Литературен форум  

Брой 4 (488), 29.01.2002 - 4.02.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Тома Марков

 

Сезони на дъжд

1.

Бяхме се установили край залива и
залезът,
котките и
някакви пияни рибари
                               постоянно
се преместваха през храстите
                               и
                               ти
                               каза, че днес
                               облаците са направени от
                               пушек,
но всъщност водата на морето май имаше пушечен
цвят и
                     във въздуха усещахме
                      мирис
                      на
                     гларуси.
Сред всичките тези аромати и избухвания
на околността
                     Ние бяхме голи и
                    омагьосвахме с нашите
                    допири
и
жестове
мутиращата природа, опустелия плаж...
                    А после ни скимна да се скрием
                    в морето,
приютихме се точно до брега,
                                       а под луната
                                               водата блестеше и
                                                        беше тъй равна - като сребърна
монета.
Точно!
В самия край на тази монета, на тази сребърна драхма
намерихме уютната шупла, която
ни приюти,
и докато
аз силно те прегръщах, ти ме разтапяше с
устните си,
                 а те избуяваха в очите ми като слънца,
                 събрани в слънце, отразено във
                  мастилница.


2.

...после пак започвам да те прегръщам.
Усещам те и имам чувството,
че плуваш в мойте шепи.
Че цялото море е в тях.
                    И сега, когато пак подарим
                              любовните си еликсири на
водата,
тя
ще ги разпръсне в
моретата по
цялата планета. Во-
                             дата е огромна...


3.

Не усещам кожата си. Дъхът изпарява моята кожа
чак до порите. Но в момента аз се отказвам от всяка
външна обвивка. Бих я отхвърлил съвсем. Ако имен-
но моята кожа не беше онова, което позволява на си-
яйната ми пот във твоето желание и пот да се прелее.
   Да бъдем пот до пот!
   Дори морето става твърде незначително в сравне-
ние с морето, което представляваме ние.


4.

Всичко е толкова хубаво
с изключение на това,
че вече не правиме нито
море,
нито
не знам какво.
Дъждът вече ни пречи.
И въпреки че все пак има вода,
искам да кажа следното:
Внимание!
Внимание!
Внимание!
Водите ни струят в изсъхнали
канали.
Бавно.

Българската литература

© 2001 Литературен форум