Литературен форум  

Брой 31 (472), 2.10. - 8.10.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Властимир Вацев
(Цариброд)

Езикът - основа на националната идентичност

 

Познато ми е, че с голям интерес се четяха мненията за изучаването на български език в училищата в Димитровградско и Босилеградско и съвсем ми е разбираема патетичната нагласа в някои текстове, покрай аналитичното разглеждане в една ретроспекция от края на Втората световна война до днес.

Освен програмната насока на ДСБЮ да работи систематично за отстояване специфичните права на малцинството, в това число и постоянната работа в средата и отправените аргументирани материали в републиканските институции да се разреши езиковият въпрос както подобава в едно демократично общество, всички стремежи в тази насока останаха глас в пустиня.

Отмирането и изчезването на българския език е ключов и основен способ за изчезването на едно малцинство, етническа общност, нация.

Дълбоко спекулативна и манипулативна е квазинаучната съвременна теория за национална самоличност, която приема, че историческа и етническа принадлежност не се градят върху кръв, произход и история, а върху самосъзнание и самочувствие за принадлежност към общност.

Асимилаторският призвук и нагласа в тези твърдения са крещящо оголени. Тази теория е неприемлива, от която и страна да идва. Според нея националната принадлежност е изключително емоционално-волева категория.

Инак асимилацията основно е насилствена и спонтанна - имам предвид погълването на нашата малочислена народност от доминиращата сръбска нация и от изкуствено създадения хибрид ЮГОСЛАВЯНИН (декретна националност) както и планомерното и целенасочено потискане на българското национално чувство у хората чрез широката гама от прилаганите средства - обезправяване при осъществяването на трудови, административни, съдебни, делови и други правоотношения, психически тормоз, заплахи.

Тъй като човекът е прагматично същество, при някои хора се стига до национално обезличаване. В името на Златния телец (парата) и на материалното благоденствие те стават компромисни мекотели, податливи на обработка.

В посоченото става дума за методите на бившия фашизоиден режим, но и в днешни дни властите си правят оглушки по отношение употребата на български език, завишаването на часовете по български език и обучението на роден език в нашите училища, като някои се позовават на дискриминационни законоразпоредби, чрез успешната уловка да се изяснят родителите или учениците. А това е равно на саморазстрел, на подписване на собствена присъда за самоизолация и преследване.

Осъзнавайки огромното значение на езика както за духовното изграждане на личността, така и за националното му съзнание, бившите управници (местни и републикански) на всяка цена се стремяха да го маргинализират и принизят, а езикът е живот, духовно движение, той придружава целия ни съзнателен живот, внедрява у нас цял спектър от национални и общочовешки добродетели.

Хареса ми мнението на колегата Ранко Карамфилов за изучаването на българския език в началния курс, по-специално мнението му за усвояването на българския и сръбския правопис или ортография като система от правила за уеднаквено и общозадължително писмено предаване на речта.

По характер правописът е статичен и не се изменя сам по себе си, но понеже изговорът е динамичен, с времето се създава отдалеченост между писмо и изговор. Това налага да се правят правописни реформи. Правилата за отбелязване на звуковия състав на думите се създават върху четири основни принципа: фонетичен, фонематичен, морфематичен и традиционен. Българският правопис почива на фонетичния и морфематичния (морфологичен) принцип, с превес на фонетичния след правописната реформа от 1945 г. (Българска енциклопедия - издателство "Труд" 1999 г.)

Според сръбската терминология правописът може да бъде етимологичен, или коренов, и фонетичен, какъвто в основата си е сръбският език (Съвременен сърбохърватски език и култура на писмения изказ - Ж. Станойчич, Люб. Попович, Ст. Мицич; Завод за учебници и учебни помагала, Белград и Нови Сад, 1989 г.).

Тъкмо върху разликите в правописа на двата езика пледира назованият колега и подчертава трудностите при усвояването на двата правописът едновременно още в началните класове. Заради това е необходимо първо да се усвои правописът на майчиния език, а след това, като се ползва сравнителният метод, да се научи и правописът на сръбски език.

Дълги години по време на Студената война и след това у нас е насаждано убеждението, че България е изостанала страна, особено в икономическо отношение, че е малоценна във всяко отношение и това имаше страхотен ефект при подрастващите. То отчуждаваше нашите хора от страната-майка. Наистина България в сравнение с Югославия беше затворена страна, а сега повече от 10 години процесът е обратен. Ние главоломно изоставаме, а България се приобщава към евроструктурите.

Особено духовните ценности на българския народ са огромни. Знаете ли, че български музикални педагози са преподаватели в италианските консерватории, а италианските - в американските?!

Нима не трябва да се гордеем с мистерията на българските гласове, с космическите гласове и техния митически обаятелен гласеж, с народните певици Валя Балканска, Стефка Съботинова, Любка Рондова, Янка Рупкина, Софи Маринова, с певеца Павел Сираков, с оперната прима Гена Димитрова, с дивната Райна Кабаиванска, с Александрина Пендачанска или Анна-Томова Синтова и сопраното Ина Кънчева, пяла с Монсерат Кабайе, макар че е толкова млада и крехка.

А пък световноизвестният оперен певец Борис Христов с гороломния си пещерен глас, когото боготвори цяла Италия и не се разрешава никой да седи на масата с цветя в ресторантчето до езерото Лаго ди Комо, където е седял великият Христов. Не вдъхва ли ни самочувствие? Или прочутият бас Никола Гюзелев, гостувал почти на всички световноизвестни оперни сцени. Или композиторът, диригентът и виртуозният клавирен изпълнител, маестро Панчо Владигеров.

Ще споменем само някои от световноизвестните художници и скулптори, каквито са Светлин Русев, Дечко Узунов, Владимир Димитров-Майстора, Георги Чапкънов, Вежди Рашидов, Сули Сеферов.

А какви разкошни актьорски дарования виждаме в лицето на Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, грандамата на българското кино Невена Коканова или Цветана Манева, или Елена Петрова и Коста Цонев...?

А знаете ли за естрадните певици Лили Иванова, Богдана Карадочева, Тони Димитрова, Маргарита Хранова, за джазпевицата Йълдъз Ибрахимова, обходили света и възпламенили световните концертни зали.

Ако слушате цигуларката Елисавета Казакова, ще спре дишането ви, ако гледате балерината Красимира Колдамова, ще пораснат очите ви, ако четете произведенията на многостранната поетеса Елисавета Багряна, на епично монументалния Антон Дончев, стиховете на Валери Петров и на Дамян П. Дамянов, ако четете разказите на магьосника на словото Йордан Радичков, романите на многопластовия Димитър Димов, творбите на Емилиян Станев и на Николай Хайтов, стиховете на Петя Дубарова, романите на емблематичния Ивайло Петров, ще изпитате върхови чувства, породени от словесната изящност.

Ако гледате Стефка Костадинова, ще помислите, че е преодоляла земната притегателна сила и че Тереза Маринова вместо сърце има двигател. И да не говорим за златните момичета в художествената гимнастика, каквато е прелестната Мария Гигова във волните и ансамблови съчетания и пр. и пр.

А от учените, заради суровите ограничения на вестникарските колони, ще споменем само Джон Атанасов, откривателя на компютъра, открил нова ера в комуникациите.

Днес човек без владеенето на чужди езици и без компютърна грамотност си е слабограмотен. А ние бягаме от собствения си език. Чудно и необяснимо!

Ако знаехме поне мъничко от българската история, география, култура и наука, щяхме да сме горди, че сме част от българската нация. И никак нямаше да се срамуваме от себе си. Някой целенасочено е работил години наред да не осъзнаем стойността на народностното ни битие.

Не случайно сърби по народност бяха между най-добрите ми ученици по български език през време на педагогическата ми практика. Ще именувам само някои от тях: Радомир Алексич, Биляна Златкович, Невена Петрович (вината е моя, че нямаше отлична оценка в последния клас), Светлана Янчич, Душан Джурич, Драган Йовичич, дори и унгарката Ана Макьош. Това не е случайно. Тези ученици не са били обременени от комплекса за малоценност, не са лакейничили или угодничили на действащата власт по това време. В семействата си са имали положителна нагласа във връзка с изучаването на български език. Дори за някои от посочените бивши ученици аз и сега съм любимият им преподавател, което за мене е равно на уважение към езика.

Нима е нормално в нашите училища от новата учебна година да има предимство вероучение като предмет пред българския език, макар че споменатият предмет ще се изучава факултативно или като свободноизбираем предмет.

Тези редове написах без всякакъв умисъл да пренебрегна духовните ценности и придобивки на доминантната нация в страната или на която и да е друга. За тези ценности ще говорим с нужния респект при първия подходящ случай.

Дай Боже да излезем от безразличието и инерцията по посочения проблем!

Материалът се публикува със съдействието на Държавната агенция за българите в чужбина

Българската литература

© 2001 Литературен форум