьор(и) печели/ят фестивала в Кан, се видя, че филмите на Делво и Акерман са вече за пенсия. Лентата изпълва безпрекословно Догма-изискването, че камерата трябва “да се държи в ръка” и дори е малко да се каже, че духът на Фон Триер и компания не е подминал този проект, претенциозно опоетизиращ социалната маргиналност и отчуждението като карма на модерния човек, разказващ за отчаянието на борещо се с живота младо безработно момиче, готово дори да убие, за да успее да се приобщи поне към последното стъпало на обществената стълбица. Разбира се, Розета (прекрасно изиграна от непрофесионалната актриса – 17-годишната Емили Дьокен) в края на краищата напуска кинодискурса на Кен Лоуч в името на млад мъж, който единствен гледа на нея като на жертва и й прощава абсолютно всичко, което тя му причинява в борбата си за оцеляване. Отново киното пуска не само за екуменистките журита по някое и друго хуманно послание – силно положителен герой по наистина трогателен начин спасява от самата нея алиенирана белгийска девойка с девиантни прояви. [Реплика: Този филм по Татово време щяха да го излъчат в неделя вечер по Първа програма. Със средствата на киноизкуството той бичува недъзите на капиталистическото общество и разкрива мъчителния, нерадостен и безперспективен живот на белгийските безработни, който унищожава човешкото у тях. Ако това беше роман, вероятно щеше да е от португалски автор, да разказва за живота на селяните в дълбоката провинция и да получи Нобелова награда. Филмът пък си има “Златна палма” от Кан`99, но на мен все още ми се иска да съм белгийски безработен, а не български трудещ се. Синема верите, а?]

Френското кино вече има запазен периметър на СФФ, но скоро може да се питаме доколко това е оправдано. Няколкото му представители оставиха за пореден път привкуса на лутания и неумела комерсиализация. Жан Люк Годар: автопортрет през декември беше най-поносимият пример за казаното. Много разсъдъчен филм, вглъбен до самовлюбеност, с имплицитни претенции за един от върховете на залязващия постмодернизъм в киното (не само заради непрекъснатите цитати на ленти и текстове, без да се посочват авторите). Годар не разказва себе си, а света днес. Размислите му стигат до въпроси като какво е култура, какво е изкуство и т.н. Този филм не може да се харесва или не – той е като философска система и може да бъде приет или не. Дали в епохата на визията философия ще се прави така? Филмът е 100% антикомерсиален (освен ако не се приеме като социологическо преброяване на снобите). Не го гледайте без подготовка, но и тя не гарантира, че ще следвате точно посоката на мисълта на Годар.

Обичай ме е вторият проект след Продава се на режисьорката Летисия Масон, който идва в България, но за съжаление не изненадва с нищо както поклонниците, така и отрицателите на доброто старо свръхнатоварено с масивни психологизиращи конструкции и безбройни препратки френско кино. Нещо повече, на места имах чувството, че гледам зле подлепен на картон пъзел, подобен на Романс, само че без многобройните сексуални сцени. Вяла, скучна лента, която донякъде би намерила своята аудитория сред оределите редици на българския академичен феминизъм. Филмът е интересен не толкова с талантливите напъни на Сандрин Киберлен (в главната роля) да вдъхне живот на теоремите на Масон, колкото с епизодичната проява на Джулиан Сандс и за съжаление по-честата такава на Джони Холидей като олицетворение на пубертално-сакралните и по-профанни социо-био-сексуални интенции на хипотетичната универсална френска жена.

Люк Бесон отдавна лансира Жан Рено като актьор, символизиращ опитите на френското кино под знака на пастиша и “постмодернизма” да завие къде по-концептуално, къде по-агресивно към Холивуд. Пурпурните реки на Матю Касовиц е опит за френски отговор на филмите за д-р Ханибал Лектър с цитати от цялата американска трилъртрадиция. Заглавието е голямо разочарование за тези, които свързват името на режисьора не толкова с опашките пред касите, колкото с Омразата (награда за режисура Кан `95) и актьорската му проява в Гледай как мъжете падат. Филма не успяват да спасят нито изящната камера на Тиери Арбогаст, нито присъствието на Жан-Пиер Касел и Доминик Санда в епизодичните роли. Просто историята за неонацистки интелектуален център в края на 90-те, който си играе на евгеника, може да бъде пробутана само на внуците на активни борци, и то в твърде невинна възраст. Критикът на сп. Стюдио Ж.-П. Лавоаня, явно добър приятел на Касовиц, е написал: ”Дълго време ще помните мрачните проблясъци от това пътуване към края на нощта – толкова тъмна, че може да разплаче дори труп...”. Ако е на антифашист, неиздържал разпитите в подземието на Гестапо, нищо чудно...

Остава да отминем Версенжеторикс със статистическа констатация: този продукт беше прожектиран на СФФ и предизвика зрителския отзив Такива филми не може да се показват безнаказано!!!

Накрая ще плагиатстваме от Стефан Китанов, който на последната джазвечер в Народния театър каза: “Този фестивал все някога трябва да завърши.” Не беше съвсем прав, защото паралелната филмова програма продължи, но все пак: “Дори и Догма-текстовете все някога трябва за свършат.” До София Мюзик и Филм Фест 2002!

Българската литература

© 2001 Литературен форум