Литературен форум  

Брой 15 (456), 17.04. - 23.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Огнян Минчев

Дилемите пред Любчо Георгиевски

 

С изтласкването на въоръжените албански групировки от хълмовете над Тетово и северна Македония, правителството в Скопие приключи по-лесната част от своята задача да възстанови стабилността на територията на републиката. По-трудната - и предстояща - част от задачата на кабинета Георгиевски е да инициира и проведе успешен диалог между основните институционални фактори в македонската политическа система за постигане на минимален консенсус по болезнените проблеми на етническия баланс в страната. Правителството на Любчо Георгиевски успя да задържи своя контрол благодарение преди всичко на компромисната позиция на Демократичната партия на албанците в Македония (ДПА) и нейния лидер Арбен Джафери. В разгара на кризата, когато Партията за демократичен просперитет (ПДП) и новоучредената Национална демократична партия на албанците (НДПА) практически подкрепиха действията и претенциите на терористите, лансирани от т.нар. “Армия за национално освобождение” (АНО), Джафери рискува да бъде отхвърлен от радикализиращото се обществено мнение на македонските албанци и да се маргинализира политически, но подкрепи правителството, в което неговата партия е коалиционен партньор. Именно благодарение на неговата позиция беше съхранена възможността отношенията между македонци и албанци да се договарят на най-високо институционално ниво, и бе временно преодоляна опасността от военна ескалация, заплашваща да взриви междуетническите отношения в Македония.

Цената, която Джафери договори за удържането на своята умерена позиция в условия на радикализиращия се албански политически фактор, бе започването на преговори в рамките на политическите институции за нова степен на интеграция на албанската общност в македонската държавност. Макар и умерен в контекста на кризата от последните седмици, Арбен Джафери е последователен албански националист, преследващ дългосрочна стратегия в полза на албанската етническа общност в Македония. За разлика от екстремистките групировки зад АНО, искащи федерализация на страната като преддверие на едно последващо отцепване на населените преимуществено с албанци територии на северна и западна Македония, Джафери разчита на един по-дългосрочен сценарий, който - ако бъде успешен - ще превърне демографски експанзиращото албанско население в мнозинство спрямо македонците през следващия четвърт век. Този естествен процес трябва да се подпомага от целенасочено разширяване на институционалните позиции на албанците в Македония, за да могат те да овладеят и оползотворят своето нарастващо общностно присъствие. За Джафери вариантите на подобна институционална експанзия - паралелна и основаваща се на демографската експанзия - са два. Първо, федерализация на Македония, изравняваща двата основни етнически компонента - македонски и албански - като “държавотворни народи”. Този процес практически би превърнал Македония в двунационална държава. Второ, премахване на конституционната дефиниция на Македония като държава на “македонския народ и другите народности” (т.е. - малцинства) и определяне на македонската държавност чрез гражданския статут спрямо всички населяващи я етнически групи. При този вариант, македонската държава ще представлява само своите граждани, без значение от тяхната етническа или общностна принадлежност.

За Джафери обаче, този тип “гражданска държавност” трябва да се дефинира чрез механизмите на “консенсуалната демокрация” - т.е. не чрез простото функциониране на граждански мнозинства (което е нормата на класическата либерална демокрация), а чрез постигане на консенсус чрез допълнителен инструментариум на междуобщностно договаряне, което в случая с Македония отново би било прикрита форма на федерализъм. (В случая оставяме настрана обстоятелството, че “консенсуалната демокрация” е доста авангарден политически механизъм, експериментално прилаган досега само в малки и относително безконфликтни общности.)

Основният проблем на македонското правителство не е, че то трябва да се съобрази с претенциите на Арбен Джафери и ДПА - при преговори страните изминават своя път до взаимно приемливи решения. Проблемът е в това, че ако Джафери не постигне на тези преговори достатъчни от гледна точка на албанските искания резултати, неговата умерена позиция, а и самият той начело на ДПА ще бъдат рязко делегитимирани и маргинализирани в полза на настъпващия въоръжен екстремизъм на силите около АНО. Ако това се случи, при една следваща криза македонското правителство и държава няма да имат интегриран институционален партньор и посредник, а само радикални и въоръжени противници. ВМРО-ДПМНЕ и Любчо Георгиевски добре разбират това предизвикателство, но не притежават свободата на действие, за да стартират този преговорен механизъм. Когато на дневен ред излизат толкова важни, съдбовни решения, минимално необходимото условие е достатъчна политическа подкрепа. За да преговаря ефективно, Георгиевски има нужда от работещ консенсус с основните македонски политически партии и с общественото мнение на македонското мнозинство. За съжаление, подобен консенсус не е постижим предвид състоянието и поведението на основната опозиционна сила СДСМ начело с Бранко Цървенковски.

Политическият конфликт между Георгиевски и Цървенковски винаги се е характеризирал с висока степен на лична неприязън и непримиримост, усилващи се от противоположната политическа база на двете партии - СДСМ и ВМРО-ДПМНЕ. Докато ВМРО бе възстановена в началото на 90-те години като патриотична организация, насочена срещу опитите Македония да бъде удържана в сферата на подчинение на Белград след разпада на Югославия, екскомунистическата СДСМ на Цървенковски обединява компрадорските, сърбомански елити на бившата югорепублика. По време на косовската криза СДСМ заемаше почти неприкрита просръбска позиция срещу НАТО, капитализирайки върху страха и антиалбанските настроения на част от македонската общественост. Антиалбанската карта бе разиграна още веднъж от Цървенковски по време на президентските избори в Македония, където настоящият президент Трайковски спечели срещу кандидата на СДСМ с помощта на албанските гласове. Личната неприязън и нетърпението да се завърне по-бързо на власт мотивираха Цървенковски за радикални обвинения и публичен скандал с “подслушването на политици и общественици” от страна на ВМРО чрез ресурсите на държавата.

Този скандал почти разруши специалните служби на републиката и значително редуцира потенциала на държавата да се справя с кризи като тази от последните седмици. Цената, която Цървенковски иска за участието на СДСМ в преговори с албанската общност, е голяма коалиция и отстраняване на Л. Георгиевски от премиерския пост. В противен случай, заплашва с ескалация на граждански протести.

Притиснат от тези две страни, кабинетът на Л. Георгиевски засега отлага началото на разговорите с албанските партии. Но и тук ресурсът от време не е безкраен. На 9 април се подписа Споразумението за асоцииране и стабилизиране между Македония и ЕС. Арбен Джафери заплаши, че ще бойкотира подписването, ако преговорите не са започнали дотогава. Очевидно времето за спешни решения е на македонската страна.

Ако не сработи колективният инстинкт за самосъхранение и отговорност пред съдбата на държавата, над партизанските битки и конфликти, може да се изпусне ценното време за предотвратяване на рецидив на кризата от предходните 3-4 седмици. При нов опит за дестабилизация предпазният механизъм на Джафери и ДПА може и да не сработи толкова ефективно, колкото досега. Тогава кризата може да ескалира до масово противопоставяне на македонци и албанци. Разгарянето на подобен етнически конфликт не просто ще предизвика масови страдания и кръвопролитие, но ще даде ход на много по-радикални сценарии за сдържане и регулиране на кризата, чиято жертва може да се окаже самата македонска държавност. Затова времето за работещ компромис не бива да бъде пропилявано.

Едва ли е реалистично да се очаква удовлетворяване на претенциите на албанската страна за федерализация на Македония. Но и статуквото очевидно не е повече удържимо. Според редица международни наблюдатели класическата либералнодемократична опция за дефиниране на една обща държава, основана върху гражданско равноправие и граждански статут, би могла да преодолее етноцентричното съперничество и ескалацията на албанските националистически претенции. Но решение за това биха могли да договорят и вземат само отговорните политически фактори в Скопие.

Статията препечатваме от електронното издание Mediapoolbg

Българската литература

© 2001 Литературен форум