Литературен форум  

Брой 15 (456), 17.04. - 23.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Пламен Киров

  

Ако счупиш
стиха си
като клечка за зъби
и си правиш в празното
с треските му фокуси,
тази твоя душа
ще наедрее от скърби,
че не си го забил във окото си.

Тогава
би прогледнал
от жестокия жиг,
прогорил – от болка –
ослепялата тъкан
и би проговорил
онзи мъртъв език
на който говори белтъка.

Би разгадал
тази плът, тази кръв,
от които стихът ти
зачева
и не би му простил,
че е станал такъв –
трошлив,
като изсъхнал червей.

Повярвал,
че пожар
се гаси със пожар
в пространствата
на непростимата обида,
би писал някакъв
"рибен буквар"
за изчезващи видове.

Но зениците твои
пречупват
лъчи
и светят във цветно
човешките радости.

Лъч време
са всички човешки очи...
Които допуснеш в душата си.

Лъч време
е твоят
човешки капчук
със който
света ще събудиш,
за да му кажеш навярно,
защо си бил тук.
И защо – не трябва да бъдеш.

Българската литература

© 2001 Литературен форум