Литературен форум  

Брой 31 (472), 2.10. - 8.10.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Петър Кръстев

Интерпретации на бъдещето

 

Здравият разум все се опитва да внесе някаква рационалност в изумителната по количество ирационалност, дори в случаите, когато става дума за Албания. Не си заслужава да разсъждаваме дали странното обичайно право предизвиква мултипликацията на ирационалните реакции, или кръвните обичаи са израз на някаква вродена ирационалност. Повече от сигурно е обаче, че обичайното право по природа съдържа мъгляви и ирационални елементи. "Правила, които изглеждат ирационални, остарели или загадъчни... при по-внимателно вглеждане се оказва, че служат на общността за съхраняване на чувството й за идентичност", установява Калъм Кармайкъл, когато сравнява обичайното право на евреите и на ромите (Кармайкъл, 1997, 281). Уолтър О. Уейрок добавя, че ирационалните елементи на обичайното право не могат да бъдат обяснени рационално, защото "нахлуването на най-малкия градивен елемент на една чужда правна система може да разруши логиката на цялото" (Уейрок, 1997, 230).

Една от гледните точки препоръчва интелигентен по същество консенсус между рационалното и ирационалното: ако определени елементи на обичайното право бъдат интегрирани в правната система, народът би показал по-голяма склонност да възприеме като свой възникналия по този начин юридически мутант. Явни наивници, като Тимъти Робъртсън, които виждат възможност за приложение на "древния закон" поне в областта на "алтернативното решаване на конфликтите", твърдят, че Канунът е бил достатъчно гъвкав, за да се приспособи към промените и да приучи албанците да уважават законността, а като цяло е носител на демократични ценности (Робъртсън, 1999, 5-6). Истината е, разбира се, много далеч от това: дори в добре зализаната версия на Гечови Канунът е безпощаден и дискриминативен, но несъмнено подобни "бракосъчетания" са били експериментирани и другаде. Известен е, например, безуспешният калифорнийски опит да се внедри "романи крис" (ромският закон) в съдебната практика. В Канада има немалко случаи на успех, когато коренното американско население поддържа собствените си съдилища, функциониращи в хармония с държавните, но за тази цел държавата финансира огромен апарат, национални служби за поддържане на реда, социални работници, адвокати и административни служители из средата на коренното население (Ли, 1997, 389-390). Разликата е просто тази, че всичко това става в рамките на признатата културна автономия, за каквато няма никакъв претекст в Албания, а поддържането на такава инфраструктура – като се има предвид икономическото положение – изглежда дори още по-безнадеждно. Когато запитах Бедри Чоку, началник на албанските наказателни институции, какво е личното му мнение относно смъртното наказание, той отговори, малко объркан, че аз не бих могъл да разбера, но според него Албания е единствената европейска страна, където ще бъде грешка то да бъде отменено. Мисля си, че по-голям компромис между европейските правни норми и племенното обичайно право едва ли може да се постигне. Ала и това не решава проблема с кръвната вражда.

Друга форма на наивно решаване на проблема е идеята за разпространение и развитие на учебно-просветителската дейност. На практика това би институционализирало дейността на помирителите, като превърне посредничеството във вид платена служба. В края на краищата Ндрек Пиетри и други самозвани помирители мечтаят за стабилни доходи, плащани от държавата или от някоя фондация. През 1995 година в Шкодра беше открит Научен център за мир и помирение, но след кратковременно лутане той бе закрит по време на хаоса от 1997 година. Този метод също се провали поради ирационалността на вендетата: всеки, който е "в кръвна връзка", знае, че не бива да убива, и въпреки това го прави. Митологемата на гордостта е по-всесилна от който и да било абстрактен морал: дори комунистическото промиване на мозъци не успява да я изтрие от съзнанието на хората. И много се съмнявам, че днешните просветители ще имат по-значителен успех от колегите си от предишни времена. Това, което – както изглежда – действа на практика, бих могъл да дефинирам като "заместване на митологическите структури". Една от неговите форми е забелязана и от Едит Дърам по време на нейните пътешествия. В село Вукли тя се запознава с някой си падре Джовани, "албанизиран" италиански свещеник, който освен че упражнява призванието си, работи като лекар и съдия сред паството си и "създава малък рай от този кът на света". Дърам завършва разказа си със забележката: "Във Вукли... нямаше кръвна вражда в рамките на байрака, а в редките случаи се обръщаха към него за съвет" (Дърам, 1985, 90).

Осемнадесет години по-късно в усамотените планини над залива Родон срещнах "отец Джак", йезуитски свещеник от Южна Италия, който беше получил това име, защото местните хора намерили истинското му име Джакомо за твърде дълго. Това беше село Биза, което заедно с околностите му е било обявено за закрита военна зона по времето на Енвер Ходжа: освен разположените там войници, никой не е можел да пристъпи по тези места. Местното население живеело в пълна изолация и произвеждало за войската. През 1991 година някому във Ватикана дошло на ум, че тези хора някога са били католици, и така бил изпратен падрето, а за четири години той беше извършил истинско чудо: построил беше път, училище, родилен дом и накрая църква с помощта на доброволци от целия свят. Един от местните земеделски стопани гордо ми показваше надениците, които висяха под стрехата – естествено на италиански, който междувременно също бяха научили от падрето. Оказа се, че за първи път консервират храна. По-рано, попаднело ли им месо, веднага го опичали. И хляба се научили да пекат, откак отец Джак построил пещ и им показал как тестото втасва. За четиридесет и пет години жителите на полуостров Родон бяха изгубили не само обичаите си, традиционната си ценностна система, религията си, лечебните си познания, своите занаяти (в този край са се тъкали известни с красотата си килими), но са и забравили всичко, дори неща, необходими за елементарно оцеляване. Благодарение на отец Джак всичко се възстановява малко по малко и хората постепенно се избавят от амнезията. Едно нещо обаче не се е върнало: вендетата. Или както би казала Дърам: падрето бе "създал малък рай от този къс на света". Единственият проблем при този подход е, че той има ограничен кръг на действие и е нужен някой отец Джак, който, доколкото знам, е само един.

Друг възможен вариант за митологично заместване, при който се използва "местен материал", е бесата. Бесата е "заклинание за помирение", един вид временно примирие, което може да се обяви, ако общността (в широк смисъл) е застрашена от някаква обща опасност. Това явление, според Отербайн, може да се наблюдава във всяко общество, където действат кръвните обичаи (Отербайн, 1996, 495). Според някои данни в Косово през 1990 г. около двадесет хиляди души са били в кръвна вражда, ала когато сръбските власти започват да засилват терора, веднага се появява едно младо семейство активисти, които проповядват национално помирение в името на съпротивата срещу общия им враг (Йънг, 1999, 10). По същото време на сцената излиза една друга харизматична фигура, Антон Чета, оглавил друго, също така успешно, движение за помирение. При обявяването на беса обаче, недостатъкът е не само това, че обуздава кръвопролитието само в случай на по-голям катаклизъм и в най-добрия случай само отлага началото на следващата вълна от отмъщения. В прекрасното си изследване, посветено на по-значителните примери на беса, Щефани Шванднер-Сийвърз стига до заключението, че тя никога не е обхващала цялото население и е обслужвала предимно интересите на властващата администрация, която с течение на времето постепенно намалява ефективността на бесата (Шванднер-Сийвърз, 1999, 9-11). Мнението й се подкрепя и от факта, че според други изследователи дори масовото помирение в Косово не обхваща цялото население (Малкълм, 1998, 20).

Остава рационалното разрешение: организирането на силна и централизирана държава, която, от една страна, да разоръжи населението и да създаде ефективна (и по-малко корумпирана) полиция и съдебна система, а от друга – като използва механизмите на справедливото преразпределение – да убеди хората, че представителната демокрация и законността си струват усилията. Редица примери от миналия век илюстрират това: нещо подобно се е случило в Гърция, Сърбия, Южна Италия и още много страни в Средиземноморието.

От друга страна, подобни резултати не се наблюдават, например, в Турция, Египет и редица арабски държави, където въпреки централизираната държавна власт, законовата хомогенизация не се разпростира над кюрдите или съответно над различните номадски етнически групи. И би било несправедливо да се включи в този списък Финландия, където и до ден днешен се мъчат да се преборят с обичаите на кръвна вражда сред преселените през шестнадесети век роми (Грьонфорс, 1977), или дори Великобритания, където обичайното право на "скитниците" (хората от тази група се смятат за рома, макар че всъщност е трудно да се определи тяхната етническа принадлежност) и на различни имигрантски групи – главно пакистанци – изглежда също толкова неподлежащо на контрол. Не съществува нито една развита демокрация, която да попречи на албанската общност, живееща там по-кратко или по-продължително време, да урежда споровете с кръвното отмъщение, което само идва да докаже, че разпоредбите на Кануна, реални или въображаеми, са се превърнали в неизкореним същностен компонент на националната и регионалната идентичност.

Все пак тези примери не са единствената причина за скептицизъм. След исторически опит, в сравнение с който кошмарите на Оруел изглеждат народно увеселение, сред общност, която чрез насилствено предизвикана амнезия практически е загубила миналото си, чувството за сигурност, произтичащо от солидарността и правовия ред, рационалните решения едва ли имат шанс. Докато идентичността е така силно свързана с "кръвта", могат да се родят само преходни или псевдорешения: твърда почва, унифицираната система на комунизма, която след голямо промиване на мозъци вече е била доброволно възприемана, се е изплъзнала изпод краката на хората и те отчаяно се вкопчват във всяка система от правила, която би могла да създаде някакъв ред в живота им. През цялото време, докато бях сред тях, имах отчетливото впечатление, че те не се чувстват уютно в собствената си кожа: като че ли набожният им "аз" ненавижда по-силния "аз", на "кръвната традиция", а най-слабият, придържащ се към закона "аз", не е способен да се справи с другите два. Когато разговарят с чужденци, те дълбоко се срамуват, защото се изправят пред света, който влиза със сателитните антени в домовете им и за който знаят, че гледа на тях като на примитивни диваци. Навярно те самите съжаляват най-много, че не могат да захвърлят тази кожа, в която са родени, тази убийствена традиция, която започват да практикуват веднага, щом ги грози разстрел. Ако някой в днешно време е същият оптимист, както цитираните многократно англосаксонски пътешественици от началото на века, които на всяка крачка подчертават, че традицията ще отмре с консолидирането на властта, и след шестдесет години ще изглежда поне толкова наивен, както тези пътешественици - днес.

Българската литература

© 2001 Литературен форум