Литературен форум  

Брой 31 (472), 2.10. - 8.10.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Людмила Стоянова

Захари Стоянов за мисията на мемоариста и биографиста

(По материали от вестник "Свобода" и вестник "Народни права")

 

Макар и свръхизкушен в политиката, в качеството си на редактор на официоза "Свобода" (от времето на Стамболовия режим) Захари Стоянов все пак не загърбва изцяло и друга важна за градежа на младото българско общество проблематика: тази от областта на просветното и на културното дело. По страниците на партийното издание, наистина - несистемно, се обсъжда и дейността на българските културни институти, а и на ентусиазираните български просветители и културтрегери от последните години на ХIХ в. Народните библиотеки в София и Пловдив и народните читалища в страната, първите стъпки на столичните и провинциални театрални трупи, делото на първите ни писатели, "вестнико-списователи", книгоиздатели и книгоразпространители, българското училище и българските учители стават обект на широко озвучаващо вестникарско обговаряне. Виждането, остойностяването и оценяването им обаче е винаги горещо политизирано и тенденциозно, независимо от декларациите за прегърнатата надпартийност в говоренето за духовни феномени. Посветените на издателското дело, книгата, театъра, училището и библиотеките вестникарски колони са повече арена на конфликти, на малки и големи партийни битки отколкото спокойно диалогизиране по проблемите на културата и просветата. Същественото е, че вестникът не само отразява (отделен е въпросът за адекватността) и препредава по социокомуникативната верига, а и произвежда културни ценности: напътстващи статии и критически рецензии, духовни послания, културни апели...

Макар и в повечето случаи свързани със събитийността, с актуалното, вестникарските текстове в "Свобода", посветени на културно-просветната тема, не угасват с отминаващата реалност. Те създават своего рода класика. Защото са неизличимо споменно пространство, неизтощим резервоар и активатор на културната памет на нацията. "Функционалната памет" (1) на всяко ново време (и всяко ново поколение) решава кое да избере за спомен, за да го изведе от зоната на затрупаното минало и да го освети, търсейки чрез рефлексията над историческия опит, т.е. чрез спомнянето да обясни самото себе си.

Нарочна рубрика в "Свобода" - "Книжнина" - оповестява излизането и разисква качеството на тогавашните периодични издания с цел да насърчи евентуалните им читатели и абонати. Пространни рецензии в нея представят новопоявилите се наши и чужди художествени книги. Рубриката често променя конкретиката на наслова си ("Книжовно известие", "Нови книги и списания", само "Нови книги", "Библиография" или "Литературен отдел"), но опазва съдържателните си параметри. Рекламно-протекционистично в нея на първо място, както вече отбелязах, биват разисквани нашите общообразователни, културни или специализирани периодични списания. Па-взискателно редакцията се вглежда в онези от тях, които са си отвоювали вече място в домашните библиотеки на представителите на интелигентското съсловие, като Периодическото списание на Българското книжовно дружество, например. В едно публично оповестяване чрез вестника на съдържанието на книжка ХХVII за 1889 година (бр. 238, 1889) редакторът на "Свобода" намира повод да се изкаже и за дълга на живите участници във възрожденската епопея да документират дела и подвизи, "видено и чуто" в мемоарни записки - ценен материал за бъдещите историографи на отечествената история. Синовна признателност, но и припламвания на неутихнали стари вражди придават впечатляващ емоционален колорит на възлаганата на Големите старци на България обществена поръчка: да освободят преживяванията си върху хартия:

"Статията на Т. Бурмова: "Българо-гръцката черковна распра" няма съмнение, че е скъп материал за историята на нашето Възраждане. Не сме чели внимателно въспоминанията на тоя деятел по черковния въпрос, за да се произнесем положително за тяхната ценност, цел и верност. Въобще тая част от нашите национални борби е малко разработвана, което не прави чест на тогавашните съвременници и деятели. Всичките са почти стари и преминали хора, единът им крак, дето се е рекло, е в гробът. Пример Н.В.Блаженство Антим I, Макариополский и други още съвременници. На всякого под техните гробни камъни загина по половин век, твърде скъпоценен за нашата история. Какъв материал би бил, ако само те напишеха просто, без разбор, онова, което са видели на своя живот и което ще бъде за нас почти нова страница. Останалите живи: д-р Чомаков, Н. Михайловски, Дядо Славейков, Г. Кръстевич, А. Екзарх, Дядо Богоров и др много, така също нищо не са направили.

Г. А. Екзарх е пропътувал преди 40-50 години през средата на България, като образован малко много българин в тогавашното сляпо царство и би могъл и сега да разкаже половината от тогавашното видяно, вместо да го блазнят още държавните служби." Рецензията саркастично проблематизира общественото поведение на някогашните народни будители в променения социален контекст, обявява го за недостойно спрямо собственото им минало. Тя им препоръчва нов тип благородно участие в голямата История на нацията. Чрез интимните пространства на спомена, чрез частния разказ за своята личност те могат да се включат в градежа на така нужния на потомството сакрален символически свят от завоевания и постижения на миналото, които следва да бъдат препредадени на бъдещето.

Иронично-саркастичният стилов регистър, в който се визират големите автобиографични фигури в споменатия вестникарски материал, е в разрез със знаковете на монументализма, с който те присъстват в националното обществено съзнание:

"...и другите уважаеми пенсионери, на които народът щедро заплати за миналото, сякаш че ги е хванало маймунството, сякаш че не виждат, че са натегнали вече. Дядо Славейков, който е минал през вода и през огън и на когото дните се четат на пръсти, издава вестничета да смеши софийските гамени, когато той може да си оплете венци на бели косми, само своята автобиография да остави. Дядо Богоров още по-голям зевзек. Не си наляга старите кокали да напише онуй, което малцина знаят, а седнал да издава малки парцалчета за которiй, за на и за те. Няма какво да се оплакват, държавата и народът ги възблагодари на стари години.

По тая причина ние, които никога не сме се унизявали да смесваме литературата с политиката, похвалваме г. Бурмова, загдето се е завзел с това благородно дело."

Шокира формата, избрана от редактора, за да насърчи за мемоарно писане бележитите си съвременници: безцеремонното напомняне (и комизиране) на напредналата им възраст. Така текстът индиректно предлага своята дефинитивна формула за жанра: мемоари се пишат, когато вече си достатъчно стар и известен, а самоосветяването и самоанализирането на личността ти, самоопределянето и самопроверката ти в потока на изминалите събития ще е от значение за повече хора, даже за цял народ.

С все същия провокативен тон от трибуната на своя вестник Захари Стоянов, сам блестящ летописец на димящи събития, отправя ценни професионални съвети за обезпечаване качеството на бъдещите мемоарни текстове. Като посветил се на родолюбиво дело съвременник на забележителни години, мемоаристът според него "не трябва да се цери с историографически претенции, трябва да бъде повече субективен канал на факти и възпоминания."

Субективното пространство на паметта, споменът на възрожденеца З. Стоянов квалифицира като колективна (общонародна) принадлежност; като стратегически необходим строителен материал, който ще захранва правенето на истории. Сам по себе си обаче споменът на възрожденеца още не е история, тъкмо заради субективизираността си. Тя (субективизираността) обаче очевидно е избрана от теоретизиращия Захари Стоянов като най-съществения белег, отличаващ ретроспективната позиция на мемоариста от тази на историографа.

В поредицата отговорни събития от културната летопис на възрожденска България, до които задължително следва да се докосне развълнуваното свидетелско перо на автобиографисти и мемоаристи, редом с борбата за църковна независимост, като не по-маловажно е посочено и прохождането на българската преса. Има сред държавните ни старци и такива, пише Захари Стоянов, които са били "журналисти, списатели и пр. Ние мислим, че интересно би било и заслуга на историята, ако те например, бяха разказали на нас, съвременниците как се е погледнало най-напред на първите лястовици на цивилизацията - вестниците (подчертаването мое, Л.С.) между тогавашното зашамадено още българско население, колко абонати са имали; какви новини са се харесвали на хората и пр. и пр."

Цитатът, колкото и кратък, ни прави за пореден път свидетели на перспективното програмно мислене на вестника (респективно на главния му редактор), който участва компетентно и със самочувствие в очертаването на важните културностроителни задачи, стоящи пред българското общество. Великолепно е цитираното сравнение, с което се подчертава ролята на възрожденския печат за цивилизоващата пролетна пробуда на българите. Избухнал е в случая богатият асоциативен потенциал на едно поначало писателски устроено въображение. То прекалено дълго се е чувствало задължено да сдържа силата си, за да следва изсушаващите конвенции на новинарското журналистическо писане. При падането на жанровите и стилови цензури, т.е. при освобождаването на писателя у журналиста Захари Стоянов се раждат най-добрите откъм комуникативността и четивността си текстове във вестника.

За Захари Стоянов мемоарът е равнозначен на свободно разказвани житейски възпоминания. Той е автобиографично споменно писане на личност, участвала или била свидетел на важни обществени събития. Един вид житейска равносметка, отчет за обстоятелства и случки, които авторът сам е преживял, или за личности, с които е бил свързан и с които е сътрудничил. Границите му са в еднаква степен отворени и към историографията, и към автобиографията.

В разсъждението си върху жанровата природа на мемоара редакторът на "Свобода" впрочем си и противоречи. Веднъж настоява, че в него следва да надделява субективизмът на авторския поглед, друг път акцентира върху ангажиментите на мемоариста към обективността (истинността, достоверността), насърчавайки го фактически към историографски тип писане.

Дефинирайки параметрите на мемоара като специфичен литературен вид, редакторът някак неусетно превръща вестникарското пространство в културно поле за дискусия на сложната жанрова материя. Чепатият му език, който въобще не се свени от просторечието, ни най-малко не отнема от сериозността и вещината, с които се обсъжда засегнатата тема.

Следва

Българската литература

© 2001 Литературен форум