Литературен форум  

Брой 15 (456), 17.04. - 23.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Женя Димова

Грамотността на щъркелите

 

Никак не подхождаше тая внезапно оформила се мисъл днес на психическото ми състояние от седмици насам, тъй като тя противоречеше на силната ми досега увереност, че съм длъжна да опазя оная тайна, която не беше моя (макар в основата си действието, дори поводът да бяха резултат именно от моята намеса), та аз прекарах половината от този септемврийски ден затворена в градския си дом в К. с изкушаващия бял лист пред себе си, ожесточено дъвчейки крайчеца на писалката . И макар че зъбите ми, въпреки остротата си не успяха да оставят никакви следи по втвърдената, гладка повърхност, изненадващо новите ми мисли с настъпването на следобеда се оказаха от по-издръжлива материя от предшестващите ги и последвалото осъществяване на тоя разказ беше само естествен резултат от сблъсъка.

Аз бях единствената в цялото село, която можех да направя връзката между смъртта на жената и сватбата на онзи младеж. Не присъствах на нито едно от събитията – турците ги правят по своему загадъчни или пищни, а точно такива, нещата от живота никак не ми допадат; ден след като всичко приключи, събрах багажа си и напуснах бабиния дом, върнах се в реалността на градския си живот, стараейки се да подредя в ума си оная, другата реалност и всичко, което започна преди няколко месеца, в оня шестнайсети ден на юни, в който пристигнах за пореден път на село да събирам материали за книгата си.

Селото, върху чиято история работех от две години, има около 200 къщи и сега, близо 30 години от началото на моите спомени, само 20 от тях са български. След 1970-та година там започнаха да се заселват турци или по скоро някаква странна смесица между мюсюлмани, от поколения откъснати от ислямската религия, и местни цигани, родени по селата – на север от Балкана, които тогава заля новостроящият се язовир Камчия. Във всяка къща, в която старите стопани умираха, а децата им се погражданяваха, безвъзвратно, като призраци, се настаняваха с внезапното си, стряскащо присъствие турските семейства и за няколко сезона само от многоцветните български дворове оставаше кафявата прашна пръст на ориенталския мързел; кадъните по цял ден седяха на земята пред вратниците, кръстосали лениво крака в пъстрите си шалвари и никого не поздравяваха; прането им демонстративно беше разперило ръкави по плетовете, а тук-там навътре из градините им се мяркаше някоя кльощава вършина боб или ниско неполято зеле. С годините възприеха от кореняците начина за поддържане на дом и съчетаха добрите страни на своята “наука за живота” с практичната мъдрост и добросъседство, но слабостта им към рахатлъка и късното ставане си остана непроменена.

Сафие беше различна. Второто, което видях преди седем лета тук, след семейството щъркели на електрическия стълб между къщите ни, беше, че Джефер си е довел булка. Беше пристигнала с детето си, малко момченце с черни, още стреснати от раздора в родната му къща, очи, а самата тя бяла и жълтооранжева с къносаните си коси и нокти, сочна в мекия, разлят бюст, с висока, изправена фигура и с усмивка, която повдигаше особено скулите й и ме караше да се чудя на произхода й и на тайните, които криеше една непозната за мен култура в същността на една жена на моята възраст. Няколко поредни мои престоя на село аз сядах на пейката пред вратника на баба и докато заедно с щъркелите оглеждах промяната в интериора на детските ми спомени, кроях планове за запознанство. Виждах я, че е заета, дори ме беше яд на обстоятелствата, които я задържаха толкова време повътре, докато тя сама не дойде един следобед и седна до мен с изражението на познавачка. Обичам ги тия открити и облекчаващи изражения, само че тя имала и друго улеснение – баба ми й говорила за мен и повторилото ми (със същото онова безсрамие, с което говореше за безбройните си болежки и което така мразех). Още няколко пъти ние с туркинята говорихме на пътя, без да прекрачим прага на иначе щедрото си гостоприемство; говорихме за деца и всекидневия... Едва когато преди три месеца пристигнах с всичките си бумаги на село и Сафие разбра за намеренията ми, ме заведе в една стаичка в почти необитаемата сграда на кметството, която се водеше читалня и библиотека и в която от години никой не беше влизал. Самата тя работеше като помощничка на лекарката в едно помещение в дъното на същия коридор и чистеше из стаите; аз се настаних, от време на време през деня тя идваше при мен, аз вдигах глава от прашната документация, отразяваща обърканото минало на селото, захвърлях всичко настрана и двете сядахме на перваза на закования прозорец да пушим. Успявахме да отворим малкото прозорче в горния край; стаята беше дълга, с неестествено висок таван с три издадени греди в краищата и средата, на които бяха подпрени в горния си край двете лавици с книги; не можех да си обясня точно предназначението й като е била строена някъде около 60-та година, но ние здравата я опушвахме с непохватния си женски маниер да издухваме обратно всичкия дим и изпълвахме плътно пространството с колорита на странната си дружба. Постепенно започнах да усещам, че само с мен Сафие отваря същността си на най-интимните й страници; само с мен говори откровено и е така чувствителна и си позволява да го покаже; обратно, излизайки на улицата, лицето й приемаше един спокоен, глуповат израз, сякаш да се впише в еднородността на тая селска тълпа, която би я изплюла и оплюла, ако подозреше и за миг различността й. Сега се опитвам да си спомня кога точно самата Сафие осъзна своята различност, щедрите природни богатства на женската си душа и живия си, жаден ум, и макар да ми е трудно да го направя, със сигурност то стана, докато двете накланяхме тайнствено глави една към друга и внезапно тя млъкваше всред неподозираната лекота на някое изумително и за самата нея откритие. Дадох й последователно трите книги, които носех със себе си, за щастие (мислех тогава) много подходящи за нея (“Добър ден, тъга” на Франсоаз Саган, “Собствена стая” на Вирджиния Улф и един пълен сборник на Маргьорит Юрсенар, който затрудни с първата си част в описанието на римската действителност нейния осми клас в селското училище, но разкази като “Anna, soror” сякаш бяха писани за четци като нея). И не знаех – за добро ли, за лошо ли, очите и устата й започнаха да се отварят все по-широко, в тях нямаше вече оня излишен свян, когато не трябваше да го има; на негово място се появиха думи и изречения, излезли от онова съчетание на природна даденост, среща с подходящ човек в подходящо време и придобити наведнъж, несистематизирани знания. Липсваше й опитът. Миналия февруари мъжът й беше заминал на гурбет в Португалия и аз, която бях ходила, за разлика от нея, по света и бях видяла това, което имаше да види, разпознах в погледа му от изпратените последователно снимки онова, което тя нямаше как да разбере – неговата малко гузна убеденост, че повече няма да се върне на село. Доскоро тя никъде не излизаше, носеше червилото и златото си по джобовете, ако се случеше да иде на семеен празник у майка си или у брат си (те също се бяха преместили в нашето село заради нея, нещо, което аз приех съвсем естествено, познавайки и радвайки се на същата роднинска привързаност в собственото си семейство); слагаше тия тъй естествени женски украси едва там, у тях, срамувайки се да мине покрай седящите на пътя жени тъй безсрамно наконтена. Грижеше се сама за децата, кравата, магарето, цветята, градината, семейната чест; през деня ми разказваше как, заспивайки вечер, дълго гледа от леглото до прозореца на втория кат на къщата щъркелите и за навиците им. Напролет двойката напъдила млад щъркел от миналогодишното люпило да си свива свое гнездо и как две нощи нощувал той на бабината салвия, преди да проумее с птичето си сърце жертвите и неумолимостта на птичето битие. Много неща още беше видяла и усетила Сафие, без да го споделя с другите; беше принудена, сега още повече заради отсъствието на съпруга си, всеки месец да си купува женски хигиенни потреби от хоремаг бавно, помотавайки се вътре така, че жените да я видят; беше принудена да простира бельото си на телта с крачката към пътя. Тия отживелици взеха да я дразнят и в мига, в който разбра безсмислието им, тя спря да ги прави. Нищо специално не ми каза, като ми върна и последната книга един петък в началото на август, само походката й се промени, дребното й пране изчезна от простора, гърдите си събра спокойно в купен сутиен и вече не я чувах да крещи с резливия си глас по децата. Изискванията към особеностите на натурата й пораснаха и преди годините да превърнат вредните в навици, тя започна да ги отсява както пилетата кълвяха само цялото зърно, а слющеното и спарченото оставяха настрана.

Мисля си, че на определен етап от своето развитие човек проглежда изведнъж. В също така назрял момент той престава да държи очите си отворени. Това се случи и с нея. Бях й открила един свят, примамлив и безкраен за нея свят на свобода, в който аз живеех ежедневно, бях се разположила в него, той ме беше подготвял да се оправям из мамещите му лабиринти вече тридесет и толкова години; аз си бях избрала мой тунел, за който вярвах, че ще ме изведе към светлината на истината за същността на моето съществуване – тунела на писането, из който се движех бавно и методично, осветявайки пътя си с мъждукащото пламъче на дарбата си – тъй слабо и крехко, но тъй ценно за мен самата. Тя нямаше още своя, индивидуална светлина; бях я подмамила с моята и тя, вземайки отблясъка от моите мисли, моя опит и този от няколкото прочетени книги за свой, се впусна като пеперуда нощем към пламъка на духовната и физическата свобода.

 

От няколко години под баира край село строят тунел. Когато след време двата подземни лъча се засрещнат и той бъде завършен, влакът, който сега уважава все още старата селска спирка и обикаля цялото село, ще я пренебрегне и ще съкрати разстоянието между Западна България и морето с шест километра. И с една прекрасна гледка. Та на този грандиозен обект работят повечето от мъжете в околността, на няколко смени, печелят добре и са си при семействата. Понякога ставаха дребни аварии и тогава Сафие, която в последните месеци работа при лекарката беше й станала нещо като милосърдна сестра, превързваше спукани глави и охлузвания, биеше инжекции и даваше първа и последваща помощ. Отдаваше й се лесно, беше сериозна към работата си и хората започнаха да я гледат почтително. (На село все още личностите на кмета, двете учителки и лекарката значеха нещо.) Сега новата ми приятелка придоби в собствените си очи тъй опасното за неподготвен усещане за лична значимост. И тъй като уменията й се бяха увеличили, тя нямаше откъде да знае, че уменията на жената са част от нейната привлекателност, тя придоби и в очите на до вчера незабелязващите я мъже особена, женска значимост. Ставаше все по-заета, правопропорционално на развиващите й се способности, идваше при мен все по-рядко, макар и със същата жар, вечер сядахме на пейката пред къщи и говорехме и всичко бе така хармонично, че аз не знам как пропуснах мига, в който тя се влюби. Наричам това състояние така само защото все още няма друга общоразбираема дума за тая прелюдия към истинската, пълнокръвна любов, която толкова често изобщо не се осъществява. И прашинка любов нямаше все още в ония зачервени бузи, блеснали очи и тръпнещи пръсти, във внезапното приповдигнато настроение или тайнственото умълчаване, което аз отдавах на откривателските й изумления. А то вече го е имало объркването, започвал е краят на душевния й покой. Прекалено заета с моите си дела, аз не излизах понякога цели дни от стаичката, освен някой следобед да си взема лимонада и цигари от хоремаг; в един такъв промеждутък почти се сблъсках в коридора с един млад мъж, от турчетата, който излезе от кабинета и прекалено бързо за овързания си крак заслиза по стълбите. Доста дълго се лекува тук, помислих си, би могъл отдавна да отиде в града... и после го забравих. По-късно, когато свърши официалното й работно време, Сафие влезе при мен, запали мълчаливо цигара и ме заразпитва за мъже. Много ли съм имала, как са се държали с мен, как било по града това, дето хората живеят заедно неженени, какво казва моят Бог за тия неща... Не обичам скритите теми в разговорите и бързо, дори прекалено настоятелно, я убедих да ми каже какво я мъчи, за да мога да й отговоря точно. Той бил много по-малък от нея, неженен, сгоден, след три седмици цяло село чакало сватбата, сама не разбрала как станало тъй, дето той да се загледа продължително в очите й, докато го превързвала още първия път. Сто чифта очи, ми каза тя, се спират всеки ден в моите – ту жални, просещи помощ и милост, ту нахални и дръзки, но такива, дето да видят точно онова, което могат да му дадат само моите, досега още не са блесвали срещу ми. Така каза и млъкна. Беше готова да се засрами, после тръсна глава някак предизвикателно – не срещу мен, срещу някакви нейни мисли и укори сигурно, които идеха да я осъждат, основателно или не - все още не можеше или не искаше да мисли. В последвалите дни и седмици я видях как се хвърли в тайната си с всичката жар на изоставената в най-прекрасната си възраст жена, с всичката емоционалност на възпираната със сериозност жизненост, с взривените ограничения на предразсъдъците, с цялото неистово желание за пълнокръвен живот. Не съм сигурна дали връзката им се осъществи физически; ежедневният й живот видимо с нищо не се промени освен с честите му посещения на работното й място в дните, когато лекарката обикаляше къщите; за нощния й живот не знаех нищо, тя продължи да не говори за него, но подозирам, че в ония две малки стаи, с трите малки деца вътре и бдящи отвън съселяни едва ли е имала оная възможност. Опитах аз да й говоря за това, тук различността във вярата ни спусна тежката си бариера и аз трябваше да поема по обиколните пътища на личния опит, ако исках все пак да помогна (!?). Виждах с безсилно изумление как нещата се задълбочават; през един дъждовен ден гледах замислено от прозорчето на мегдана и го забелязах да крачи нервно, забравил за болния си крак, пред сградата, от която току-що беше излязъл. Видя ме и той, в съсредоточения поглед, с който разцепи дъждовните струи, имаше настойчив зов за помощ, молба за съчувствие и разбиране и заклинание за тайна. След малко чух съседната врата да се заключва припряно, бързите женски стъпки надолу по стълбите и двете фигури се скриха зад входната врата в края на улицата, достигнали до нея на предпазливо разстояние една от друга. Вечерта Сафие не се появи на пейката, нито по двора. Виждах стаята й да свети, чувах децата й да гълчат нещо, щъркелите се прибраха с предупредително тракане, описвайки широк кръг над къщите ни, после всичко утихна. Заспивайки, си спомних кой беше той. В незнанието си и като мислите ми бяха другаде, го бях взела за работник на тунела; сега съзнанието ми ясно възпроизведе един млад, ясен глас – гласът, който се възземаше пет пъти през деня над селото, излизаше от построеното от неръждаема ламарина минаре на новата джамия (всъщност, на сегашното място на селото ни от триста години не е имало нито църква, нито друга верска обозначеност) и пееше нещо неразбрано за мен. Спомних си и че Сафие миналото лято ми разказваше как от Турция започнали отскоро да пращат млади мъже по селата в района, които купували някоя празна къща, за няколко месеца я белосвали, вдигали минарето и събирали малките момчета два пъти в седмицата да ги учат по Корана. Прибирайки се онова лято за града с колата, минах през Котелския проход и от междуселските пътища видях през прозореца много такива джамии, новопостроени от съвременни материали. Те сякаш опитваха да се впишат в селския пейзаж между червените покриви, но лъщяха предизвикателно и някак съдбовно под спокойното небе.

Нейните предразсъдъци и душевни терзания ми изглеждаха вече нищожни в сравнение с неговите. Беше дошъл от големия си град тук с определена цел, натурализираше се в това село, смяташе да се жени и да се посвети на мисията си. Любов с една омъжена жена не беше предвидена; любов, която не можеше просто да остане скрита, да отърква спокойно любовните крайници о ежедневието, да овкусява с другостта си някой откраднат трудно час и да бъде като други, много по-незначителни връзки в село, обща тайна. Любовта с тая жена беше опасна и невъзможна тъкмо защото беше такава и за нея самата. Знам защо не е могъл да се откъсне от очите й; аз първа бях предусетила тоя огън, бях го разгорила или почти – бях хвърлила лекомислено клечката кибрит, наречена “свобода на духа” твърде близо до струпаните в душата и в ума й изсушени до пращене съчки на узрялата неосъщественост; той просто бе повял вятъра си в нейната посока. И двамата бяха стреснати от височината и горещината на пламъците, които заплашваха да ги погълнат.

Още няколко дни следях терзанията им отдалеч. Сватбата наближаваше, Сафие ходеше като луда между къщата си и стаята на лекарката; ако се опитах да я спра, един невнятен израз върху лицето й спираше и без това плахото ми желание да се намеся. Поне не се преструваше пред мен. Защото с мъка виждах прикачената с усилие неизменна глуповата усмивка по пътя за хлебарницата, после по мостчето край казана, после до майка й и брат й. Никой друг не разбра тая страшна борба в нея – да си надмогнал себе си далеч напред и нагоре и да ти се налага да се преструваш на онзи свой образ, от който с толкова вътрешни усилия си се откъснал. Не разбрах само оная окончателност в погледа й, по-точно не ми достигна човещина ли, уплаших се от това, че не разбирам чуждите нрави ли, или бях забравила, че невъзможната любов в агонията си е еднакво жестока за всички хора – не знам, по-скоро надделя гъсто утаеното в цивилизованата ми кръв чувство да гледам предимно мене си. Мислех си – няма начин да не го преодолеят, ще намерят разумен изход и че тая сватба след пет дни не е никакъв съдбовен срок, в който трябва всичко да се изясни окончателно. Мислех си така, без да имам понятие от брачния мисак гализ (твърд обет). Та те бяха във водовъртежа на съединението си, когато не знаеш къде завършва естественото, преодолимо привличане и започва съдбовното; не знаеш това сърце твое ли е или на другия, тая мисъл, тоя порив...

Слагам тия три точки, за да прекратя закъснялото си, безполезно вълнение. Ден преди сватбата, в събота, намерих Сафие да виси на една от гредите в библиотеката. В шока си не успях да кажа почти нищо на двамата следователи, дошли по случая от Карнобат. Всъщност казах им, че сме били само съседки и не съм имала представа за личния й живот. Единият (помня, че смучеше кафеени бонбони и имаше уши като филии) беше по-настоятелен, явно виждаше в мен надежден източник на ценна или най-малкото свързана логически и предадена разбираемо информация, но аз мълчах, всички улики сочеха самообесването, а и хората помагаха при разясняването на причините – дотежала й била самотията, тежката женска и цялата мъжка работа била на ръцете й; българите рекоха “Бог да прости!”, турците – “Аллаху акбар!”; следователите си заминаха, на следващия ден сватбата минала като всяка турска сватба, но тази различна с увеличената възможност за разговори и по друга тема, която беше разнообразила, макар и по един тъжен начин, селския бит.

Децата на Сафие ги прибраха роднините й, мъжът й така и не се върна. Сега си мисля – беше ли тя добра майка, или обичаше рожбите си с птичата любов на щъркелите, които само силният родителски инстинкт ги кара да се грижат за малките си и всичко приключва с времето на тяхната самостоятелност. Надявала се е по-скоро, че увлечени в игри както досега, бързо ще я забравят. Затова и го беше направила там, където щях да я намеря само аз – за да им спести последния спомен.

С него не знам какво стана; предполагам, всъщност надявам се, да се е оказал по-приспособим. Знам, че ще отнесе тайната в гроба си и дано ми прости, ако това мое откровение стигне до него и той познае себе си и нея (най-после) и цялото преживяване, осветлено от моя поглед, с променени имена и непроменени ситуации... Нямах избор. Тя тежи и на моята съвест и този разказ е само малка, нищожна част от изкуплението, което цял живот не ще мога да потуша. Аз извадих едно човешко същество от унеса на ограниченията му, от бездната на невежеството, за да го тласна несъзнателно към друга една бездна, много по-ужасна и окончателна, защото ехото на опрощението би могло за се залута из нейните тунели безвъзвратно.

Българската литература

© 2001 Литературен форум