Литературен форум  

Брой 7 (491), 19.02.2002 - 25.02.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Найден Вълчев

Дашката

Спомени за Иван Радоев

 

За първи път съм писал за Иван Радоев в списание "Септември" през 1987 година, представял съм го на литературни вечери, след смъртта му през 1994 година с композитора Тодор Попов публикувахме в списание "Театър" дълъг разговор за него, тук събирам, избирам и допълвам разказа си, защото случаят ни събра навремето в Плевенската мъжка гимназия и ни държа близко един до друг десетилетия.

Него почти всички го наричахме Дашката, от името на баща му - Дашо Радоев, който е от Пордим, но Дашката обичаше много и село Караш, при Искъра, край гара Роман, родното място на майка му, където е прекарвал всяка ученическа ваканция и всяко детско лято при дядо си и при вуйчо си. Той там си купи по едно време и собствена къща, но малко я обитаваше, предпочиташе другата, в село Геша, край Дряново. За Караш се говореше, че водата е нещо радиоактивна, че довеждала до нефрит, хората умирали млади, но Иван излизаше с друг извод: А защо умират бедните и гладните, а не богатите и ситите?

Както казах, бяхме връстници и съученици, той във "в" паралелка, а аз в "б". Учебната 1943-1944 година по Коледа се прекъсна, втория и третия срок не учихме заради бомбардировките. Бяхме в пети клас. Следващата есен, 1944-1945 учебна година, когато щяхме да бъдем вече шестокласници, учихме и невзетия материал от предната година. Тогава в "а" паралелка дойде и бързо се запозна с всички ни и Климент Цачев. Той беше година-две по-възрастен от нас, но беше прекъсвал учението си в габровската гимназия поради затъмнения и жлези и се озова в нашия випуск. И то в "а" паралелка, където западният език беше френският, а ние учехме немски. Но току-що бе обърнал нещата Девети септември и немският език беше станал "фашистки". Както и да е, карахме напред, Иван много-много недолюбваше престарателното учение, имаше си и други интереси и занимания, Климент пишеше шеги и закачки и накрая си изпати: за подигравателни строфи за учителката по математика беше изключен и завърши осми клас в Гара Левски. Пределно примерен и послушен юноша, аз учех прилежно, бях знаменосец на гимназията, разделихме се с нея и есента на 1946 година се озовах студент в София. Иван и Климент ги нямаше тук: Иван беше останал на поправителен по физика, Климент не беше се класирал на приемните изпити. Дойдоха в София на следващата есен.

Иван Радоев, Серафим Северняк, Климент Цачев и Найден Вълчев (от ляво на дясно), София, входът на Парка на свободата (Борисовата градина), 1950 г.Тук ще избързам да претърколя зима-две, за да кажа, че през 1949 година, благодарение на Дашката, около композитора Тодор Попов се събра една весела приятелска компания, която остави скъпи спомени у всички ни: Климент Цачев, Давид Овадия, Станка Пенчева, Серафим Северняк, Димитър Илиев-Фарисей, Веселин Дамянов, Михаил Маринов, Димитър Дублев, Донка Шишманова, Димитър Петков, Христо Тодоров, Теменужка Иванова, по-късно Райна Кабаиванска, Орлин Орлинов, Усин Керим… А казвам благодарение на Дашката, защото през лятото на 1949 година Съюзът на народната младеж и писателският съюз бяха организирали двумесечен курс за "младите литературни работници" и бяха ни събрали на пансион в гимназията в Своге. Двама от най-изявените - белетристът Атанас Наковски и поетът Иван Радоев - бяха включени в българската делегация за Световния младежки фестивал и напуснаха Своге преди края на нашия курс. Наковски даже замина с моя дървесинно-бодлив абитуриентски костюм.

А в картичка от Будапеща Дашката ме пишеше: "Найдене, ако не си намериш момиче, Наковски няма да ти върне костюма!"

Тодор Попов ни е разказвал, че в нашата делегация, където е бил и той, имало художници, артисти, ударници от бригадите, звеноводки и тъкачки, балетисти, инструменталисти - всякакви имало. От столицата и от провинцията. Пътували по Дунава. В каютата на парахода леглата били на два етажа. Тук станало едно спречкване между него и русоляво момче, на което били определили долното легло, а не горното. То настоявало да си бъде до Наковски, пък той с голяма настойчивост и неотстъпчивост воювал за долното легло.

- Ама...

- Няма ама!

Стигнало до кавга. Младежът се инатял, дебелшкият композитор - два пъти повече. В края на краищата завоювал бел етажа. Начумерени и зли един към друг, навлизали със съседа в един непредвидим съвместен живот. "Това е бригадирският поет от Хаинбоаз Иван Радоев", подсказвали му дочулите свадата. "Хм", отговарял той. Когато стигнали до Будапеща и се оформила "интелектуалната" група, нещата поомекнали, помирил ги Веселин Дамянов, студент в Консерваторията, в Музикалната академия, с мекия си бас-баритонов тембър. Започнали да се търсят, да ходят на фестивалните прояви заедно и когато се върнали в България, караницата за леглата била забравена и за всички беше само смешен епизод. Това бяха годините на младостта, когато всичко беше хубаво. Когато започна да се формира нашият "литературен салон" в квартирката на Тодор Попов на "Козлодуй" 52, онази съборетина, която беше такова топло приятелско гнездо.

Преди това, пак в Плевен, в лозята паднал американски самолет, от тези, дето през войната отиваха да бомбардират петролните рафинерии в Румъния. Пъргави момчета - бандата на Дашката - пристигнали там преди полицията, преди властите. Видели встрани копринения парашут: "Ей, казал нашият човек, знаете ли какви якета стават от това нещо?" Отмъкнали го набързо, укрили го и после си направили "страхотни якета". Иван казваше, че това било по времето, когато той много се бил "изхайтил".

Като сега го виждам: наместили сме се около малката масичка, държи чашата в ръка, върти поглед от човек на човек и вика: "Като ви гледам - всички сте буначета, всички ще се изпожените от първо лапване. Само Иван - не!" А пък стана една от първите жертви на брака. Спомням си неговата диверсия на жура, на оня имен ден. Кирчо харесва колежката Маги и я довежда. И Иван намира че "Маги е много готина". Танцува с нея и й казва: "Кирчо рече аз да те изпратя". После отива при него и му шепне: "Маги иска аз да я изпратя". И го сторва. За Кирчо - терзания, драма. Още повече, че на другия ден Маги му съска: "Значи така ме… преотстъпваш!..." "Как те преостъпвам! Нали ти си искала!" "Как аз съм искала?" Очна ставка, разследване, разследването завършва с думите: "Мм, пияна глава, е-е-е, голяма работа".

Още повече, че Маги не му е позволила и под ръка да я хване. И това беше Иван Радоев.

Много се писа за него, много ще се пише тепърва, но това ще бъдат портрети, анализи, студии. Иван и Тодор вече ги няма, Фарисей го няма, Серафим го няма, Давид го няма, Димитър Петков, Климент и Усин ги няма, няма я Ачо, няма ги Веселин Дамянов и Христо Тодоров, Мишката и Дублето ги няма… Разказвам за онова време и за Иван, за чутото, видяното, преживяното докато го помня, докато съм още тук.

Започвам от Пордим. Там той е съученик с Фарисей. Това е Димитър Илиев, бъдещият икономист, на когото викали и Митко, и Митър. В отделенията още, в час по вероучение, учителят накарал Митко да разкаже притчата за митаря и фарисея. Имаше такава притча в учебника. Разказал я Митко, бил звънецът и още в междучасието Дашката го прекръстил. Той вече не бил Митър, а Фарисей. И аз така го помня. В гимназията надали някой му знаеше името. Този симпатичен, усмихнат, благ младеж беше Фарисей, та Фарисей.

В Пордим бай Дашо беше известен човек - образован читалищен деец, с широк поглед към литература, музика, изобразително изкуство, прочут пчелар. Той имаше и признато изобретение в пчеларството - така наречената Дашкова клетка, кутийката за пренасяне на царицата, когато някой кошер остане без царица, без майка.

Пордим е срещу Славяново, Иван е трябвало там да учи гимназия, но бай Дашо отдалеч мисли: друго си е Плевен. А за да може да запише сина си в Плевен, според тогавашните разпоредби, той трябва да е завършил прогимназия там. Последния клас от прогимназията Иван учи в Плевен. И аз заобиколих тези разпоредби по това време, макар с друг мотив: за да уча в Плевен, а не в Ябланица, Тетевен или Луковит, трябваше да се запиша в класическа паралелка, със старогръцки и латински. И аз се записах класик, след време се прехвърлих в реална паралелка. А при Иван има още едно основание: идва в Плевен, за да може да взема уроци по пиано и по немски език. Той беше поусвоил нещо, живял е в семейство, където се е говорело на немски, а по-късно за този немски написа чудесното си стихотворение "Минало свършено", дето става дума за Лесинг и дето учителката му прасва една "готическа плесница". Неназованата в стихотворението госпожица Мангова - млада, руса госпожица, току-що завършила немска филология. Иван й казал, че не обича Лесинг. Тя го попитала: "Защо?", а той:

- Защото обичам Вас!

И - пред целия клас - прас!

Преподаваше ни и фрау Ботева (неотдавна прочетох, че тя е била утешителката на Асен Разцветников в последните му тревожни самотни години), но нали Иван не беше от отличниците и "натегачите" - не стигна до "забележителни успехи", както казваше той.

В късно време казваше, че е прочел системно и основно в живота си две неща: световната драматургия и теоретичната физика. Но този интерес се събужда и развива у него след години. А иначе за физиката ще разкажа по-нататък. Сега сме, да кажем, 1947-1948-1949 година. Всеки неделен ден, десет часът сутринта, в славянския семинар на Софийския университет литературният кръжок "Васил Воденичарски" има сбирка. Разглеждат се стихотворения и разкази на някой от кръжочниците. Атанас Наковски, Ахасфер - Борис Априлов, Димчо Маринов вече са печатали, Климент Цачев е почти известно име, Генчо Стоев е получил награда за най-хубави стихотворения, тук са Митко Данаилов, известните от "Българска реч" Славчо Чернишев, Вътьо Раковски, Владимир Голев, тук е похваленият за бригадирските му стихотворения Иван Радоев, тук са Стоян Етърски, Марта Дикова, Васил Колевски, Павел Матев, Николай Цонев, Иван Давидков, Василка Хинкова, Михаил Маринов, Николай Соколов, Катя Воденичарова, Росен Василев, Дафина Попова, Георги Марков (критикът), Здравко Петров, тук са златистите плитки на Станка Пенчева, гарвановочерните коси на Христиана Василева-Крис... Прочит, обсъждане, харесване, нехаресване, пререкания. Председателства Илия Трифонов. Това малкото отзад, дето все се обажда и е на всяко гърне мерудия - ще го бия някой път, казва Дашката. "Това малкото" е неспокойният, темпераментният, готовият на всяка дума друга да каже Серафим Николаев Серафимов, който е занесъл разказ в "Литературен фронт", Каралийчев го е попитал "Ти откъде си бе, момче?", той му е казал: "Северняк съм, от Павликенско съм" и Каралийчев е пуснал разказа му с подпис Серафим Северняк. Серафим наистина беше дребно момче, май най-малък от всички, Дашката се канеше да го бие, но казваше и това: усещам го, че има парици. И му вика: Можеш ли да ми дадеш 200 лева на заем? Утре ти ги връщам. В дванайсет часа пред мензата. Дадено, казва Серафим, и му дава 200 лева. На другия ден, точно в дванайсет часа, Иван му ги връща и животът продължава.

Българската литература

© 2002 Литературен форум