Литературен форум  

Брой 43 (484), 25.12.2001 - 1.01.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Кирил Кадийски издаде осма по ред книга във Франция - "Пясъчно време". Сборникът стихове е съвместно издание на ЮНЕСКО и френската издателска къща "Л’Еспри де панасюл" Премиерата се състоя на 21 ноември в книжарница "Art et litterature".

 

Във Франция ме ценят повече

С поета, преводача и издателя Кирил Кадийски разговаря Милена Димова

 

- Току-що се завърнахте от Франция. Какъв беше поводът за това пътуване?

- Най-вече възможността да поработя. Тук покрай ангажиментите, свързани с издателската ми дейност, не намирам време за това. Дори имаше момент, когато си мислех, че вече съм престанал да пиша. Оказа се, че просто ми трябва малко спокойствие. Но ако трябва да бъда точен - поканата беше от книжарница "Art et littеrature", която е една от най-големите френски книжарници, на булевард "Монпарнас", на трийсетина метра от прочутото кафене "Ротондата". Нейният управител, г-н Вернер Брюк - който е създал едно великолепно средище за представяне на най-новото, което излиза във Франция - ми предложи още през май, по време на "Хубавите чужденки", през октомври да направи моя творческа вечер. Тази вечер се състоя на 1 октомври, като тематично беше съсредоточена главно върху моите последни две книги, излезли във Франция - "Сонети" във "Фата Моргана" и "Петте годишни времена" на издателство "Льо Шерш Миди...". Иначе, както ви казах, идеята ми беше да остана да поработя до декември. И мисля, че беше ползотворно, имах много контакти с мои колеги, с приятели. Есенните сбирки на Академията "Маларме", присъждането на едноименната награда, една от най-престижните във Франция. Литературният живот в Париж протича по свои закони, има си свои закономерности, важното е да си вътре в процеса. Ако човек иска да се обогати с нови идеи, е добре от време на време да отскача до чужбина, защото вярно е, че който не е от някъде, е от никъде, но и който не е тръгнал за някъде, не стига до никъде.

- Продължавате ли работата си с френски издатели?

- Докато бях там, в началото на ноември излезе друга моя книга - осма поред на френски - "Пясъчно време". Иначе това е моята трета книга в България. Като си помисля с какви зорове излезе навремето. Френското издание е допълнено с избрани стихове от другите ми книги, главно от "Ездач на мраморни коне" и "Перо от феникс". На 21 ноември се състоя премиерата й. Отново в същата книжарница. Издателят Ерик Нольо от "Л’Еспри де панасюл", което съвместно с издателството на ЮНЕСКО публикува тази книга, я представи пред публика, която доста ме впечатли. Представете си пълен цял един салон в подземието на книжарницата, специално обзаведен за такива срещи, поради липса на място - хора и по стълбите догоре. Не крия, че бях поласкан. Имаше много френски писатели, поети, критици, издатели. Присъстваха и неколцина българи - мои приятели, живеещи във Франция. Получих и коректурите на "Смъртта на бялата лястовица и тринадесет нови сонета", която напролет предстои да излезе във "Фата Моргана" с 15 илюстрации на Николай Майсторов.

- Как се чувствате като автор тук, в България, и там във - Франция, където културата е един от приоритетите на държавната политика?

- Не може да не ми тежи това, че в България няма една стабилна културна политика. Още по-лошото е, че в България няма политици, които да проумеят, че ако има нещо, с което България да може да впечатли света, това все пак е културата. С какво друго ще изненадаме Запада - с икономика, със селско стопанство или с туризъм при това социалистическо обслужване? Остава културата. Но няма културна политика в това отношение. За жалост - за наша жалост - съседите ни са по-експедитивни. На моята първа вечер, например, дойде посланикът на една балканска държава - с редингот, с папийонка, защото идваше от официален прием. Беше си направил труда, след официалния прием, вместо да се прибере у дома, да дойде на моята премиера. Но нито на първата, нито на втората се появи човек от нашето посолство.

- Обидно ли ви е?

- Това не ми тежи лично, като на творец. Но как като българин можех да се чувствам сред френските си колеги, когато те виждат, че такова културно събитие - творческа среща на български автор, навръх Монпарнас, на пъпа на това интелектуално средище, - не е уважено от неговите сънародници. Ние се излагаме, излага се държавата. Аз съм създал една възможност във Франция да се заговори за България, а тя не се използва. Има страни, които правят всичко възможно да докарат нещата дотам един или друг техен автор да бъде представен. Да отворя една скоба. По време на "Хубавите чужденки" в Бордо бяхме включени в една съпътстваща програма "От Порто до София" - предишната седмица се бяха представили португалците; и можете ли да се досетите кой беше уважил това събитие? Лично португалският президент. И после се чудим защо португалците имат Нобелов лауреат, а ние - не. Не се самоуважаваме, искаме другите да ни ценят. Слава Богу, френските ми колеги ме познават добре и не биха си помислили, че съм никой в България. Но за България какво ще си помислят?

- Коя оценка е по-важна за вас - френската или българската?

- Поетът е като всеки човек - леко тщеславен, иска да получи признание. Лъжат тия, които казват, че са безразлични към славата. Във Франция оценяват това, което правя, ценят го. Не съм убеден, че в България това е така. Моите почитатели са от средите на лекарите, адвокатите, инженерите, но не и сред пишещите. Наскоро, в случаен разговор, един музеен работник ми довери: знаеш ли какво мисли за теб бай еди-кой си?

Въпросният бай еди-кой си, който обича да говори на висок глас в трамваите и по тротоарите, за да се извръщат и да го гледат, бил казал навремето, както си лежал на дивана с първата ми книга в ръка: "Кирил Кадийски е силно повлиян като автор от това, което превежда". Явно той не е могъл, а и едва ли може да си представи, че е възможно у нас да се пише и по-различно от това, което се е загнездило в съзнанието му като поезия. И вече години наред у нас някои, за които съм сигурен, че не са чели нито това, което пиша, нито това, което превеждам, се опитват да насаждат едно подобно схващане.

- Преводач, който пописва, така ли?

- Така. Никой не го е написал досега, но един слух, едно мрънкане циркулира. Добър преводач, голям преводач, великолепен преводач! Нищо особено обаче като поет, посредствен поет, никакъв поет. Крайно време беше да сложим пръст в раната. Не ме е страх да говорим за това. Аз превеждам френска поезия. Французите, които, естествено, са наясно със собствената си литература, не биха ме ценили така високо, ако ги копирах. Когато един френски поет, който, да кажем, е направил най-голямата антология на френската поезия, тази на "Ларус", човек, който владее перфектно английски и испански и е наясно с цялата световна поезия, та когато такъв човек пише за теб суперлативно, значи той е наясно с това кой си ти, откъде идваш и накъде отиваш. Никой там не ми е близък или роднина, за да ме хвали по съображения извън литературата. Така че да бъдем наясно, Кирил Кадийски е това, което се говори и пише за него в страната на Мари Врина, а не това, което си шушукат някои, докато ги слуша езикът, в "Дупката на Мара".

- Не се ли боите, че ще ви изкарат самонадеян?

- Само на себе си се надявам, така че ако това е самонадеяност, аз съм много, много самонадеян.

- Кое според вас, отличава като манталитет българския писател от френския и изобщо от европейския?

- Френският човек на перото е наясно с едно много важно нещо. А именно - за да твориш, трябва да си свободен. А да си свободен, означава да си обезпечен - да имаш средства да издържаш себе си, семейството си, да купуваш книги, да посещаваш културни събития, да ходиш добре облечен. Затова повечето писатели работят странични неща - един е преподавател, друг се препитава като архитект, лекар, издател. Нелепо е да се очаква държавата да се грижи за нуждите на който и да било пишещ, повечето от които се смятат за творци, само защо владеят в някаква степен прозодията. И после се питаме защо българският писател се чудел на кого да слугува. Може ли писател, цял живот бил на синекура, на въпроса: - Какво ще правите там, като не сте специалист, да отговори: - Ами те ще ми кажат какво да правя?! Това е причината българските автори да са лишени от онази свобода, която е предпоставка за създаването на стойностни текстове. Ние просто нямаме много конкурентни текстове - това е истината. И бедата.

- Имате предвид книги, които да заинтригуват читателите и извън страната?

- Именно. Тематично, тук дори не говоря за художествената страна, съвременната ни литература е демодирана. Пишат се книги за неща, от които новите поколения дори у нас си нямат представа. Как да очакваме на чужденците да им е интересно? Литературният ни живот е сведен до кръжочни занимания. С някакви собствени, доста странни, критерии. С малки изключения, толкова малко, че дори не стигат, за да потвърдят правилото, българските писатели се разхождат под летвата, а някои дори не подозират, че има летва.

- Не сте ли краен?

- Краен съм, никога не съм бил в центъра на българската литература. При литературните чиновници. Как го беше казал Аполинер: смилeте се над нас, които вечно се сражаваме по границите на безкрая... Смилете се, Милена!

 

ПОГЛЕД ОТВЪН

"Сонети"

 

Да създаваш сонети, означава да избереш такава мярка в езика, която е в състояние може би най-добре да запечата елегичността на една историческа безнадеждност. Тъй като сонетът не е само формата, в която се съсредоточават любовни послания, но и средство за размисъл във времена на смут. В случая става дума за България, за един вид "обезнаследяване" след събарянето на комунизма и в същото време за едно по-мащабно историческо съзнание. Кадийски си служи свободно с формата на сонета. В това начинание той е улеснен от поетическата памет на голям преводач (от Вийон до Сандрар през Маларме), който впрочем е съставил и антология на българската поезия. Обичайните четиринадесет стиха са ритмизирани и римувани, но построени така, че свободно редуват традиционната строфна схема. Те поставят въпроси, които биват отхвърляни или не, изведени до тяхната мрачна поанта или облъхнати от надежда. Метафизичният размисъл във всяко стихотворение завършва с образ. В книгата се долавя смяна на мотивите, произтичаща от близо двадесетгодишния период на писане - някои от сонетите нахвърлят сухо скицата на една безплодна земя на ръба на халюцинацията, други противопоставят на нашето време една или друга митична фигура - от Одисей до Айнщайн... Подобно Манделщам или Бродски, Кадийски ни предлага свой модел на размисъл върху отминаващия век.

 

Стефан Баке, Списание "CCP" (Cahier critique de poеsie)

 

 

"Петте годишни времена и други стихотворения"

 

Кирил Кадийски е смятан за един от най-добрите съвременни поети. Творчеството му е лирично, естествено и истинно. Нито оптимист, нито песимист, започнал като журналист, той дръзва да публикува по време на миналия режим част от творбите си в самиздат. Голям специалист по Маларме, член-кореспондент от София на едноименната Академия, той черпи вдъхновение от всекидневието и природата. В поезията му се редуват сарказъм и метафизичност. Антологията на френската поезия "От Вийон до Виан", която той е издал на български, е емблематична. Автор, чиято поезия трябва да бъде прочетена.

 

Мира Фари, "Льо Нувел Обсерватьор", май 2001

 

 

Жак Шесекс, писмо до Кирил Кадийски

28 март 2001, Ропраз

 

Скъпи Кирил Кадийски,

От все сърце благодаря за тези тъй хубави стихове - Мостът над Лета, Аркадия, Разнищен спомен, които чета с вълнение. Позволете ми да ви го кажа: тяхната сияйна сила озарява като огън, тяхната музика омайва моята собствена музика и аз ги препрочитам, за да се захвана и аз за работа в една непрестанна мелопея. Хубаво родство, нали! Кирил Кадийски, прегръщам ви!

Жак Шесекс

 

Голямата тема

 

Нашият приятел Кирил знае наизуст песента - куплетите на злодеянията. Но никога не ги подхваща. Толкова необходимото изкуство на премълчаването обаче не му е присъщо. Само бъдещето на красотата го интересува. Може би по този начин той достига до една висша мъдрост. Не трябва ли - тъкмо за това - да го четем със същия копнеж по тишината, който го кара да страни от положителната тема (голямата тема)?

 

Пиер Остер-Сусуев,

Из предговора към книгата "Смъртта на бялата лястовица и тринадесет нови сонета", подготвена за печат във "Фата Моргана", 2002.

Българската литература

© 2001 Литературен форум