Литературен форум  

Брой 43 (484), 25.12.2001 - 1.01.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Джек Харт

Художник

 

Джек Харт е роден в графство Слайго, Ирландия. Първият му сборник разкази, "Мърфи в подземния свят", е публикуван през 1986 г. от "Глендейл прес". "Дедалъс прес" публикува новелата му "Обет" през 1992 г. и втората му книга с разкази "Птиците и други разкази" през 1996 г. Разказите на Харт са издавани в Ирландия, Великобритания, САЩ, Австралия, Нова Зенландия, Финландия и са включени в няколко училищни христоматии. Джек Харт е основател на ирландския съюз на писателите и на писателския център в Ирландия.

 

Ако си дошъл в нашия далечен град, сивооки пътнико, сигурно си дошъл, за да видиш картините на Съмървил, художника. Ще намериш повечето от тях изложени в нашия красив музей "Херитидж". Ще пожелаеш, също така, да посетиш неговата къща и студиото му, старателно запазени във вида, в който са били по време на злощастната му смърт преди двайсет години. Несъмнено ти също си смутен и привлечен от романтичната история на неговата последна картина. Иначе защо ще биеш толкова път? Но няма да останеш разочарован. Гидът ще ти я посочи, докато разглеждате музея, и не между другото, както ще посочи другите картини, наредени внимателно, за да опишат всички фази в развитието на неговата кратка, но изумителна кариера. Не, те са само въведение към последната му работа, "Фигури в гора", която е кулминацията на вашата обиколка. Тя е поставена в подходящото уединение на ниша, стратегически избрана пред кафе-бара и магазина за сувенири. Екскурзоводката е млада, но добре обучена; тя знае, че всичко преди това е само богато предястие, че това е основното блюдо, и че трябва да го сервира с тържественост, преди да ви разпусне към преддверието за кафе и сувенири. И ако слушаш внимателно нейния коментар върху картината, вместо да се възхищаваш на бадемовите й очи и на изкусителния жест, с който отмята косата от очите си, ще чуеш думите "А сега..."

Тя ще разкаже за последните месеци от живота на Съмървил, в които той се изолирал от външния свят, за да работи върху ето това – неговия шедьовър, за безумния му стремеж към съвършенство, за това как, отчаян от невъзможността да постигне това съвършенство, той се опитал да унищожи картината и се самоубил със същия нож (и тя ще го посочи – спотаен под отделен стъклен капак в единия ъгъл на нишата). Тя ще посочи прореза в платното и малките пръски от кръвта на художника, внимателно запазени под дебелия слой лак. Ще отбележиш, че няма и следа от лукавство у тази прекрасна дъщеря на нашия град, и че в гласа й няма и капка ирония, когато тя завършва коментара си с думите: "Разбира се, с помощта на модерните реставрационни техники, музеят можеше да възстанови платното в първоначалното му състояние. Все пак бе преценено, че е по-добре то да бъде запазено в накърнения му вид, тъй като хората идват да видят тъкмо белега от ножа и кръвта".

Не ще почувстваш подигравка. Това не се случва с никого. Вместо това ще се взреш отблизо в картината, когато тя те подкани.

Но какво виждаш там, драги пътешественико? Какво ти казват за простата композиция твоите посивели от дългия път очи? Взри се за момент внимателно в картината, вместо в екскурзоводката. Тя ще почака. Всичко е добре планирано и ти разполагаш с тези няколко секунди за спокойно съзерцание.

И така, какво виждаш? Три фигури! Дървета! Двуизмерна композиция! Зелени и кафяви тонове! Погледни по-внимателно; фигурите не са толкова абстрактни. Ако се взреш внимателно, ще видиш повече неща. Започни с дърветата. Съмървил винаги е започвал с тях, т.е. с фона. Не е ли странно и иронично, че художник, живеещ в мръсотията на града, използва такава буколическа обстановка? Голямото дърво в десния край на платното показва привързаността на Съмървил към геометричните форми. Ако оставиш погледа си да проследи пълзенето на корена, после дънера и накрая разпрострелия се клон, той ще опише съвършен кръг, чиято обиколка минава точно през центъра на правоъгълното платно. Не си впечатлен от това откритие? Но точно този кръг става причина за смъртта на Съмървил!

Не се шегувам. Погледнете следващите добавки, мъжката фигура, излегнала се под дървото е част от кръга и го подчертава. Женската фигура в центъра на картината го завършва. Погледнете тази фигура. Каква прекрасна поза: грациозната извивка на тялото, ъгълът на шията и главата, докато гледа над лявото си рамо към младежа! Колко въздействащо завършва тази фигура движението на кръга! Каква връзка е установена между девойката, младежа и природния фон!

Съмървил никога не е използвал модели. Хората го отбягвали. Нямало предложения от доброволци. Тези, които познавали работата му, не се изкушавали да позират от суета. Той едва разполагал със средства да набавя материалите си; да плаща на модели било немислимо. Когато влизал в бакалията, за да купи жалкото количество продукти, красавицата на града се свивала от присъствието му. Когато тръгвал по улицата в края на работното време, тя винаги го разочаровала, минавайки от другата страна на улицата и лишавайки го от по-близък поглед към бадемовите очи и пълните устни.

Поради това той рисувал чрез въображението си желани образи и болезнено изживени ситуации.

Погледнете фигурата в левия край на платното. Тя е едра, очевидно за да уравновеси масивното дърво. Но колко остро гледат твоите сиви очи? Можеш ли например да отгатнеш, че тази отхвърлена, престаряла фигура е автопортрет, единственият, който Съмървил някога е правил? Можеш ли, също така, да забележиш, че аранжирането и тоновете на тази фигура са последният от серия провалени опити да се прекъсне кръгообразната връзка между девойката, младежа и природния фон. Цялата серия опити лежи там, покрита от пластове бои, лежи там видима, ако само концентрираш погледа си върху картината, вместо върху зрелите гърди на твоята млада екскурзоводка.

Съмървил те доведе в нашия малък град, но и нашият малък град довежда Съмървил до теб и до света. До смъртта си той бил продал едва десетина картини. Творчеството му вече било внимателно събрано и съхранено в пространството на малката му къща с плосък покрив, която е следващата спирка от твоята обиколка. Нашият далновиден кмет купи мястото, картините, къщата, всичко, за общината. Излязоха му евтино. Никой не желаеше къщата след трагедията, нито картините, чиято стойност още не бе открита от критиците. И отново нашият кмет построи музея, за да изложи картините; пак той реставрира къщата за туристически посещения; той примами с пищни банкети критиците, за да преоткрият гения на Съмървил; негова, на нашия кмет, е статуята в центъра на градския площад.

Веднъж нарисувал дървото, младежа и момичето, той не ги докоснал повече. Те били съвършени. От друга страна, всичко си оставало в състояние на промяна. Дори скритата геометрична композиция, на която Съмървил разчитал толкова много, продължила да се променя. В първата версия на своя автопортрет, той се опитал да го свърже с настроението и тоновете на другите фигури; резултатът бил идеализиран образ на възрастен мъж, извит към центъра, към момичето, навяващ без-краен копнеж от вдадената фигура, от изражението на лицето. Но композицията била накърнена. Новата фигура не се връзвала с другите. Дъгата, която тя оформяла, отлитала в пространството; нищо от картината не я задържало, нищо не завършвало кръгообразното движение.

Тъй като не можел вече да преправя самите фигури, той опитал всички начини да разхлаби връзките между момичето, момчето и дървото, да установи нови отношения, които да включват и новата фигура. Той внесъл второстепенни форми, клон на дървото, част от листака, малко животинче в храсталака. Напразно. Тогава той се върнал на автопортрета, прерисувал го, този път във вертикална поза, вече не идеализиран, а вглъбен, независим. Отново неуспех: увеличавайки размера на дървото, той подчертавал вертикалните форми, разрушавайки ритъма на движението, който бил създал. Сякаш самата извивка на момичешкото тяло му се подигравала.

Но последният опит, драги пътешественико, е видим за теб. Може би разрезът на ножа от главата до петите на фигурата те разстройва, но присвий очи и през цепките ще я видиш съвсем цяла, както Съмървил я е нарисувал. Този път той успял с композицията. Наведена встрани от девойката, младежа и дървото, фигурата оформя противовесен кръг и се свива в поза на отрицание. Какво отрича тя? Момичето? Младежа? Природата? Защо тук Съмървил се рисува по-стар, по-грозен и дори по-запуснат, отколкото е бил в действителност? Дали в крайна сметка и той е започнал да се вижда така, както са го виждали другите – мръсен, опърпан бедняк, който живее в по-голяма мизерия от всички свои съграждани? Дали купищата платна, които все по-трудно съхранявал в безредието на дома си, го потискали толкова? Или всичко било заради момичето с немирния кичур тъмна коса и бадемови очи, тази, която той уловил в своята картина, уловил я в прекрасната извивка на рамото, в чувствената линия на зрелите гърди?

Времето ти свърши, драги пътнико; други като теб се тълпят пред главния вход. Последните повиквания на екскурзоводката ни оставят кратка минута за глупави въпроси. Не, разбира се, че никога не се е срещала със Съмървил – той е умрял преди тя да се роди; но нейната майка си спомня, че му е продавала продукти, макар да няма спомен някога да са разговаряли.

Това е всичко. Хвърли още един поглед на известната картина. Вече си далече и не можеш да видиш нито фигурите, нито гората, нито следата от ножа, а само своето отражение, глупаво врязано към теб от стъклото. Погледни хубаво красивите сочещи пръсти на екскурзоводката, преди да се оттеглиш за кафето и сувенирите си и безкрайния сив път, който те очаква.

Превод: Вергил Немчев и Явор Немчев

Българската литература

© 2001 Литературен форум