Литературен форум  

Брой 15 (456), 17.04. - 23.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Еди Кадур

 

Мушица

Стаята, където пеперудата на мрака
трепка край шахматната дъска в охристо-синьо:
в светлината на разлюшканата лампа
как танцува задницата на оная,

дето тъй се е увлякла, босонога,
на леглото - бъдещ гроб. Момичето
трескаво се мята - бич плющящ,
но и безобиден в огледалото бездънно,

погледа ти приковало, докато клонакът
с черните си сенки рови дупки
по килима златен на стените. После лампата

гасне и мушицата в безумен порив
литва през прозореца към степаното звездно
руно, дето ще се строполи сънят.



Предачките

Онази, дето и в студа е съхранила
по бузите си спомена за гроздето,
с очи изпраща двойката, поела бавно;
минават те по каменния мост, отиват

към края на горичката, където дебнат
синеещите се лисичи сенки. Всичко
това без много шум събужда завист
в часа, когато младите жени

напускат къщата, натегнала от сняг,
с глави замаяни от огненото вино -
направо в тъмното, изпрели лена

за своите платна сред буйства и облози,
с надлъгвания пред очите на мъжете,
които смазвали са конските такъми.



Мандората

На ъгъла на масата гърба тъмнеещ
на стихнала мандора, луда светлина,
пронизала и виното, и перлите,
и словото: то може да се чуе

като журчене между дама пика и вале -
валето купа. Някаква светулка
раздвижва мрачината около кристала,
където броди силата в цветя златисти

и черни, за последен път напрегнати
в пространството, което капандурата не може
да изолира от стакатото на бурята,

прехласнала града като факир с пламтящи факли
сред стряскащите светлини на мюзикхол:
пак стори чудо лятото за своите приятели.



Верлен

Верлен? Стърчи над ситната трева,
венец и лира - за окайване; о, бюста
Верлен, набучен на триметров
гранитен чеп, около който

се вият странни музи, пощръклели
компания да са му пред очите
на минувачите, все пак новаци още
в баталиите за наслади. А шумът

горчив на моторетка стряска тихата
дъждовна песен сред листата на платани
и кестени; сияен лъч разделя

на светло-тъмно цялата червено-
зелена маса и Верлен все тъй навъсен
бленува за това, което ще обвърже всички.



Приятно време

Облива слънце дървените пейки
и стопля пак коприната на тишината
сред сенките на гъстите дървета,
докато някакво момиче

отказва по алеята да мине,
където зеленясалият лъв
цял век камилска птица ръфа. В ъгъла
със струпани колички, дето паметта

си търси думите, Флобер
днес има право само на глупашки бюст.
Край езерцето седнала жена

пуловера си предпазливо сваля
и хич не забелязва, че в момента
приятелят й мургав зяпа я в гърдите.


Осемнайсет и трийсет

Пред погледа на главния инспектор
на мините играят вечно тенис,
най-често непохватно. Той умрял е
в хиляда осемстотин и осемдесет и втора,

изобщо без да е видял прочутото
Всемирно изложение; край този
пиедестал едно момиче в светла рокля
тъй яхнало е кълките на своя

приятел, че си мислиш - още малко
и тя направо ще го изнасили.
А сред ветреца, който ги разхлажда,

понесъл дъх на зреещи овощия
и ехото от спорове за безработицата
момчето с леки викове се отбранява.



Яснота

Ще кажеш, че небето тая вечер се разголва,
но по-добре да наречем нещата смела
импровизация на майските звезди, когато Юпитер
разтваря лапите на звездната Голяма Мечка, след
това
я тръшва по корем и тя започва да крещи: не, не.
И госпожа Зора какво ще каже за такава странна
подредба на звездите? Кой ще се реши да се покаже
утре
разумен в свойта йерархична извисеност?
Нима нощта наистина е паметта, която
държи ни будни? Или пълното отсъствие? И кой
ли дребен страх ни хвърля

към вратата на хладилника
или ни кара да наричаме сърце болезнения възел
на своето вглъбяване, когато за пореден път
целуваме детето плачещо, а после през прозореца
изрипваме и трупешката скачаме с крака обути в
дрямка
по дремещия образ на човека, който сигурно ни е
обиждал
през миналата седмица? Това е времето, когато
сезоните изнизват се край нас и светлината
не ще ги сътвори отново тук. Природата?
Изобретение
на старци. Сладостни разюздани звезди, защо тъй
изкушавате
сред път душата на ония, дето будни са и искат
само
да се захванат, да останат тук, в чистилището?



Мечка се жени

Когато небето остане за дълго
наситено синьо, налага се хората
да тръгнат в убито и сиво облечени.
Дано предизвикат дъжда. И понякога
се случва и да превали. И не щеш ли,
над поръждавялата пръст на баирите,
оловото леко на ситната ръмка
и първите стръкчета на ечемика
внезапно покаже се яркото слънце
и зуница пъстра изгрее.
И казват му хората: мечка се жени.



Златото на тигрите

На Х. Л. Борхес

Когато блъснем и разлеем чашата с кафето, казваме
какви сме непохватни само и че носи
това късмет, ужасно ни се иска погледът
да си остане бездната на нашта нерешителност.
Но няма
следа от светлина! Без мрак окото ни едва ли
ще зърне светлина: Къде са микрофоните?
Започнал бе пред чашата си, пред бастуна
и изпищя пожарната - Рю де-з-Екол. А после
забързано: самата дума moon е прекосена
от Шекспир. Често се препъваше
из собствените думи, но това, което следваше,
отдавна бе трамбовало по всички континенти
и срещу времето, когато стиховете се изнизват,
подобно пълни тенджери, през задника; нещастието
е по-богато - каза той - и от победата
и аз в това не виждам нищо чудно. Ето:
един следобед тук се извиси гласът на стар
слепец, говореше чрез паметта на зрящите
в амнезия и истински жълтици хвърляше в морето.

ЕДИ КАДУР принадлежи към поколението на поетите, родени през 50-те години, което идва във френската поезия в името на нейното реабилитиране. “Новият лиризъм”, лансиран най-напред от издателство “Галимар”, има за цел да отдалечи поезията колкото може повече от времето, когато – по думите на Жан Оризе – “писането се превръща в инструмент за измъчване на читателя”. Пластичен език, неочаквано-провокативни метафори, философски размисъл за нещата около нас, схващането, че животът не само продължава нечии усилия, но е начало и на нови – всичко това ни представя Еди Кадур като един от водещите съвременни френски поети. В книгата си “Поезията, както и любовта” Жан-Мишел Молпоа го поставя редом с Жам Сакре, Андре Велтер, Жан-Пиер Льамер, Ги Гофет, Ришар Ронье и Филип Дьолаво, някои от които вече познати у нас.

Превод от френски Кирил Кадийски

Българската литература

© 2001 Литературен форум