Литературен форум  

Брой 15 (456), 17.04. - 23.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Иван Бунин

Окаяни дни

Продължение от брой 14

Одеса, 1919 г.

 

Дибенко (уред за измъчване чрез разтягане на тялото – б. пр.). Чехов ми рече веднъж:

- Ето една чудесна фамилия за матрос: Кошкодавленко (може да се разбира като “човек, бесещ или давещ котета” – б. пр.)

Дибенко не стои по-долу от Кошкодавленко.

За Колонтай (разказваше вчера Н. Н.):

- Познавам я много добре. Някога приличаше на ангел. Сутрин обличаше съвсем проста рокличка и подскачаше из разкаляните пътища – “на работа”. А връщайки се у дома, вземаше вана, нахлузваше светлосиня ризка – и муш, с кутия бонбони при приятелката си в кревата: “Е, хайде, дружчице, да си побъбрим сладко-сладко!”

Съдебната и психиатричната медицина отдавна познават и този (ангелоподобен) тип сред родените престъпнички и проститутки.

 

* * *

В “Известия”:

“Селяните казват: дайте ни комуна, само и само да ни избавите от кадетите...”

На входа на “Политуправлението” виси огромен плакат. Червенобузеста стрина със запенена дивашка зурла, с яростно оголени зъби, със сила е забучила вила в задника на бягащ генерал. От задника пръска кръв. Надпис:

- Не се лакомей, Деникин, за чужда земя!

“Не се лакомей” би трябвало да означава “не се лакоми”.

 

* * *

И по заповед дори на самия Архангел Михаил никога няма да възприема болшевишкия правопис. Дори само заради това, че никога човешка ръка не е писала нищо подобно на това, което сега се пише на този правопис.

 

* * *

Не е за вярване: трябва още и да обяснявам ту на един, ту на друг, защо именно няма да отида да служа в някакъв си Пролеткулт! Трябва още и да доказвам, че не бива да седиш редом до извънредния отдел, където едва ли не на кръгъл час някому пробиват главата, и да посвещаваш в “последните постижения в инструментариума на стиха” някоя тетка с мокри от пот ръце! Да я порази поразата до семсе и седмо колено, ако тя даже се “ентересува” от стихове!

Въобще, сега най-страшното, най-ужасното и позорното не са дори самите ужаси и позори, а това, че трябва да ги разясняваш, да спориш за това хубави ли са или лоши. Не е ли пределен ужас това, че си длъжен да доказваш, например, че е хиляди пъти по-добре да пукнеш от глад, отколкото да обучаваш тази тетка на ямбове и хореи, за да можела тя да възпява как ортаците й грабят, бият, насилват, пакостят в църквите, изрязват колани от гърбовете на офицерите, венчават с кобили свещениците!

Между другото – одеският специален отдел. Там вече има нов маниер на застрелване – над клозетната чиния.

А председателят на този отдел, Северни, има “кристална душа”, по думите на Волошин. А самият Волошин се запознал с него – само няколко дни преди това – “в будоара на една хубавичка женичка”.

 

* * *

Анюта казва:

- Докараха красноармейци от Русия.

Зная, вече видях няколко. Днес отново срещнах един – с тлъсто лице, късокрак, на който по време на разговор се повдига левият ъгъл на устната. Страшен тип. Стоях на хълма над пристанището в края на Торговая, той лежеше с един друг войник на оградата, с маймунска бързина чоплеше семки, поглеждайки ме изпод вежди. Защо аз, нещастникът, ходя там? Да гледам пустеещия рейд, морето, все таейки надежда за спасение от тази страна!

Прочетох спомените на Булгаков. Толстой му казвал:

- Курсистките, четящи Горки и Андреев, искрено вярват, че не могат да постигнат тяхната дълбочина... Прочетох пролога към “Анатема” – пълна безсмислица... Какво им се върти в главите на всички тези Брюсовци, Белевци?

Чехов също не разбираше какво. Пред хората разправяше, че е “чудесно”, а у дома се кискаше: “Ах, такива-онакива! В арестантските роти им е мястото!” И за Андреев: “Прочета две страници и после два часа трябва да се разхождам на чист въздух!”

Толстой казваше:

- Днес успех в литературата се постига само с глупост и наглост.

Той забравяше помощта на критиците.

Кои са те, тези критици?

На лекарски консилиум се канят лекари, на юридическа консултация – юристи, железопътният мост се оценява от инженери, къщата – от архитекти, а ето че изкуството – от всеки, който поиска, от хора, често пъти напълно противоположни по натура на всякаква художественост. И биват слушани само те. А отзивите на толстоевците пет пари не струват – отзивите тъкмо на онези, които преди всичко притежават огромен критически нюх, тъй като написването на всяка една дума във “Война и мир” същевременно е и най-строго претегляне, най-точна оценка на тази дума.

 

* * *

Когато съвсем паднеш духом от пълна безнадеждност, улавяш в себе си съкровената мечта, че все пак ще настане все някога денят на отмъщението и на общото, всечовешко проклятие над днешния ден. Не можеш без тази надежда. Да, но в какво да вярваш сега, когато се разкри такава неизразимо страшна истина за човека?

Всичко ще бъде забравено и дори прославено! И преди всичко литературата ще помогне, като ще изкриви де що има, както това стори, например, с Френската революция най-вредното племе на земята, наречено поети, в което на един истински светец се падат десет хиляди сквернословци, дегенерати и шарлатани.

Блажен е пришелецът в този свят
в минутите му най-съдбовни!

Да, ние сме над всички, дори и над неописуемото, което се твори сега, мъдруваме, философстваме. За нас всичко е не вяра, а “верую”, както при онзи криловски мъдрец, който полетял в пропастта, но и в пропастта продължил своята елоквенция. Ето че до ден днешен спорим, например, за Блок: действително ли неговите поклонници, убили улично момиче, са в същността си апостоли или не съвсем? Михрютка, който разбива с цепеница венецианско огледало, у нас непременно е хун, скит, и ние напълно се утешаваме, лепвайки му този етикет.

Въобще, литературният подход към живота направо ни отрови. Какво, например, направихме с онзи грамаден и разнообразен живот, който Русия живя през последното столетие? Разбихме го, разделихме го на десетилетия – двадесетте, тридесетте, четиридесетте, шестдесетте години – и на всяко десетилетие определихме литературния му герой – Чацки, Онегин, Печорин, Базаров... Не е ли това за смях на кокошките, особено ако си спомним, че тези герои са на по “осемнадесет” години един, деветнадесет – друг, а третият, най-възрастният, е на двадесет!

Вестниците зоват на поход към Европа. Припомних си: есента на 14-а година, събранието на московските интелектуалци в Юридическото общество. Горки, позеленял от вълнение, държа реч:

- Аз се боя от руската победа, от това, че дивата Русия ще се стовари със стомилионното си туловище върху Европа!

Сега това туловище е болшевишко и той вече не се бои.

Редом, във вестниците има и “предупреждение”. “Във връзка с пълното изразходване на топливото, скоро няма да има електричество”. И така, за един месец всичко обработиха: нито фабрики, нито железници, нито трамваи, нито вода, нито хляб, нито дрехи – нищо!

Да, да - “ето, ще излязат седем мършави крави и ще погълнат седем тучни, но самите те няма да станат по-тучни”.

Сега (единадесет часа, нощ) отворих прозореца, надникнах навън: луната е ниско, зад къщите, няма жива душа и е така тихо, че се чува как на паважа куче гризе кокал – и откъде ли е могло да вземе този кокал? Доживяхме и на кокалите да се чудим!

Препрочитам “Над пропаст”. Дълго, но колко умно, силно. Все пак полагам усилия, за да чета – така противни са ми сега тези Марковци Волохови. Колко простаци се пръкнаха от този Марк! “Вие какво сте влязъл в чужда градина и ядете чужди ябълки?” – “А какво значи това: чужди, чужди? И защо да не ям, като искам?” Марк е наистина гениално създание и ето я изумителната работа на художника: така чудесно схваща, концентрира и въплъщава човек типичното, разсеяно във въздуха, че засилва стократно съществуването и влиянието му – и често пъти обратно на задачата си. Искал да осмее надживяването на рицарството – и създал Дон Кихот, и вече не от живота, а от този несъществуващ Дон Кихот започват да се раждат стотици живи донкихотовци. Поискал да заклейми марковщината – и наплодил хиляди Марковци, които се плодят вече не от живота, а от книгата. Въобще, как да се отдели реалното от това, което дават книгата, театърът, киното? Много живи хора са участвали в моя живот и са ми въздействали, вероятно далеч по-малко от героите на Шекспир, Толстой. А в живота на други влиза Шерлок, в живота на камериерката – дамата в автомобила, която е видяла на екрана.

Превод от руски: Милена Димова

Следва

Българската литература

© 2001 Литературен форум