Литературен форум  

Брой 43 (484), 25.12.2001 - 1.01.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Изборът на Мария Станкова

Неделен обед с Палми Ранчев

 

"Безсъние. После тишината котешки запреде. Нишка.
Тъничка, тъничка. Не става за бесене."
"Шапката на скитника"

 

Кого се опитвам да представя? Палми Ранчев. Той няма нужда от представяне, ще кажат повечето. Всички го познават – ще кажат останалите. Познават го как? Като човекът, с когото винаги могат да поговорят? А опитвал ли се е някой да помълчи с Палми? Опитвал ли е някой удоволствието от присъствието му? Ето това искам да направя – да ви оставя да поседите с Палми Ранчев. Не е лесно, гарантирам.

Пробвам да си задавам въпросите. Голяма грешка! Мисълта му ме изпреварва, думите ме притискат, избързват, не успявам да си записвам, започвам да се притеснявам. Изобщо, добре, че само говоря с Палми. Добре, че не се налага да тичам с него. Той е в отлична форма - физическа и душевна.

- Как го правиш? – успявам да събера няколко думи.

- Не е голям контрастът между писането и да отида да се сбия в зала. Всъщност съм ленивец по природа. Ленивец в буквалния смисъл. Харесва ми да вися на някой клон и да гледам. Забравям всякакви дълбочини, забравям повърхността, гледам само неща, които ми доставят удоволствие. Видяното е материал. Нагорещявам го в себе си, вдигам му температурата до максималния предел. Някои материали се разпадат много бързо. Не издържат. Не съжалявам за тях. Значи не са стрували. От останалите може да се сътвори нещо. Като казвам "да се сътвори", не казвам да се изгради. Мразя тухли. Моите тухли са песъчинки, даже части от песъчинки. Разпадайки материалите, разпадам и себе си. В процеса на разпад е сътворяването. Поетичният идеал за творчество е вид изгаряне, вид самоунищожение. Да си спомним за Багряна и редиците след нея.

- Какво ще кажеш за деленето на мъжко и женско писане?

- Творческият процес обединява мъжа и жената, изчезва мъжкото и женското, стават две части на едно цяло. Обичаме да пишем, защото обичаме оргазмите. Нали знаеш? Започнахме с онанизма и стигнахме до писането.

- Изглежда, нищо не те изважда от равновесие. Спортът ли си казва думата, или природата ти на ленивец?

- Спортът си е спорт. Знаеш, че от литература трудно се издържа човек. Като треньор много съм обикалял. По света и тук. Обикалям, ходя, крача. Крачките ми връщат хармонията. Професионален скитник съм. Обичам да срещам всякакви хора. Да говоря с тях. Със себе си ми е най-скучно да говоря. Нямам какво да кажа на себе си. Не сме в диалог. Като фонична кутия съм – смесвам чужди гласове, не търся символи в думите, не ги украсявам с метафори, просто взимам чуждите думи и ги поставям на местата им. Това е истинският език.

- Какво най ти радва душата?

- Не съм си задавал този въпрос отдавна. Чакай да помисля. Да. Да си сложа ръката на объл женски задник като показалецът или средният ми пръст да легне в глутеалната гънка. Ръката си почива. Реотанът ми загрява, температурата се повишава. Съсредоточавам се върху топлината. Това е радост.

Изобщо не съм изненадана. Палми Ранчев няма колебания относно половата си принадлежност. Той си е мъжкар. Честен играч. Приема всяка игра, стига да се спазват правилата й. Чете много. Сам казва, че ако не чете един ден, на другия се чувства неук. Допреди години си е поставял норматив – сто страници на ден! Желязно дисциплиниран е в това отношение. Избягва да чете професионално. С удоволствие играе играта, която му предлага авторът. Не чете, за да научи нещо, не чете, за да разбере този и онзи, не за да си помага с текстове. Чете за удоволствие! Въпреки че веднага би захвърлил четенето заради нещо по-интересно (объл женски задник, например). За Палми писателят е като библиотека с непопълнени рафтове. Някои книги изчезват, други се появяват изведнъж и радват. Не харесва писането по индукция. Никога не пише след като е прочел нещо. Вярва на писането, породено от нещо истинско, екзистенциално. Писането, породено от тъгата от екзистенциалното. Веднага разпознава текстовете, писани под влияние на някакъв текст. Те изглеждат като преглътнати хапки, като повърнато от някой и преглътнато от друг. Не го очароват. Автентичното писане е единственото писане, не е необходимо да си топиш писеца в различни мастилници, нито е нужно да натискаш до съдиране на листа. Трябва да се пише така, сякаш си изправен на разстрел пред собствената си стена, думите, които произнасяш, да са сякаш последните ти думи. Тогава поезията е поезия и прозата – проза. Трябва да се пише честно, ясно, просто и да се пише истината.

- Казват, че по време на икономически кризи се явяват много поети и писатели.

- И е така, и не е. Появата на автор не е едновременна с появата на текста, доколкото текстът има нужда от тълкуватели или читатели, които са съзвучни. Поетите са слаби хора. Не могат да отстояват повече от една позиция. Обикновено точно тази позиция им перчи да постигнат пълния си ръст. Като деца, хранени с еднообразна храна са. Като болни, които си пият хапчетата и отварите и си гледат болестта. По време на икономически или политически промени повечето поети умират творчески. Изчерпват се. Нищо не може да ги помръдне от предишното им място, защото са ангажирани и имат проблем с моралната си идентичност. Стиховете им се превръщат в текст, в картички, които хората си разменят от учтивост... Творческата смърт, не е толкова страшна. В края на краищата какво остава от един поет? Пет-шест стихотворения. Същото е и с нашите писатели. Бяха свикнали да са мелници на идеи, да работят в услуга. Сега като не им се налага, остава да пишат за личните си преживявания. А какви лични преживявания имат? Нямат реален живот. Когато го имат, той е толкова банален, че да те е срам да го опишеш. Повечето са писатели "на маса". Не са в открито море. Носят инерцията от миналото, мъкнат сервилната си психика, а и инструментариумът, който им даваше писателството, е най-удобен за възпяване на сюзерена. Искам да напишеш, че с удоволствие гледах загубата на Петър Стоянов, защото сега започва една много интересна маневра. Близачите на задници предстои да извършат качествено извъртане към друг политически задник. Просто им трябва време да свикнат с новата миризма. Те вече направиха заявка за публичност на извъртането. Идва времето да се нагледаме. Има и друг тип. Мижитурките. Те пък се крият из университетски миши дупки и като стане напечено или им се обърка "позицията", веднага се прибират зад грижата за студентите си и целите на образованието. Писателите със социалистическа обремененост не залагат на цвят, нито на число, залагат само ако крупието им каже печелившата комбинация. Истинският автор е играч, който играе с един читател. Залага му уловки, оставя го малко да поскучае, пуска му въдица, може да му забие един в носа. Не всички отчитат авторовата игра. Някои изпитват удоволствие да развалят играта. Непочтено е да гледаш картите зад гърба на автора, да му разбъркваш топките или да му вадиш асо от ръкава. Той и без това е ограничен от раздаването. И да се запомни, че дамата купа в текста не е непременно Пенка, дето е разбила сърцето на някого. И тук мисля, че идва много важната роля на критиците. Само че у нас критиките трябва да се превеждат.

- Имаме и интелектуалци, които също трябва да бъдат превеждани на български език.

- Единствените интелектуалци са тези, които се самопровъзгласяват. Сами си задават въпроса: Кой е интелектуалец? и сами си отговарят: Кой друг, ако не аз!

- Как пишеш?

- При писането номерът е да забравиш как се пише и да започнеш все едно, че сега учиш азбуката. Случайното е моят Господ. Човекът зад ъгъла, погледът нагоре – нещо е станало с небето. Доближавам всичко до ежедневното мислене и говорене. Не се напъвам да живея по един начин, а да пиша по друг. Животът се живее, прозата се живее. Авторът не трябва да се крие зад разказа си. Човек трябва да е естествен в ежедневното си поведение. Тогава не се уморява, не се изхабява. И да знаеш, че в огромното като количество творчество също има нещо нечестно. Прилича на заличаване на следи. Пишейки много, започваш да губиш себе си.

Попитах Палми кога българската литература ще влезе в Европа. Той ми разказа вица за сръбската и българската Съпротива. По радиото сърбите обявили, че имат три свободни територии (които всъщност били три землянки), а българите с гордост заявили, че нямат непревзета територия. Явно няма да влезем в европейската литература, докато не се научим да се уважаваме и да си ценим трите землянки.

Този път препоръки към културата на четенето няма да има, защото не е нужно да повтарям казаното от Палми Ранчев. Четенето е като свиренето на някакъв инструмент – един ден да не четеш, и вече си загубил форма. Не е ли жалко да ходим безформени по земята?

Българската литература

© 2001 Литературен форум