Литературен форум  

Брой 43 (484), 25.12.2001 - 1.01.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

На вниманието на

Н. Пр. Михалис Христидис, посланик на Р Гърция
г-н Соломон Паси
министър на външните работи на Р България
Н. Пр. Кирил Топалов, посланик на Р България в Р Гърция
г-н Станимир Илчев
председател на комисията по външна политика в НС

13 дни в гръцки арест

Одисеята на именитата варненска волейболистка Нина Бояджиева и 12-годишната й дъщеря

 

Пристигнахме в Солун на 7 юни. Пътуването ни до Гърция бе свързано с изкарването на визи за Канада, където живее съпругът ми от близо година. Отседнахме в един от най-скъпите хотели - "Четири сезона", близо до Солун, заедно с 12-годишната ми дъщеря и приятелката ми Тодорина Павлова. В хотела прекарахме три дни, докато уредим визите за Канада и дочакаме полета за Торонто. Трябваше да летим по маршрут Солун - Атина - Торонто на 9 юни. Още щом видяха българските ни паспорти на летището в Солун, без обяснение ги изхвърлиха настрани. Всичките ми въпроси останаха без отговор. Отидох при полицаите. Поканиха ни да седнем, разгледаха визите ни за Канада и ни наредиха да чакаме. Започна щателна проверка на документите и багажа ни. Казаха ни, че трябва да проверят дали визите са редовни. От 6 ч. сутринта до 12 часа на обяд полицаите проверяваха багажа, изпратиха телекс до канадското представителство и в 12.30 часа ни се извиниха, че заради проверката е трябвало да пропуснем полета за Торонто. Презавериха билетите, но за полет едва на 12 юни. Попитах ги дали ще заплатят престоя ни, наложен по тяхна вина. Отказаха. Наложи се да се преместим в друг хотел заради непредвидените разходи по престоя.

На 12 юни сутринта със самолет от Солун отлетяхме за Атина, където трябваше да се прехвърлим на самолет за Торонто. До полета оставаше половин-един час. Застанахме на опашката за проверка на документите и билетите. Багажът ни вече бе предаден, за да се товари на самолета. Последва същата реакция, щом служителката видя българските ни паспорти. Няколко пъти попитах какъв е проблемът и защо трябва да чакаме. Никакви обяснения.

Отидох до полицията на летището. Полицаите казаха, че проблемът не е в тях, а в служителката на летището. През това време видях, че самолетът ни излетя. Изпаднах в истерия. Започнах да питам къде е багажът. В него бяха парите ми - 6000 долара. Законни, купени от българска банка, за което притежавам бордеро. Отидох до бюрото за самолетни билети "Олимпик", откъдето купих билетите. Настоях да ни върнат парите заради това, че са ни попречили да излетим.

В този момент пристигна някаква служителка от аерогарата с две цивилни момчета. Любезно ни помолиха да тръгнем с тях, за да си вземем багажа. В 12.30 ч. имаше полет Атина - София. Явно до Торонто не може да летим, само защото сме българки, поне да ни върнат парите и да резервираме места за връщане до София. Поведоха ни нанякъде без обяснения. Изведоха ни от летище Атина, а на входа ни чакаше полицейска кола. С нея ни откараха в полицейски участък близо до летището.

До 19 часа вечерта никой никакви обяснения не ни даде. Донесоха закуска само за 12-годишната ми дъщеря и пак зачакахме да разберем какво точно се е случило. Вечерта дойде новата смяна в участъка. Отведоха ни в някакъв кабинет, където възрастна полицайка ни накара да свалим и да оставим при нея всичките златни накити по нас, заповяда ни да свалим връзките от обувките си и коланите от панталоните. Уокменът на дъщеря ми, мобилните телефони също трябваше да й бъдат предадени.

В един момент стана ясно, че всъщност ни арестуват. Поднесоха ни за подпис някакви документи на гръцки. Отказахме, защото не знаехме какво пише в тях. Поискахме преводач, но ни отказаха. После ни отведоха в килия. В нея имаше две бетонови легла. В килията имаше две момичета, оказаха се руски студентки в Атина. Управата ни хвърли по едно тънко одеяло и дюшек и заключиха вратата. В съседната килия се оказа задържана някаква българка. Казваше се Марияна Джакович от Пловдив. През решетките тя ни обясни реда в ареста, предупреди ни за опасностите. Цяла нощ климатикът в ареста бе пуснат така, че вътре беше истински студ. Преспахме гладни, а отиването до тоалетната ставаше с изрично разрешение и по волята на пазачите.

На другия ден в 7.30 часа се оказа, че не само сме арестувани, но ще бъдем и съдени. С белезници ни отведоха в съда в Атина. Преди заседанието ни взеха пръстови отпечатъци, отпечатъци на дланите и ни направиха снимки в профил и анфас като на истински престъпници. Вкараха ни в едно подземие, където имаше поне 50 души - проститутки, наркомани, престъпници, избягал затворник. Там стояхме около два часа. Наркоманите и проститутките без белезници, ние с вързани ръце. Развиках се поне на детето да не слагат белезници. Оттам пеш с белезниците ни докараха в съда. До 21 часа чакахме да се даде ход на нашето дело. С белезниците при 40 градуса трябваше да стоим на пейка пред съда, докато чакаме, охранявани от шестима полицаи.

В 21.30 часа започна съдебното заседание. Наетият преводач, на когото трябваше да платим, трябваше да играе и ролята на адвокат, тъй като не ни позволиха да си наемем защита. Заявих, че не знам за какво съм в съда, че никакво престъпление не сме извършили. Обвиниха ни, че визите за Канада били фалшиви. Попитах съдията чрез преводача Костас дали би тръгнал с 12-годишно дете с фалшиви визи за Канада. Дадоха ми две възможности - да платя 1800 долара, като съм осъдена от техните власти на 9 месеца затвор, или да избера пет години да не стъпвам в Гърция. Благодарение на преводача разбрах, че дори и да платя, последствията няма да се променят. Препоръча ми да избера да бъда осъдена да не влизам в страната пет години. Костас разказа, че други българки минали през същия ад, платили по 500 долара на адвокати, но те пропуснали да се явят в съда. Присъдата за мен и приятелката ми е да бъдем депортирани за 24 часа от Гърция.

В 23 часа ни върнаха в килията без право на храна и тоалетна до сутринта. Подписахме документи да спазваме реда. Според тях се оказа, че имаме и някакви "права" - един път седмично да ползваме баня, веднъж на ден да говорим по телефона и да получаваме храна по два пъти на ден. От тези "права" до 23 юни гръцките власти не бяха спазили нито едно.

Само един случай може да илюстрира униженията, които трябваше да изтърпим, при това пред очите на 12-годишното ми дете. Отваря надзирателят вратата на килията, изважда си половия член и започва да се самозадоволява пред нас. За да не вижда всичко това, обръщах главата на детето и го гушвах в мен. На другия ден след този случай се оплаках въпреки предупрежденията на другата задържана българка да не го правя. Вероятно оплакването е хванало ред и е стреснало управата, защото извратеният полицай пристигна с бира, кола и шишчета да ни се извини. Даваха ни храна, която не ставаше за ядене. Плащахме, за да ни купят сандвичи, и това бяха най-скъпите сандвичи, които някога съм купувала. Бутилка минерална вода в ареста струваше два долара. За курса на долара към драхмата мога да кажа само, че беше по някакъв безправен арестантски курс.

Поисках си мобилния телефон, защото знаех, че съпругът ми ни издирва. Нали е отишъл да ни чака, нали е видял, че нас просто ни няма. Настоявах да ми го върнат, защото от ареста разрешаваха телефонен разговор само с Атина. Трябваше да се обадя на майка ми, за да знае къде сме и ако може, нещо да направи. Върнаха ми го два дни преди депортирането ни. Сметката бе 1350 лева, разговори, проведени след отнемането му. Картата на телефона бе счупена.

Гърците уж нямаха претенции към ареста на детето ми, в съда издадоха документи, че дъщеря ми е свободна. Мои познати в Атина поискали да я приберат в дома си, но цяла седмица са били разигравани. На осмия ден след моите протести, че нарушават не само моите права, на приятелката ми, но и на едно 12-годишно дете, гърците обещаха да пуснат дъщеря ми. Когато моите познати дошли да я приберат обаче, те отказаха да я пуснат. Три пъти звъних до българското посолство в Атина. Успях да разговарям само с някаква секретарка, която обещаваше да предаде на посланика какво се случва с нас. Преводачът Костас обаче се беше обадил на майка ми във Варна. Тя от своя страна бе алармирала за беззаконието Министерството на външните работи в София. Разговаряла с някой си г-н Желев, както й се е представил. След това лично някой си Димов от българското посолство в Атина се обадил на майка ми във Варна. Никак не съм сигурна, че "грижата" му ни е помогнала. По-скоро смятам, че ги впечатлиха наши снимки, които носехме със себе си. На една от тях ме награждават като ветеран спортист. 13 дни не стигнаха на българските дипломати да се загрижат за нашата съдба.

Нито веднъж гръцките власти не позволиха съпругът ми да се свърже с мен въпреки неколкократните му обаждания на мобилния ми телефон. Едва на десетия ден ни позволиха да ползваме баня. Не искам да си спомням мизерията, защото багажът ни не беше с нас. Просто изведнъж някой те взема отнякъде, хвърлят те в някаква килия и забравя, и ти спираш да бъдеш човек. Благодарение на моите познати от Атина в крайна сметка чантите бяха прибрани от летището в дома им.

На 23 юни в 5.30 часа ни натовариха в полицейска кола. В центъра на Атина бяхме прехвърлени в затворнически автобус, какъвто бях виждала само по филмите. Приятелката ми беше поставена в клетка, а аз и дъщеря ми, не зная на какво се дължеше това - вероятно на щенията на един от пазачите ни, който не се притесни дори пред детето ми да ме опипва, останахме да се возим до Солун извън клетките. По пътя от Атина до Солун се оказа, че трябва да минем през всички затвори, за да разставят пътуващите с нас в клетките опасни престъпници на Гърция. Приятелката ми се почувства зле и припадна. Съжалиха я и я изведоха извън клетката. С нас депортираха и друга варненка, която от години работи в Гърция. Тя е жена на 59 години. Гръцките й работодатели й плащали малко и решила да смени работата си. В страха си, че ще изгубят робинята си, те се оплакали пред имигрантските власти и тя била арестувана. Беше прекарала 20 дни в общ затвор и разказваше страхотии.

В 14 часа пристигнахме в имиграционната служба в Солун. Благодарение на съгражданката ми, която поназнайваше гръцки, научихме, че след половин час с автобус ще ни откарат до Кулата. До идването на автобуса бяхме натикани в обща килия в някакво подземие. Имаше всякакви народности. До 18 часа никой нищо не ни обясни. От други българки и рускини разбрахме, че трябва много да внимаваме. По традиция гърците депортирали българки и рускини само по тъмно. Така, разказваха те, от няколко месеца изчезнала някаква рускиня. Беше страхотен ужас - да се страхуваш за сигурността на детето, за себе си. Бяхме гладни, мръсни и уплашени.

Покрай килията минаваше човек с количка и предлагаше храна и вода срещу заплащане. Едва на сутринта около 10 часа ни събудиха и съобщиха, че ни връщат в България. Натовариха ни в затворнически микробус с обща килия - четири българки, българин и румънец. Предадоха ни на наш граничар. Гръцкият пазач раздаде документите на всички, без нашите. Българските власти се смилиха, направиха справка в компютъра, видяха кога сме напуснали страната.

Мамо, наистина ли сме в България, питаше дъщеря ми и не вярваше. Българските граничари ни съжалиха и въпреки че бяхме без документи, ни пуснаха. Разказахме патилата си.

Не мога да спя, заспивам с рудотел, събуждам се и не вярвам, че съм във Варна. Чудя се и не мога да намеря отговор на въпроса кои закони нарушихме, че трябваше толкова да преживеем. Питам се също и това ли са прехвалените европейски права на човека, питам се дали в турски затвор не бе по-добре да попаднеш. Чудя се как опазих себе си и дъщеря си, това е ад.

Сега не искам дори гръцка музика да чуя, не искам и със самолет да прелетя над страната им. Лъжа е, че визите за българи са паднали. В Гърция е по-обидно да си българин, отколкото какъвто и друг по народност. Ще си търся правата в Страсбург, защото това бе един кошмар, от който никога няма да се отърва, докато съм жива.

 

Записа Илка Катрева

Българската литература

© 2001 Литературен форум