Литературен форум  

Брой 15 (456), 17.04. - 23.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Мари Луизе Кашниц

Дебеланката

 

Беше краят на януари, когато малко след коледната ваканция дебелото дете дойде при мен. През тази зима аз започнах да заемам книги на съседските деца. Децата получаваха и връщаха книгите в определен ден на седмицата. Аз познавах, разбира се, повечето от децата, но понякога идваха и непознати, които не живееха на нашата улица. Обикновено децата си заминаваха още щом получеха нашите книги, но имаше и такива, които веднага оставаха в кварталната библиотека и започваха да четат. В такъв случай аз сядах на бюрото и продължавах работата си, докато децата четяха на малката масичка до рафта с книги. Присъствието им не ме смущаваше, а ми беше приятно.

Дебеланката дойде един петък или една събота – във всеки случай не в определения за заемане на книги ден. Тъкмо си бях приготвила следобедната закуска и тръгвах да я занеса в кабинета си. Малко преди това при мен беше някакъв посетител, който на излизане явно беше забравил да затвори външната врата. Така дебелото дете изведнъж се оказа пред мен в момента, в който аз току-що бях сложила подноса на бюрото си и се обръщах, за да взема още нещо от кухнята. Беше момиченце на около 12 години. Беше облечено в старомоден лоден и черни плетени гамаши, а в ръката си държеше, завързани на ремъчка, чифт кънки. Момиченцето ми се стори някак си познато. И непознато някак си ми се стори. И понеже дойде така тихо и незабележимо, ме изплаши.

- Познавам ли те? – попитах я изненадана.

Дебеланката не каза нищо. Тя застана мълчаливо пред мен, прегърна с ръце закръгления си корем и ме погледна с воднистите си очи.

- Искаш ли някаква книга? – запитах.

Дебелото дете отново не отговори. Това обаче не ме учуди особено. Знаех, че децата са обикновено срамежливи и че трябва да им се помага в избора. Ето защо издърпах от рафта няколко книги и ги поставих пред непознатото момиче. След което се заех да й изготвя картон и да впиша в него избраните заглавия.

- Как се казваш? – запитах.

- Викат ми Дебеланката – каза детето.

- И аз ли да те наричам така? – запитах.

- Все ми е тая – каза детето. Но не отвърна на усмивката ми и дори ми се стори, че в този момент лицето й се изкриви в болезнена гримаса.

Но това не ме интересуваше особено.

- Кога си родена? – продължих да питам.

- Във Водолея – каза спокойно детето.

Отговорът й ме развесели и аз го нанесох шеговито в картона й. След което продължих да се занимавам с библиотечния инвентар.

- Търсиш ли нещо определено? – запитах.

Тогава обаче забелязах, че погледът на непознатото момиче е прикован не върху книгите, а върху подноса с чая и сандвичите ми.

- Май че искаш да хапнеш нещо – казах веднага.

Детето кимна утвърдително и в неговото мълчаливо съгласие аз долових разочарование, че чак сега отгатвам желанието му. След което детето започна да унищожава сандвичите ми един по един. Правеше го по свой особен начин, но това аз осъзнах по-късно. После седна отново пред мен, докато ленивият му студен поглед сновеше безучастно из помещението. В маниера му имаше нещо, което ме дразнеше и отвращаваше. Всъщност аз ненавиждах детето от първия момент. Всичко ме отблъскваше у него: и ленивите му движения, и хубавичкото му тлъсто лице, и начинът, по който говореше – сънливо и арогантно едновременно. И макар че бях решила заради момиченцето да пожертвам разходката си, която иначе щях да направя, аз се отнасях към него не приятелски, а жестоко и студено.

Или би могло да бъде окачествено като приятелско моето отношение, след като аз седнах делово на бюрото си и продължих да работя, обърнах се през рамо и казах нехайно на непознатото момиченце да чете, знаейки, че съвсем не му се четеше? Аз наистина възнамерявах да работя, но нещо не вървеше. Мъчеше ме особеното чувство за неудобство, което човек изпитва, когато трябва да отгатне нещо, а не може да го отгатне. И понеже не може да го отгатне, не може вече да бъде и същият. Издържах това само до време. После се обърнах и започнах разговор, в който само глупави въпроси идваха на устата ми.

- Имаш ли братя и сестри? – попитах.

- Да – отговори детето.

- С удоволствие ли ходиш на училище? – попитах.

- Да – отговори детето.

- А какво обичаш най-много?

- Моля? – попита детето.

- Кой предмет? – казах обезсърчена.

- Не зная – каза детето.

- Може би немски език? – попитах.

- Не зная – каза детето.

Пръстите ми превъртаха механично молива, а нещо се надигаше в мен, обземаше ме ужас, който нямаше абсолютно нищо общо с появата на детето.

- Имаш ли приятелки? – попитах разтреперана.

- О, да – каза момичето.

- А коя от тях обичаш най-много? – запитах.

- Не зная – каза момичето.

И както беше седнала в мъхестото си палто, изведнъж ми заприлича на угоена гъсеница. Тя яде като угоена гъсеница, а сега като угоена гъсеница душеше наоколо. Сега вече нищичко няма да получиш – помислих си аз, изпълнена с жажда за мъст. Но веднага след това отидох да донеса хляб и салам, докато тъпото лице на детето ме следеше неотклонно. После започна отново да яде – отново като гъсеница: бавно и неуморно – сякаш нещо отвътре мира не й даваше. А аз продължих да я наблюдавам с мълчалива враждебност.

Накрая чашата преля: всичко в това дете започна да ме дразни. Каква глупава бяла рокля, какво смехотворна висока яка – мислех си аз, докато детето, след като се нахрани подобаващо, закопчаваше палтото си. Седнах отново да работя, но дочух момичето да мляска зад гърба ми и този шум напомняше ленивия плясък на мръсен горски гьол – сякаш всичко спарено и мътно в човешката природа ме заля с тежък, задушен полъх, за да ме разстрои окончателно. Какво, по дяволите, искаш от мен – помислих си аз – изчезвай, изчезвай час по-скоро! Изведнъж ми се прииска да изхвърля детето със собствените си ръце от стаята – така, както се прогонва досадно животно. Но вместо да го изгоня, аз отново започнах да говоря с детето – отново по същия жесток начин.

- Тръгваш ли сега да се пързаляш? – запитах.

- Да – каза дебелото дете.

- Добре ли караш кънки? – попитах аз и посочих кънките, които детето още държеше в ръка.

- Сестра ми кара добре – каза детето и върху лицето му отново се изписа изражение на болка и тъга, на което аз отново не обърнах внимание.

- Как изглежда сестра ти – запитах. – Прилича ли на теб?

- О, не – каза дебелото дете. – Сестра ми е тънка, стройна и има черна къдрава коса. През лятото, когато сме на село, щом завали и загърми, тя става нощем, изкачва се на най-високата тераса, сяда на перилата и запява.

- А ти? – питам.

- Аз оставам в леглото – казва детето. – Мен ме е страх.

- Сестра ти не се страхува, нали? – казах.

- Не – каза детето. – Тя никога не се страхува. Тя скача от най-високия трамплин. И то с главата надолу. И плува далеч навътре...

- А какво пее сестра ти? – питам любопитно.

- Пее, каквото си поиска – каза детето през тъга. – Тя и стихове пише.

- А ти? – питам.

- Аз нищо не правя – каза детето.

След това стана и каза, че трябвало да си върви. Аз протегнах ръка, а детето постави в дланта ми дебелите си пръсти. И сега не зная какво точно почувствах тогава, но беше нещо като покана да го последвам, някакъв беззвучен, но натрапчив повик.

- Ела отново при случай – казах аз, но знаех, че едва ли наистина го желая.

Детето отново не каза нищо – само ме погледна със студените си очи. След това излезе. Аз би трябвало да почувствам облекчение. Веднага щом чух хлопването на външната врата обаче, аз се затичах в коридора и надянах палтото си. Спуснах се бързешком по стълбите и стъпих на улицата в момента, в който детето изчезваше зад следващия ъгъл.

Трябва да видя как тази гъсеница кара кънки, помислих си аз. Трябва, трябва да погледам как това тлъсто кюфте се пързаля по леда. И ускорих крачките си, за да не изгубя детето от очи.

Детето дойде при мен в ранния следобед, а вече се здрачаваше. Макар че бях прекарала няколко години от детството си в този град, сега аз не го познавах добре и докато следвах с усилие детето, сама не знаех накъде всъщност вървим – улиците и площадите, които крачка след крачка изплуваха пред очите ми, ми бяха съвсем непознати. Докато изведнъж подуших някаква промяна във въздуха. Все още беше много студено, но предпролетното затопляне вече се усещаше несъмнено в града – и то с такава сила, че снегът по покривите бе започнал да се топи, а фьонът раздвижи по небето тежките облаци. Неусетно излязохме от града – къщите бяха обградени от все по-големи градини, ставаха все по-редки, докато изчезнаха съвсем. После внезапно изчезна и детето – скри се зад някакъв насип отсреща. Побързах след него и пред очите ми се разкри изненадваща картина. Очаквах да видя истински стадион за кънки-спорт с пъстри панаирджийски будки и много празнична светлина, която се излива от блесналите дъгови лампи, с радостна глъчка и музика. Пред мен долу обаче се стелеше езерото. Аз си мислех, че бреговете му са отдавна застроени и култивирани. Но езерото си беше самотно и пусто, обградено отвсякъде от тъмна гора – също като в моето детство.

Тази неочаквана картина така ме потресе, че щях да изгубя детето от очи. Но после отново го видях на самия бряг. Беше преметнало крак връз крак, с едната ръка придържаше кънката към стъпалото си, докато с другата се опитваше да я затегне с ключа. Няколко пъти Дебеланата изтърваваше ключа, после се опитваше да го хване, но падаше на четири крака, плъзгайки се безпомощно по леда. Приличаше на голяма странна костенурка. Ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Само на няколко метра от детето стърчеше като мост пристанът, чието скеле се врязваше навътре в езерото и чиято тъмна повърхност се открояваше върху блесналия лед. Но и ледът бе осеян с обширни тъмни петна – явно бе започнал да се топи. Побързай, подвикнах нетърпеливо на детето. И то бързаше, но не защото аз го подканях, а защото откъм вътрешността на езерото, там, където свършваше пристанът, някой му махаше и викаше: “Хайде, идвай Дебелано!”. Там, в далечината, една ефирна, светла фигура изкусно въртеше пируети. Сетих се, че това е навярно сестричката на Дебеланата – танцьорката, момичето, което пее с гръмотевичните бури, детето, което бе спечелило сърцето ми. Сега вече знаех със сигурност, че нищо друго не ме беше докарало тук, освен желанието да видя това чаровно, прелестно същество. Заедно с това обаче си давах ясна сметка за опасността, която грози двете деца. Тогава изведнъж дочух едно странно стенание, една дълбока въздишка, с която езерото като че ли оповестяваше топенето на леда. Стенанията напомняха някаква ужасна жалба и потъваха безследно в тъмната пустош – аз ги чувах, а децата не ги чуваха.

Не, наистина не ги чуваха. Иначе Дебеланата нямаше да потегли с неравни, тромави тласъци, които само издаваха нейната безпомощност, навътре в езерото. Пък и сестричката й нямаше да й маха с ръка и да я подканя към себе си, нямаше да се смее така безгрижно, да се върти изящно като балерина на върха на кънките си и да набраздява леда с красивите си осморки. Тя продължи майсторски да се пързаля чак докато усети опасността, след което побърза към брега, към едно от малките безопасни заливчета, с които беше осеяно езерото. Не, ако децата бяха дочули като мен стенанията на езерото, Дебеланата щеше да заобикаля тъмните петна по ледената покривка, а не да се опитва като сега да ги прекосява, скована от собствения си страх.

Видях всичко много ясно, защото стъпих на пристана и тръгнах крачка по крачка навътре в езерото. Макар че дъските под краката ми бяха замръзнали, вървях бързо и задминах Дебеланата долу върху леда. Обърнех ли глава, виждах лицето й – безчувствено и едновременно с това преливащо от копнеж. Виждах и многобройните пукнатини по леда, изпод които като пяна през устните на побеснял клокочеше леко запенена вода. После видях, разбира се, как под краката на Дебеланата ледът се строши. Това стана точно на мястото, където доскоро танцуваше сестра й и само на една ръка разстояние от края на пристана.

Трябва веднага да добавя, че тези пукнатини и дупки по леда не бяха опасни за живота. Водата на езерото замръзваше на няколко пласта, следващият от които се намираше само на метър от повърхността и беше стабилен и твърд. И така, Дебеланата изведнъж се озова метър в студената вода, заобиколена от плоски късове топящ се лед. Ако направеше обаче само няколко крачки, щеше да се хване за скелето на пристана, щеше да се покатери на него и аз щях да й помогна. Но аз веднага си помислих, че Дебеланата няма да успее – тя беше изплашена до смърт, движенията й бяха непохватни и безпомощни, водата бушуваше около нея, ледът се трошеше под ръцете й. Водолеят сега ще я повлече към дъното – помислих си аз, без да почувствам капка милост, без да помръдна от мястото си.

Тогава Дебеланата изведнъж повдигна глава. Нощта вече цареше над езерото, но ясната луна светеше между облаците и аз успях да видя промяната в лицето на момичето. Чертите на лицето й бяха същите и не съвсем същите – по него сега разчетох воля и страст. Изправено лице в лице със смъртта, момичето алчно грабеше и трупаше в себе си живот – всичкия фанатичен живот във всемира. Да, за мен нямаше съмнение, че смъртта беше близо, че това бяха последните й мигове живот. Тогава се наведох през парапета и се взрях в бялото дете под мен, което ме гледаше от мътните талази като от огледало. В този момент дебелото момиче успя да се хване за крайния кол на пристана. С протегнати ръце момичето започна да се измъква от водата, вкопчвайки се със завидна сръчност в гвоздеите и куките, които надничаха от дървения корпус на пристана. Тялото й беше прекалено тежко, пръстите й кървяха, тя падаше обратно във водата, за да започне отново и отново да се катери по скелето. Беше дълга и трудна борба за оцеляване и освобождаване, за прераждане, борба, сякаш излюпващо се пиленце разбиваше яйчната черупка, като че момичето с последни усилия се измъкваше от жилавите нишки на невидима паяжина. Аз наблюдавах всичко това. В този момент сигурно можех да помогна на момичето, но аз знаех, чувствах аз, че вече няма защо да му помагам…

Как съм се прибрала тази вечер вкъщи, не си спомням и до днес. Помня само как като се качвах по стълбището заразказвах на една съседка, че част от бреговете на езерото и досега са обкръжени от ливади и тъмни гори. Но тя ми отвърна, че няма такова нещо. Спомням си също, че по-късно намерих книжата на бюрото си разбъркани и нейде в безпорядъка им открих една стара моя снимка, на която бях в бяла вълнена рокля с висока яка. И много дебела.

Превод от немски Димитър Бочев

Българската литература

© 2001 Литературен форум