Литературен форум  

Брой 41 (482), 11.12. - 17.12.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Цвета Трифонова

Досие "Камиларя" - 1925-1954 г.

 

Продължение от брой 40

 

III. ГЪРБИЦИ

 

Още веднъж Трифон Кунев се натоварва с чужди грехове и тази "гърбица" е може би най-непростима в неговия живот. Това става на 2.II. 1945 г., току-що след разстрела на осъдените от "Първи народен съд" български регенти, министри и депутати. Кой и защо го е накарал или му е внушил да застане зад това кърваво престъпление, поне аз не мога да си обясня. Дали високите обществени постове приспиват съвестта и замъгляват ума, дали е колективната истерия и мистерия1  на смъртта, овладяла тълпите като жадни за кръв многолики чудовища, дали са рецидивите на властта, която променя мисленето на индивида, може да си обясни само човек, който е изкачил "дяволската стълбица" или е слязъл от нея. Но рано сутринта на 2.II., след злокобната нощ на масовото убийство, санкционирано като правосъдие, се появява статия на Трифон Кунев във в-к "Отечествен фронт" със заглавие "Тежки дни на разплата"2. В нея той легитимира "народното негодувание" като справедливо възмездие за греховете на довчерашните управници и се позовава на философията на "простия уж чичо с рунтавия калпак и овчия кожух", за да открие някаква социална кауза в кървавото безумие на новите властници. Статийката му завършва с афористичното двустишие на една кръчмарска пословица: "Пили та пели, / плащали–плакали", която обича да употребява още в "Конското евангелие". Така успоредява кръчмата и политиката и може би в това се крие зловеща ирония. Но няма по-неподходящ момент за травестиране на фолклорния афоризъм от този, когато обществото би трябвало да изтръпне от нечовешката кръвожадност на деянието. Тогава писателят предлага доза приспивателно за "детските" сетива и недораслата съвест на нацията като залага на широката популярност и на първичния семантичен пласт на фразата. Посредством елементарната битова семантика на народното умотворение публицистът се стреми да "битовизира" и омаловажи едно престъпление, наподобяващо сатанински ритуал, поради ирационалната си жестокост. Но дори ако мотивът е да се пожали съвестта и психиката на нацията, нека си припомним, че един Ботев шиба с гневни слова историческото бебе, нежелаещо да се пробуди и излезе от робската люлка, за да поеме отговорност за съдбата и делата си, а един Тр. Кунев слиза до нивото на кръчмарското лекомислие и опиянение. Срината е мярката за човечност и бушува хаосът, възцарява се злото и върлува отмъстителността, а писателят стои на "висотата"на своите постове, спазва политически ангажименти към управляващата "коалиция" ОФ, а не към своята християнска съвест и морал на творец. В този мрачен епизод лично аз не мога да му простя факта, че изтиква напред "селския чичо" и прехвърля отговорността за фашизоидното деяние върху неговия широк гръб. Още повече, че само след една година 28 "чичовци" ще бъдат убити по време на предизборната кампания за ВНС, а десетки хиляди ще изгинат по лагери и затвори, по волята на същите фанатизирани убийци и на сервилните мекотели, нарочени за съдии. В условията на вилнеещ терор, милион и половина българи ще застанат през лятото на 1947 г. зад БЗНС (н.п.) и БРСДП в борбата им срещу промъкващата се комунистическа диктатура и в защита на демокрацията, въпреки грешките на техните водачи. А известният писател и председател на Съюза на писателите през 1944–45 г. се обляга на илюзията, че крещящите тълпи с лозунги за смърт са тъждествени на българския народ и че защитават някаква справедлива кауза. Дали този прозорлив и умен човек сам си е повярвал, или само е искал да бъде лоялен спрямо курса на своята партия? Та не друг, а сам той обозначава неестествените еуфории на това време като "свободолюбивите вакханалии" и е един от първите, които забелязват "опустошенията на свободния вихър"! Но нито един аргумент не е достатъчен за поета-естет и хуманист, автора на "Песни", "Хризантеми" и "Зарници", веселяка-хуморист от "Весели злополучия". Нито един аргумент не може да оправдае компромиса, поради който поставя словото в услуга на едно чудовищно престъпление, каквото е избиването на управленския и културния елит на България. Примери като този превръщат притчата на Смирненски в класика, доказвайки на дело, че властта не е връх, а е бездна за човешката душа. С тази разлика, че героят от "Приказка за стълбата" няма шанс за обратен път към правдата, докато Тр. Кунев твърде скоро го получава – още през есента на 1945-а, годината на отрезвяване и избор за земеделци и социалдемократи. Изглежда, не е продал сетивата, нито съвестта си, а временно ги е заглушил, опитвайки се да следва пришпорващия бяг на събитията. След отказа им да участват в избори за ОНС през лятото на 1945 г./26. VIII/ и бойкотирането им на 18 ноември с. г., настъпва разцепление във фалшивото обединение ОФ-демократичните партии го напускат и образуват т.н. легална опозиция. Тогава се случва един от най-драматичните сюжети в съвременната българска история - на неравна и ожесточена борба за спасение на независимостта, демокрацията и свободата на България от сталинска имперска колонизация и от диктаторския режим. Надежди и кураж за тази неравна борба деятелите на БЗНС/н. п./ и БСДП /о/ начело с Никола Петков и Кр. Пастухов черпят от различни кладенци – присъствието на СКК3 в България, условията за сключване на мирен договор със съюзниците, моралната подкрепа на западните дипломати, тежката икономическа криза и жестокото обедняване на народа, масовата опора в селото, военните среди и интелигенцията. Най-голямата илюзия обаче е, че свободният западен свят няма да изостави народите на Източна Европа в техния стремеж да опазят демократичните традиции в своите страни. Уви, тогава никой не знае за Ялтенската цигарена кутия на Чърчил, решила съдбата на милиони хора. От днешна гледна точка можем само да се възхищаваме на мъжеството и героизма на тези политически мъже и да съжаляваме за напразната им саможертва. В името на огромната геополитическа лъжа погиват хиляди доблестни синове на нацията, но това е достойният човешки избор. За последен път българският човек отказва да бъде поробен и избира да бъде дете на Свободата. Преди поражението и половинвековното тоталатирно робство стоят две години - 1945-1947 - в които са събрани последните изригвания на гордост, свободолюбие и борческа енергия, преди да бъде пречупен гръбнакът на българската нация. В това драматично, героично, трагично междувремие и междуцарствие се появява и историческият и морален шанс за героя на настоящата публикация. Идва времето на Трифон-Куневите "Камилчета".

Следва 


 1 Вж."Мистерия и Мистификация". В СДКК, 31.Х. 1945 г. В цит. съч.горе

 2 В-к "Отечествен фронт", бр. 125, 2.II. 1945.горе

 3 СКК - съюзна контролна комисиягоре

Българската литература

© 2001 Литературен форум