Литературен форум  

Брой 15 (456), 17.04. - 23.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Милена Кирова

"Овчарчето" в българската литература

 

Толкова много и от толкова дълго се пише за Вазов, че сякаш всичко вече е "видено и чуто", сякаш всичко важно е казано. Все пак ще се опитам да изведа опорните точки на една нова тема, която ми се струва особено интересна в опита ни да разберем културните нагласи на българското общество в края на ХIХ век и оттам вече да хвърлим поглед в някакви по-общи и постоянни парадигми на неговото поведение през различни епохи. Интересът ми има три различни, но здраво свързани помежду си, аспекта: "патриаршеството" на Вазов като митология на един тип присъствие в българската култура; копнежът по патриаршество у "народен" писател като Захари Стоянов и всъщност у всеки писател "на българския народ", заедно с начините на неговата проява в дискурсивни категории на една конкретна епоха; патриархалните нагласи на българския читател, който изпитва потребност от митологията на този, който пише "своя народ", за да се идентифицира със самата способност за писане/пожелаване на колективната принадлежност. С други думи, става въпрос за три митологични стратегии на културното преживяване, които му дават възможност да потвърди правото на групов живот в категории на носталгично осмислените понятия за "индивид" и "народ".

За да обобщя своя тематичен прицел, ще използвам една метафора, която носи духа на времето от края на ХIХ век; ще говоря за "овчарчето" в българската литература и така - за "овчарската" митология, за "овчарството" като митология на един вид усещане за автентика на човешкото битие. Опорните точки на моите разсъждения са три текста, емблематични за своето време: шлагерното стихотворение "Овчар" от Вазов, "Записки по българските въстания" и романът "Нова земя".

Когато бях овчарин
и овцете пасях,
бях много благодарен,
макар и сиромах.

Така започва една лирическа въздишка на текста-Вазов, която почти моментално придобива шлагерния характер на общо настроение в българската култура. "Овчар" е кратка сантиментална творба (четири четиристишни строфи, ямб, пълни рими с непоклатимо редуване на мъжка и женска, натрапливо песенна структура), лирическа носталгична визия на детството като Златният век на живота. Тя има идиличен характер, доколкото предзадава един отминал (или утопичен) свят като модел на Добрата вселена. "Овчарчето" е митологизирано като позиция на способността да бъдеш щастлив. То персонифицира времето преди грехопадението, преди появата на социалното бреме, което тегне върху личността и всъщност убива нейната способност за истински междучовешки или колективен живот. Лирическият герой гледа назад с копнеж по времето на своето социално незнание; така не-знанието става модел на знанието като съзидание; едва ретроспективната позиция дава способността на твореца да пише своите носталгични визии (тук трябва да отбележим, че в целостта си текстът-Вазов има носталгичен характер) и сам да се (в)пише в тях.

"Овчарството" като визия на доброто (детско) начало се оказва митологично споделим и всъщност споделен модел на представите за някакво пред-историческо, пред-социално време, в което човекът усеща живота импулсивно и непосредствено, отвън-бремето на сгрешените/греховните институционализирани отношения. Но Вазов също така е способен да мисли целия (български) народ като дете, като едно щастливо овчарче на умението да се живее заедно в модуса на колективната приповдигнатост, която не е нищо друго освен "автентична" проява на способността за история - когато се прави историята като желание за колективен живот.

Романът "Нова земя" е публикуван през 1896 г., или тринадесет години след стихотворението "Овчар". Той изговаря "българския народ" (отново в познатата ретроспективна позиция на носталгичното отношение към събитията "преди", в този случай Съединението) като "сюблимно дете, в обикновено време апатично, тежко, дори егоистично, а в критически час - цяло нерви, огън и преданост". "Народът" в своята утопична цялост, към която текстът-Вазов е натрапливо пристарстен ("взет в голямата си стихийна смисъл"), представлява "същество живо, мислещо и чувствующе", но очевидно в режима на първично-простодушното преживяване. Той носи основните психически белези на детето-овчар: "винаги верующ в доброто, честен, простодушен като дете, едничък способен на безкористни пориви, отзивчив и впечатлителен".

Не е трудно да видим, че тези характеристики не са твърде далече от един тип романтично-сантиментални представи за "природата на твореца", които споделя и текстът-Вазов. Така овчарчето, народът и неговият поет се оказват сплотени в една обща и носталгична идея за доброто начало. Пасторализмът, от своя страна, става дискурс на (само)описанието за Патриарха на българската литература и в същото време - колективно, даже шлагерно валиден подход към бащинската ("патриаршеската") позиция в нагласите на културното общество.

В същото време, когато изглежда едноизмерно и семпло, Вазовото овчарче крие метафорична връзка с идеята за Добрия пастир. Овчарят е този, който се грижи добре за своето стадо, който изобщо умее да се грижи добре за другите, тъй като ги познава с душата си, по силата на пасторалната мъдрост-незнание. "Аз съм добрият пастир; и познавам Моите си, и Моите ме познават" - казва Исус (Йоан, 10:14). Зад своята привидна наивност овчарчето е готово във всеки момент да прекрачи границата на библейската метафорика, да израсне до високата функция на царствен водач според Текста на западната патриархална култура. Самият "Вазов" - герой на своите текстове - живее в света на българските желания като пасторална персона: той е наивен и мъдър, силен и слаб, дете и баща на идеалите за колективен живот. В този смисъл той се идентифицира с вътрешната двузначност на овчарската функция, с двете контрастни страни на нейното символично значение. Това го препраща в парадигмата на доброто бащинство, което в традициите на българския социален живот става реалност почти само в (умението за) слово.

Първият том на "Записките" е писан по същото време, когато Вазов издава стихотворението "Овчар". Ще се спрем по-внимателно върху Първа глава, където повествователят представя "отвътре" живота на котленските овчари. Това са прости, груби, неуки хора, които "киснат в дебело невежество и глупост във всяко отношение". Те са суеверни, ограничени, некултурни до потрес в своите битови навици; пред богатите и хитри (но "свои") хора благоговеят като пред Господ. Трудно можем да подозрем З. Стоянов в някакво желание не само да идеализира, но дори да смекчи негативните характеристики в описанието на "котленския" овчарски живот. И все пак зад цветистия реализъм на изображението, отвъд ироничното/самоироничното отношение на този, който разказва, въпреки детайлната убедителност на внушението, скрито постига своето място една друга (митологична) идея. Тя идва постепенно с плана на имплицитно въведеното сравнение (включително в темпорален план, както при Вазов; животът-преди срещу живота-сега, когато "преди" е вече-история, начин на писане).

Наистина котленските овчари са неуки и прости, но те все пак изпитват потребността да четат - в гората и сред овцете, докато измежду "абаджийския персонал", а всъщност между цялото съсловие на еснафите, с които читателят ще се срещне в големия град, никой не се занимава с "четение", "всичките киснеха в дебело невежество и разврат". Думата "разврат" изглежда безотносителна към живота на примитивните "котленски" хора. Вярно е, че овчарите са пленници на своето суеверие, на една комично наивна религиозна вяра, но тя все пак полага регламентации върху здравата почва на нравствените устои; докато ги разказва в режима на ироничното изумление, текстът успява да ги определи като обратното на идеята за разврат - "чистосърдечни христиени". Разбира се, техните нрави са недодялани, често жестоки, езикът на овчарите е примитивен, беден и груб; все пак "овчарските" приказки изглеждат наивни в сравнение с начина, по който говорят помежду си възпитаниците на правителственото училище в Русчук (те "се псуваха помежду си много по-красноречиво, отколкото моите ненавистни овчари").

Всички тези "овчарски" нрави и навици ще оживеят след десетина години в описанието, което романът "Нова земя" дава на самия З. Стоянов: "облечен с вето, ожулено шаячево сетре, с дупки от изгорено", в Пловдив той изглежда горе-долу така, както в момента, когато излиза от гората и се появява в Русчук. Ако се върнем към котленските овчари, трябва да видим какво би могло да се крие зад една от техните най-"овчарски" страни: безрезервното почитание на всеки богат човек. На всеки богат, но местен човек, би трябвало да добавим. Благоговението пред богатия "свой" носи почитта към бащата, към най-силния, хитрия, даже "развратния" в целия род - към този, който упражнява суперлативната функция. Той е едновременно свой и различен, близък и чужд, като по този начин попада в категорията на трансгресивните фигури, там откъдето тръгва коренът на способността да бъдеш "свещен". Всъщност и текстът говори с ясна метафора на символично-свещеното отношение към местния pater familias. "Най-големият техен господ е хаджи П., стар скъперник-чорбаджия, името на когото се произнася с гордост и почитание от всеки котленец".

Така постепенно, в скрития план на сравнението, което тече между свои и чужди, между вътре и вън, наивната вяра, суеверието, битовите предразсъдъци на котленските овчари в един момент добиват статут, който много повече би прилягал на Вазовото носталгично овчарче. Той "избива" в момента, когато евреите по чаршията задминават с дебелашките си шеги примитивната грубост на истинските овчари: "Аз, като не подозирах нищо със своята овчарска невинност... спрях се на мястото си и захванах да гледам по джамията... но от един от ближните дюгени изляха на врата ми едно тенеке вода, а после захванаха да викат и свирят подире ми като на куче". Но все пак най-важният контрастен момент се появява в полето на отношенията с властта. Сега се разбира, че простите овчари притежават един спонтанен демократизъм, едно дълбоко чувство за равенство, което не може да съществува извън пространството на техния горски живот. Овчарчето-Захари се оказва възпитано в липса на идеята за подчинение пред тези, които заемат по-високо стъпало на социалната стълбица. Той няма никакви понятия за "правилата на отнасянето, които трябва да съществуват между слугата и господаря, между малкия и големия, между сития и гладния" (или липса на усет към самата игра на йерархия, поместеност в инфантилно-предисторическия режим на несоциалните отношения). А пък това "аз не знаях по тая причина, защото... помежду овчарите не съществуват класове; тия са равни всички помежду си, живеят си патриархално с много малки изключения".

Остава на нас да помислим доколко тази "патриархалност" представлява близост до лоното на патриархалното мислене, до онова блажено овчарче, което свири унесено на своя кавал, далече от несгодите на големия свят, без да ги подозира. В действителност тази визия, симптоматична за пасторалното настроение, и пряко не липсва при З. Стоянов. Като почти директна реплика на стиховете "и свирях из гората, подпрян на някой пън" прозвучава описанието на котленския кавалджия-овчар: "Той се изстъпва няколко крачки напред... спира се на едно място, обикновено на някоя могилка... подпира се на дряновата си кривачка... кръстоса краката един връз други... поизкашля се и засвири с кавала жално-жално някоя стара песен, а вятърът си играе с дългия му перчем". Остава само да добавим акцент на "орфеевското" начало в това поведение (овцете "се въртят все около свирача; ако той потегли на някоя страна, то и тия отиват подиря му, без да ги кара някой"), за да видим цветистия реализъм на ироничното отношение към котленските овчари като маскирана версия на дълбокото убеждение, че именно в тяхната неукост и глупост се крие способността за автентичен човешки живот, че "простотията" на тяхното поведение кодира самата способност за простота. Та нали точно овчарят, включително в изразната система на някои български поговорки, е парадигматична фигура на идеята за "естествена", нецивилизована простота?

З. Стоянов, както знаем най-малко от Предисловието на Записките, твърдо вярва, че субектите на историята или тези, които я правят, са именно малките, прости хора: "не учени глави, ни тежки търговци, нито пък влиятелни богаташи, а прости и обикновени хорица, все от долня ръка". Той обича да цитира "Кромвел", който е казал "великата истина, че в големите преврати най-далече отивали ония, които не са знаели накъде ще вървят от най-напред. Хора, които нямат определен план предварително, точно и ясно, които са живи органи, отдадени всецяло на събитията..." Но всъщност кой по-добре от овчаря може да прилегне на тази дефиниция, в която акцентът пада върху способността за непосредствено, наивно, безхитростно преживяване? Вазов, който, изглежда, е нямал достатъчно познанства сред българските овчари, горе-долу по същото време се принуждава да измисли друга подобна фигура, с която да изрази идеята за "народен" характер на историческия субект - "простия чизмар". Трябва да споменем също така, че З. Стоянов винаги, когато пише, има пред очите си като адресат подобен "овчарски" обект: "Към вас, братя, прости сиромаси, се обръщам. За вас съм се трудил да напиша настоящата книга..." Интересно ще бъде да забележим обектно-субектната диалектика в отношението към фигурата на българския "прост и беден" човек. Да пишеш за "простите, обикновени хорица", като в същото време ги разбираш способни да правят история, означава да наставляваш самата история, да раждаш способността за история в думи, да бъдеш скрития pater familias на българския народ, с други думи - плътна иденатификация с фигурата на Патриарха, която Вазов и З. Стоянов изживяват, всеки по собствен начин.

Сред най-забележителните характеристика в езика на котленските овчари З. Стоянов нарежда умението "да се смеят и подиграват"; тук те са "големи майстори". Около същото умение за присмех и подигравка се изгражда единственият портрет, който Вазов прави на "знаменития революционер и памфлетист". Срещаме го към края на романа "Нова земя", когато Съединението е вече исторически факт и всички довчерашни деятели на освободителното движение - от Иван Боримечката до З. Стоянов - стават двигатели на политическото развитие. Текстът изгражда образа на един бивш апостол със странна смесица от възхищение и погнуса.

По-лесно е да се проследи коренът на погнусата; той води към онези черти в манталитета на котленските овчари, които самият автор на "Записките" беше представил от дистанцията на известно отвращение и ирония ("ненавистните ми овчари"). Според "Нова земя" "Захарий" притежава "злъчна подозрителност", той е бдителен като "цербер", владее "популярния език, който пленява тълпата и се запечатва в паметта толкоз по-дълбоко, колкото е по-зъл и смраден". Точно защото качествата му произлизат от нагласите на "народа", езикът на З. Стоянов има силата да хвърля "бомби в живо месо", неговата фрезеология - "образна и богата - а при това тъй проста - идеше на грубия вкус на българина. Затова стигаше до сърцето му". Именно в пресечната точка на простотия и простота, на грубост и сила "Захарий" владее тайната на българския език ("българский език издаде секрета си, доби сатанинска сила"). Той се оказва епитом на дълбокото, скритото, тъмното в психиката на демоса; там където дебнат призраците на безброй революции, където бащинството на институциите губи своята сила в театъра на инстинктивното поведение ("Никой по-гениално не умееше... да насъсква спящето винаги в душите на тълпата чувство на недоброжелателство към правителството").

За "Нова земя" З.Стоянов, "този исторически овчар", олицетворява народа, а пък народът, от своя страна, представлява в едно и също време страховит великан и носталгично овчарче. (Текстът-Вазов носи тази амбивалентност у себе си; даже когато прославя "народа" като "сюблимно дете", той не забравя тъмните аспекти в неговото историческо поведение.)

Фразата "сюблимно дете", която се появява малко след описанието на З. Стоянов, предупреждава читателя да отмести вниманието си от сантименталната проблематика на безоблачните овчарчета, когато мисли за Вазовия "народ". "Сюблимен" е категория на трансцендентните, над-нормалните и всъщност над-човешки, не-човешки способности. Тук има нещо повече от повърхностната романтична сакрализация, с която сякаш сме свикнали; тук прозира примитивната диалектика на старото понятие sacer, древната амбивалентност в отношението към свещени обекти, които са в състояние да предизвикат едновременно чувствата на омерзителен потрес и върховно благоговение. Оказва се, че в един свой аспект "народът" може да бъде чудовище и този аспект ще успеем да наречем захариевски или направо "Захарий Стоянов", ако свържем няколко белега от характеристиката на "бележития памфлетист" в една обща линия: той е "бдителен цербер на съединението", неговият език съдържа "чудовищен словар от прякори", в резултат на което българската реч придобива някаква "сатанинска сила". Цербер, чудовище, сатана... даже няма нужда да обръщаме внимание на останалия "инфернален" контекст: "убиваше", "живо месо", "зъл и смраден"...

С тази слятост на крайностите в отношението към себе си Вазовият Захари Стоянов попада в полето на свещените категории. Там вече го чака една друга фигура: блажена и невъзможна, регресивна и утопична, разположена по тънката граница между сън и действителност - овчарчето, което познаваме. Така овчарчето и Овчарят - възвишеното и ниското, прелестното и страшното - се свързват в една обща митологема на произхода, на Началото, където животът отхвърля възможността от ясни, "реалистични" граници и понятия. В това начало (към което винаги ще се връщаме, особено в думи, в творчество, за разлика от болестта, която го прави по свои, патологични начини) са скрити основанията да съществуват индивид и народ. Там, разбира се, трябва да черпи сила и всеки, който иска да влезе в допир с процеса на раждането, да бъде родител; там се ражда самата патриаршеска функция като воля за колективен живот. Ето защо и Вазов, и Захари Стоянов, и всеки, който попадне в парадигмата на любовните отношения между индивид и общност, между "баща" и "народ", трябва да мисли овчарчето и Овчаря, да ги търси у себе си, да се вижда през тях, да поема амбивалентните функции на тяхната сила: ту като сантиментално красива фигурка върху бюфета в гостната стая на "народното" преживяване, ту в тъмната кухня на неговите "адски" потребности и стремежи.

Българската литература

© 2001 Литературен форум