Литературен форум  

Брой 31 (472), 2.10. - 8.10.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Мария Тороманова

Въпросът за вината

Продължение от брой 30 

 

Пак ме събужда звънът на телефона. За последните три дена говорих вече с всички, дори с бившите ми приятели. Те се радват, че съм добре, аз съм щастлива, че всички са живи и здрави. Тогава кой ли ще е? Една колежка от Италия. Симона се тревожи, разпитва ме за всички и аз й казвам каквото знам. Много е мила и дори ме кани на гости във Флоренция, да съм си отпочинела от преживения стрес. Накрая се опитва да захване темата, която предполагам, че целият свят прехвърля отпред назад и обратно.

"Сега, след целия този шок, говорят ли, обсъждат ли американците защо точно на тях се случи това? Разбират ли, че и те имат вина?"

"Разбира се, ама това оправдава ли онези?" - май нещо такова измърморих сънена в слушалката и гледам да приключа разговора. Със Симона е лесно, затварям телефона и толкова. Ама въпросът остава. Ясно, че сега започва голямото обсъждане на въпроса за вината, за отговорността, защо Америка така, защо не иначе.

Спомням си, че като бях ученичка и смених няколко училища, във всеки клас момичетата си имахме нещо като лидер. Не беше задължително тя да е най-умната или най-хубавата. Тя беше обаче лидер, всички я коментираха, клюкареха, едни одобряваха, други отричаха, трети просто й завиждаха. Тогава още не знаех, че така ще бъде цял живот - на работното място, в страната, в източноевропейския лагер, в света, някои казват, че дори и в семейството. Който иска да е лидер, трябва да знае, че всяка негова крачка ще се следи от другите, от по-малките, и когато нещата се разместят, някой го измести и стане лидер, тогава той ще бъде на първа страница и за хубаво, и за лошо. И колкото е по-голям лидерът, толкова по-сурови са критиките. Някои ще се справят добре, други ще се провалят.

 

* * *

 

Петък, ден четвърти, обявен като "Ден за молитви". Ню Йорк се готви да посрещне президента. Навсякъде из града срещам покрити с прах спасителни работници. В метрото срещу мене седеше един от тях - огромен мъж, изцапан, държи си каската в ръцете, стари дънки, отрязани до коленете. На едното коляно рана, ожулено и кърви, като на малчуган. Гледам го и си мисля какви ли ужасии е видял днес, а неговите очи се затварят. Май няма да има проблеми да заспи като мене и не защото преживява по-леко нещата. Прекарал е кой знае колко часа да рови с ръце в развалините и да отделя настрана човешката плът от всичко останало. Може би в мирно време работата му е да стои на бюрото си срещу компютъра и да решава творчески или финансови проблеми. Хората в метрото го гледат със съчувствие, някои му казват нещо тихо и той клати глава в знак на потвърждение и непоколебимост.

Вървим с приятелката ми надолу по Пето авеню. В далечината се вижда самотният силует на Емпайър стейт билдинг, отново най-високата сграда в Ню Йорк. Допреди една седмица, там в дъното на Пето авеню, зад нея се виждаха двата й високи кавалера.

Спират движението на 42 улица.Минава Буш. Охраната - повече отвсякога. При редовните посещения службите за сигурност пристигат две-три седмици предварително, за да подготвят и проверят всичко по маршрута. Сега им дадоха един ден при тази екстремна ситуация. Никой не знаеше точно кога и къде ще отиде президентът. По-късно Сенатът одобри резолюция, с която дава на президента право да предприеме съответни мерки, което всъщност е формално. Президентът има това право по конституция при нападение.

Вечерен Ню Йорк е бил винаги една от най-красивите гледки, а от обсервационната площадка на Двата Близнака - ослепителна с хилядите си светлини. И тази вечер блещукат хиляди, но като се приближиш и виждаш, че това са запалените свещи от бдящите шествия. Нощен траурен Ню Йорк.

 

* * *

 

Първият уикенд след катастрофата. Предупреждават, че вече нямат нужда от кръв, храна, вода, доброволци. 35 000 запасняци получават писма. Дават карта на въздушното пространство на Америка. Изпъстрено е с хиляди самолети. С всичките ограничения и отменени полети, в момента във въздуха има 4 000 самолета. През изтеклите трагични дни престъпността е намаляла наполовина, май и престъпниците не могат да се откъснат от телевизорите. За съжаление обаче, са нараснали антиарабските прояви. Паднала е и първата жертва, индиец в Аризона,приличал на арабин. 160 нови пожарникари полагат клетва, за да се влеят в редиците на новата армия - пожарната. Сред изчезналите са и 300 англичани, най-голямото нападение на Англия след Втората световна война. Расте рейтингът на Буш. Девет от десет американци одобряват как президентът овладява положението, 88% са за военни действия. Вече всички знаем биографията на Осама бин Ладен. По телевизията говори инструкторът, дал последните уроци на двама от терористите. Много наблегнали на промяна в курса на самолета, но така и въобще не стигнали до приземяването. Горкият човек, цял живот ще го мъчат въпроси и терзания. От сряда не е спасен никой, но всички се надяват. Под Двата Близнака са шест етажа с гаражи, площадът под земята е пълен със закусвални, ресторанти, станция на метрото, където е останала една композиция. Предполага се с около 500 човека. Някои експерти твърдят, че ако някой е задръстен и има достъп до храна или вода, може да изкара 9 дори 10 дена.

Взимам слушалките и радиото и тръгвам надолу, докъдето пускат. Искам да видя, чуя и почувствам. Тесните улички около Уолстрийт са пълни с въоръжени войници и прах. Спомням си за филма "Обсадата" с Дензъл Уошингтън и ме полазват тръпки. Любопитните не са много, но всички снимат. Снимам и аз. Блокът, където живее един приятел е без електричество и телефони, като много други наоколо. Тук-таме някой влиза с фенер да си вземе от вкъщи неща от първа необходимост и напуска. На връщане си купувам една от хилядите големи снимки в рамки, които продават по улиците. Търговията е вечна, казва един познат. Да видим как ще се отрази обаче това на голямата търговия, т.е. на борсата в понеделник? Снимката представлява нощен Даунтаун от Манхатънския мост. На преден план е Бруклинският мост и зад него светлинките на небостъргачите. Над всички се извисяват Двата Близнака. До болка позната гледка, на която се радвахме с туристите, когато минавахме с рейс по Манхатънския мост и аз винаги гледах да им пусна на запис песента "Ню Йорк, Ню Йорк" в изпълнение на Франк Синатра.

 

* * *

 

Неделя, ден за църква. Църквите тук са всякакви - католически, епископални, методистки, баптистки, синагоги, джамии, но всички се пълнят. Сентрал парк е както винаги - нюйоркчани, дошли да съберат енергия за следващата работна седмица, а сега имат нужда повече от всякога. И аз така, само дето нямам работа. В ушите ми бръмчи радиото. Слушател обвинява журналистите, че не казвали цялата истина и по-специално за ситуацията между Израел и Палестина, често от страх да си пазят мястото. Журналистът и издател, казва,че те пишели, ама хората не четели. Едно издание като сложело корица с международна тема, продажбата му намалявала драстично. Говори индийски журналист за бомбите в Бомбай през 1993 г. и тежките икономически последици за града. Обвинява Пакистан, че и днес терористите живеят там необезпокоявани. Говорят експерти по въпросите на тероризма. Политици разясняват позиции и интереси в различни точки на света. Военни говорят за войната и че тази няма да има нищо общо с конвенционалната война от миналото хилядолетие. Обаждат се слушатели - критикуват, съветват, нападат. Много търсят вина в това или онова. Остава най-критичен въпросът за конфликта в Близкия Изток. За да дообърка мислите ми, от някъде се появява Норман, комшията ми с доста левите убеждения. Неусетно минават два часа в разпален спор. Норман е евреин, но не одобрява крайността на правителството на Израел. Не са един и двама евреите, които мислят като него, но Израел има правителство, избрано на избори. Много араби не одобряват тероризма и осъждат нападението над Америка на 11 септември, но много си избират фанатични лидери и крайни правителства. Къде тогава се ражда и вирее тероризмът? Не е ли там, където фанатизмът го посади, там, където екстремната нетърпимост ще оправдае всички средства за постигане на целта си. А обикновените хора ще вървят послушни и ще се жертват за това, което мислят, че религията им диктува. Един мюсюлманин от Ню Джърси казва по телевизията за трагичните събития, че такова зверство мюсюлманин не може да извърши, против религията им е. И той сигурно го вярва. Не е ли тогава борбата с тероризма борба и срещу войнстващия фанатизъм, който го ражда. Къде и кога тогава ще свърши войната, която започваме? И защо като ще се питаме за причините и ще търсим вина за случилото се, някои свеждат всичко до Близкоизточния конфликт. Ако той се разреши утре, дали Осама бин Ладен ще излезе с хората си изпод дупките, където се е скрил и ще си отиде мирно и тихо вкъщи? Не излиза ли тогава, че, ако приемем случилото се като наказание за политиката на Америка в Близкия Изток, признаваме тероризма като форма за раздаване на правосъдие. Ако не ти харесва, че някой взима тази или онази страна в конфликта, отиваш и убиваш няколко хиляди от мирното му население, че да види хубаво ли е? Че то тогава ще остане ли ненаказана страна в света, ще има ли поне една страна в света, чието население да не се е срамувало поне един път от политиката на правителството си?

Спорим си ние в Сентрал парк с Норман и ни е лесно. Трудното е там долу, където ровят с ръце. Всеки спор оставя нещо горчиво в мене, нали уж търсим истината, а все черните страници на историята прелистваме.

"Всичко и винаги е било борба между доброто и злото" - казва Джери. Джери е психотерапевт, обича много литературата и самият той пише, често се изразява с митологични и символични образи. И понеже говорим за американците, Джери е от ирландски произход - буйна глава, ще си помислите, но на Джери не му личи, говори кротко и лирично. Някой път ми прилича на пастор. "Злото никога не умира, само се претворява в различни образи. Дали ще е комунизъм, дали ще е фашизъм, или талибан, всичко се повтаря. Но Америка винаги се е борила срещу злото в различните му форми и образи. И сега ще се бори. Там, където е отишла Америка, после нещата се оправят за добро. Бори се срещу фашизма и от руините на Втората световна война излезе обновена и демократична Европа. Години наред се бори и с комунизма и, макар че страните от Източна Европа преживяват тежки моменти, те вече са свободни и демократични. Отиде в Япония, и сравни днешна Япония с тази преди Втората световна войната. Естествено, не винаги успяваме, например Виетнам, но виж Корея, имаме Южна Корея. В Ирак не довършихме започнатото, но новото поколение на Ирак ще промени нещата и там. Не става въпрос за религии, а за маниакални претенции. Този път засегнаха Америка много лошо. Ще отидем сега в Афганистан и тази страна скоро ще е свободна и демократична."

Нямам сили да споря повече. Много ми се иска да му вярвам на Джери, пък и винаги съм обичала приказките. Там виновните винаги са наказани и доброто побеждава.

Българската литература

© 2001 Литературен форум