Литературен форум  

Брой 43 (484), 25.12.2001 - 1.01.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Кирил Кадийски

 Green

 

Люлеят се зелени дяволи
по върховете...
Никола Фурнаджиев

Зелена любя те, зелена...
Федерико Гарсия Лорка

Цяла нощ разлистена съм те сънувал, Дув, да мога
по-добре на огъня да те отдам...
Ив Бонфоа

Зарина Господ зърното в небесните нивя,
но божата ръка каквото е направила, това е и разтурила –
и пепелта на изгрева наоколо навя.

И ето слънцето изскача пак с разкървавената си зурла
и рие яростно – да търси неизровени звезди.
Макар да е изръфал вече и лазура,

не може тоя свят от глад да се свести.
И пред руините, пред раните, пред тия, дето мълнии заразни храчат,
каква утеха е, че още имаш съвест ти?...

Как свеж е въздухът. И рязък. И дали това не е бръсначът,
адамовата ябълка на утрото окървавил?
Да можеше виденията на поета нищо да не значат!

И ти – какво се мъчиш ти да кажеш с твоя шепот,
щом вик е нужен, щом край теб ще буренясва пак април,
а щъркелите с алени чукчета клепят

косата на косача, който още може би не е роден!
Какъв е този смут и тих, тревожен трепет
в зори – преддверието мрачно между нощ и ден...

Ти виждаш другата коса, наблизо винаги подпряна!
Добре, че днес не е коситбата, не е денят за твоя свеж купен –
уханната камбана на мълчанието, паднала от някой рай камбана.

В потока влажни черепи се вледеняват, леденят;
потокът: тая костница ехтящо-окънтяна
от гласовете на души, слетели за пореден път

да търсят своите тела сред камъни и коренища...
Защо ли сте ни дадени: земя – за тялото ни глинен небосвод –
и ти, небе – разцъфнала градина за душата нища?

Не е намерил никой там загубеното тук. И нашият живот –
макар да е едно велико нищо! –
за миг не спира, лее кръв, пролива пот.

Добре е в този свят добре да се живее,
но трябва и красиво да умреш... Не старец прежълтял
(цукало – емайлирана луна – да ръждавее

сред пръснато съзвездие от луминал);
не мумия, която лута се и търси изхода къде е
(когато пясъкът отдавна вече всичко е завял);

не скелет вкочанен сред още топлите постели
(макар и космосът от гибел само да расте:
съзвездията – скелети изтлели);

и не наесен (есента, подобно Лейди Макбет, всуе
се мъчи да изтрие свойте кървави ръце);
смъртта навсякъде, уви, успява да нахлуе...

Тук-там трева – зелена пот по тялото на смъртник – е набола.
И ти – какво се мъчиш ти да кажеш с твоя вик,
щом цялата земя – като в абсурден сън! – е гола.

Между живота и смъртта – какъв безкраен миг!
Една съборена от бурята топола
лежи – бариера, спусната пред нас:

да ни спаси ли – за сега поне – от времето, което
край всичко живо профучава (с колко ли години в час!),
или защото по-натам минирано е вече битието.

Набъбналият изгрев – охлюв в кръв и слуз –
от разтрошената черупка на небето
изтръгнат е... И как поетът да е още златоуст?

Днес златото е другаде. Със златни тухли,
темелите на банките ще издържат най-гибелния трус...
Но не! Каква утеха е, че още има и неща нерухнали?

Гнездата под стрехите са от кал. Дори мъжът
от кал е. И какво от него ще остане утре – само божи дух ли?
Тук диви гълъби като души бездомни се множат.

Но над полята глухи, но в дъжда студен, по стрехите затракал,
в простора гол, подобно труп гноящо-жълт,
прииждат и охранените гарвани на Тракъл.

И с тоя грак, на черни влажни макове раздран,
не ти е нужен никакъв прочут оракул,
за да прозреш: към миналото води бъдещата бран.

Проядени доспехи и оръжия старинни
в музея спят, но на модерния екран
пониква гъбата на хиляди години.

Плътта, цъфтящата уханна плът, над сън и тлен
цъфти – за кой ли път! – по припеци, рътлини.
И само той – дъбът, от мълния случайна овъглен,

напразно чака пролет, за да зашуми с корона –
бухлата от зелени гривеци... И ето го: и ден,
и нощ по хълма гол търкаля вятърът главата на Горгона.

Смъртта се съживява: през април и тя
с кого не бърза в тъмното да легне – млада, благосклонна...
Фазан – фугас разпердушинен – прелетя

и виждаш: вятърът каквото да предскаже, все ще стане –
отново пред зелените войски на пролетта
снегът във валози и урви окопан е.

Над влажната, димяща вече пръст
жълтее храст – изровено в зори имане;
нима животът стана от смъртта по-бърз?

След всичко – как ли тоя свят и днес покълна?
Тук може би съдбата има пръст;
но кой, кой агнето одра, защо вълкът обраства с овча вълна?

Как да избягаш от кошмарите край тебе, щом
душата ти с болезнени видения е пълна?
Дори и споменът не може да се върне в родния си дом:

скрежасала ела – самотен стълп от сол – все още мята
тревожни погледи към страшния Содом
на изгрева... и сълзите й капят кървави в тревата.

Дали не се е срутил вече сводът син:
с цвъртеж кристален, с остри блясъци гората
натъпкана е – цял стъкларски магазин

с изпотрошена стъклария... Други кървави кристали
раняват твоята душа... До вчера и баща, и син,
баща на майки си сега... И до кога ли?

За тялото не мислиш вечер ти:
какво, че все по-глинено е, жестовете – все по-вяли,
все по-небесна е душата, с вечно пролетни черти.

Не, мъртвите не са – и никога не са били! – в земята.
Утеха и от загубите в тоя свят черпи;
виж само: през строшения прозорец на зората

животът пак е влязъл – от нощта
в деня: от истината за нещата –
в измамата за всичките неща.

И ти стоиш в деня. Как искал би душата ти да е акация,
от светли мисли зажужала... Ала само сълзите бодливи на свещта
като отровени пчели отвсякъде накацат я.

Денят расте. Смалява те. Дордето те превърне в капка мрак;
и този гарван там не е ли капката катран, оставен в кацата
с меда на светлината... Пладне. Гарван. Грак.

И грак. И лепкав зной. И всичко – като пред лития.
Трънлива пустош е и в теб. Мъртвило... Но душата чака пак!
(Какво да чака тя, душата, щом прахосала е вече всичко?) Пак ли тия

желания, надежди, стръв!... Надеждата последна мре.
И грак. И лепкав зной. И в теб – ронлива пустош... Черна. Сива. Бяла.
Тече, изтича времето, навярно пълни все така небесното море...

И слънцето виси – огромна мрежа, от златни рибки натежала.

Париж, октомври – ноември 2001

Българската литература

© 2001 Литературен форум