Литературен форум  

Брой 31 (472), 2.10. - 8.10.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Андре Байон

Из "Историята на една Мария"

 

Пред нейната врата:

- Лека нощ, майко.

- Лека нощ, Мари.

Останалите вече спяха. Тя държеше запалена свещ. Завъртя ключа и остана сама. Мансардата не беше много отдалечена от улицата, защото къщата нямаше отделен етаж, нито много широка, тъй като трябваше място и за тавана. Прозорецът се отваряше като капак на кутия. Вътре имаше легло; имаше куфар, в който дрехите се нагъваха, вместо да висят като в гардероб; имаше и свещ, но съвсем късичка, защото девойките, които си лягат, нямат нужда от светлина задълго.

На стената в мансардата беше закачено малко огледало. Колкото и да са малки, огледалата служат на младите момичета, за да се оглеждат. Мари застана пред огледалото, повдигна корсажа си, смъкна полата. Тъй като не беше достатъчно високо за това, което искаше да види, тя стъпи на един стол и повдигна ризата си над гърдите.

Така в мансардата се появи като картина в рамка още един гост - отражението на корем в огледало.

Този гост беше обезпокоителен. Погледнат отпред, нищо - равен, приятно закръглен, каквито са коремите, с красив пъп, който се смееше в средата; в профил се показваше твърда на пипане подутина, която хлътваше, но отново се появяваше, като я натиснеш с пръст.

За петнадесет дни подутината се беше увеличила; след петнадесет дни щеше да се е удвоила, после още повече ще се увеличава, ще повдигне корсета, полата и тогава... Тогава, за да не го гледаш повече, смъкваш ризата, духваш свещта и става както във всички мансарди, където младите момичета преди да си легнат гасят светлината.

Но подутината остава, а с нея и безпокойството.

Мари добре знаеше какво щеше да се случи. Един ден майка й ще й каже: "Но какво Ви е, Мари?" Или пък баща й, с груби думи и плесници. А това Мари не искаше. По-скоро трябваше да напусне родителите си; щеше да им измисли някаква история, о, не! не за да лъже, а защото щеше да й е мъчно да причини страдание на майка си, а и защото се боеше от упреците на баща си, чието възмущение се придружаваше с бастун.

Мари имаше приятно закръглено тяло и чувствително сърце. Беше на двадесет и две години, имаше красива, стройна фигура и копринена бяла кожа. Тя се харесваше в тялото си, защото тялото й беше нежно. Решеше косата си гладко, разделена на път, както беше прието, но би предпочела къдрици, ако баща й разрешеше. Само бузите й бяха малко слаби и им липсваше розовина. Очите й нежно се смееха. Дори когато плачеше, устните й се извиваха като в целувка, готова винаги да падне; точно нея виждаше човек веднага и имаше желание да застане отдолу, за да не позволи да се изгуби този красив червен плод.

До този момент не беше вкусила други радости, освен любовта, чието бреме вече носеше. Тя не казваше срамът. Срамът е част от морала, а моралът е богатство, което не се притежава, ако не си го получил. На нея не й го бяха дали.

Като бивш учител, баща й несъмнено притежаваше тази ценност; може да се предполага. Но той скъпернически го пазеше само за себе си или в най-добрия случай го подхвърляше като трохи под формата на поговорки, пригодени за собствена употреба:

- Първо родителите, после децата - заявяваше той на масата и си сипваше пръв, обилно и от най-доброто.

- Кой за каквото е учил - проповядваше той от фотьойла си, докато гледаше как останалите работят.

Що се отнася до собственото му занимание, то се свеждаше до следното: бивш учител. Това струваше скъпо, защото тоя занаят води до пиене.

С педантична строгост той си го изкарваше на Мари по липса на други жертви за тормозене. Плесниците му си оставаха педагогически и, така да се каже, концентрирани. Дузината, които всеки ден се откъсваха от пръстите му на разсилен, можеха да бъдат разпределени между десетте дни, които му предлагаше създаденото от него поколение; той ги пазеше за Мари, несъмнено защото така го изискваше правото на първородния.

Освен брутални, подобни уроци са и недостатъчни. Вместо шамари, по-добре е да се поставят различно оцветени бариери между Доброто и Злото. Или да се сложат табелки: Тук се минава - Тук не се минава. Без това, всички пътища са пътища. Поради липса на пътеуказател, Мари изобщо не ги различаваше и минаваше несъзнателно от един в друг.

Колкото до майка й, добрата жена можеше да я научи, но Мари я виждаше само сутрин, когато тя навличаше набързо престилката си, за да отиде на работа, и вечер, когато я сваляше, бледа, вече заспала, преди да си легне.

Още по-малко разбираше, че малките момиченца споделят несгодите на родителите си.

Тя беше родена първа; дълго беше единствена. По онова време баща й преподаваше граматика на децата в една махала. Тя беше момиченце с панделки в плитките и я наричаха "моята красива госпожица", за да ласкаят баща й, Господин Учителя-личност. Млади и щастливи, родителите й я глезеха.

Първата сестричка дойде по-късно, във фермата, където баща й, който беше напуснал, събираше крави, по липса на ученици. Нямаше вече панделки в плитките. Обута в дървено сабо, тя мъкнеше заедно с майка си пълните с мляко кофи. Не така щастлив, баща й по-често я блъскаше - кравите му умираха.

След това на три пъти се появяваше малко братче; после сестричка; дълго след това, когато всички животни бяха измрели, се роди последното - в къщата, където живееха тогава, в покрайнините на един курортен град, на три пресечки от плажа.

Мари се грижеше за децата, за порасналите братчета и за малката сестричка, като се започне от най-малката, на която все още трябваше да се перат пелените, до филиите на по-големите, които вече учеха занаят. Майка й нямаше време - твърде заета да се грижи за чуждите домакинства, за да може да издържа своите деца. Баща й се задоволяваше с това, че ги е направил.

Не само трите улици деляха Мари от плажа. Бедността е по-дълга от три улици. Мари и два пъти не беше виждала морето. Морето беше там, зад дигата, за чужденците. През зимата, когато те си бяха вече заминали, то изпращаше бури над града; през лятото се отдаваше на красивите дами и със сигурност не беше достъпно за момичетата, чийто единствен разкош са неделните дрехи от шевиот.

Това, което богатите наричат "сезона", за Мари означаваше повече работа, понякога парче месо, благодарение на майката, която работеше допълнително, но и повече неприятности, заради бащата. Той знаеше английски и не отказваше услугите си на преводач на добре плащащите летовници. Само че искаше пари, защото пари при пари отиват. И вечер, пиян, донасяше само това, което повръщаше.

От първите си панделки тя беше запазила някаква гордост, някаква изисканост в държането и вкуса, които я отличаваха от братята й - недодялани дебелаци, заченати от по-груба материя, между по-груби чаршафи. Тя предпочиташе шапката пред каскета. Обичаше блестящите тенджери, стаите без прах, добре изчетканите дрехи. Когато минаваше някой взвод, усещаше деликатни сълзи да се появяват на края на миглите й: така или иначе това беше естетическо преживяване.

Тази чувствителност беше наследила от майка си, която не през целия си живот бе била товарно животно. От баща си беше научила, че мъжете, с груба за другите и нежна за тях самите ръка, могат от всичко и преди всички да извлекат големия пай или поне от доброто. Впрочем, тя и друго дължеше на него, нещо, от което сестрите, тия мъжкарани с мустаци, влачеха по много деца. Още съвсем малка, тя беше доста внимателна, когато закопчаваше панталоните на по-малките си братчета, след като се бяха изпишкали.

 

Един ден мина един съсед. Ако беше с ватенка или с каскет, щеше да е просто работник, тръгнал на работа, за когото дори няма да си помислиш: "Я, той минава." Но този носеше добре ушито сако, хубава вратовръзка и имаше тънки мустачки, завити накрая. А после, след като беше минавал няколко пъти, тя разбра, че се казва Ектор и това й позволи да си казва:

- Ето, господин Ектор минава.

Той минаваше четири пъти на ден: два пъти преди вечеря и два пъти след, и винаги по едно и също време.

В тези моменти Мари често си намираше някаква работа на прозореца откъм улицата:

- О! татко, тази щора заяжда. Майко, някой е хвърлил кал по стъклото...

После Ектор. Той се усмихваше; усмихваше се съвсем по своему, като намигаше с едното око:

- Зная, че сте тук. И аз съм тук с моето хубаво сако, с красивите ми коси, с мустачките, които засуквам специално за Вас, ето така.

Тя не можеше да отговори с думи; един ден отговори с глава, едва-едва. Той не го забеляза, подмина. На другия ден тя се осмели повече - с глава и леко с ръка. През една от следващите вечери рискува да застане на прага, защото в ръката на Ектор видя нещо бяло и сгънато, което падна и което тя взе от земята.

Писмо, почерк по-изискан от на баща й и който напомняше нейния по калиграфия.

Ектор казваше:

- Вие сте роза.

А тя никога не беше и мечтала, че може да прилича на роза.

- Мисля за Вас.

Мари също мислеше за него.

- Елате тази вечер, в десет часа, на Вашата врата.

О, и тя също, тази вечер, как я желаеше.

 

За щастие, прието е младите момичета да спят сами в своите мансарди.

След като родителите й си легнаха, трябваше само да махне ботите, които тропаха, да слезе няколко стъпала и на пръсти, в края на коридора, да махне едно резе:

- Тук съм.

Този глас, обаче, беше глас на мъж и за пръв път нещо в Мари се уплаши. Не само защото вратата беше изскърцала или защото някой в къщата можеше да се събуди. Това идваше от другаде и тя не можеше да каже откъде.

Тя се подпря на стената и Ектор също примерно застана до нея, като съсед на приказка.

На лунната светлина земните неща изглеждаха по-различно, отколкото през деня: виждаха се дърветата покрай шосето и листата им бяха сини; после детелини, чиито цветове не бяха така аленочервени; стената на гробището по-нататък - толкова бяла, че през нея и над нея можеше да се види един голям Христос, разперил ръце, за да поеме с цялото си тяло светлината.

- Искате ли - каза Ектор - да се поразходим малко?

- О, не - промълви Мари, - не това.

Знаеше. Баща й беше казал: "Тези, които се разхождат нощем с младежи, са полудели котки." Тя не искаше да е полудяла котка. Освен това беше по чорапи, а приличието изисква обувки, когато се разхождаш. Но не си дръпна ръката.

Превод от френски: Недка Капралова

Българската литература

© 2001 Литературен форум