Литературен форум  

Брой 7 (491), 19.02.2002 - 25.02.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Огнян Ковачев

Едмънд Бърк - възвишеното срещу красивото

 

Още с началното разчертаване на времевите вектори в представянето на "Философско изследване на произхода на нашите идеи за възвишеното и красивото" (1757) на Едмънд Бърк морната памет натрапчиво и самоиронично повтаря печално популярната формула за "ускореното закъсняло развитие" на българската култура. "Изследване"-то, както и знаменитото политическо съчинение на Бърк "Размисли за революцията във Франция"1 (1790) се появяват на български език в границата между хилядолетията и във вече затихващото апокалиптично огласяване на не един исторически, социокултурен и антропологичен край. Времето между нашето постмодерно "сега" и предмодерната втора половина на XVIII век, когато Бърк пише и публикува своите произведения, вписва в себе си цялата новобългарска политическа и културна ситуация. Подчертавам това повече от две по "сто и двайсет годин" отстояние не толкова за да откроявам асиметрии в изоморфни европейски културни полета или поредна липса от историята и инструментариума на българската култура. У нас естетически парадигми като възвишеното и красивото или политически свръхсъбития като Френската революция съвсем безпроблемно са сплели и разгърнали своите дискурсни мрежи и без първоосновните произведения на Бърк. Какво би променила тяхната българска поява? Нейният символен капитал сега неизбежно се раздвоява между плача и похвалата, между неволята на поредното вековно несъвпадане на родно и неродно, и волята за неговото осмисляне в разнородни (ре)конструктивни и интерпретационни контекстове. Нашите български идеи за възвишеното и красивото неизбежно пулсират между своята си екстатична възрожденска природа на Раковски и Ботев и/или "срама - вдъхновенье" на Вазов, и (след) Лиотаровото "време днес" на (пост)модерното и технологичното възвишено. Четенето им през призмата на радикално проблематизиращото своите обекти "Философско изследване" може да допринесе в посока на две основни умения.

Едното ще наречем христоматизиращо - умението за въвеждане и подреждане на стандартизираната историческа и теоретична информация, с други думи - на общоприетото и уталожено знание за представяния предмет. То просветителски гради, попълва и укрепява стената на знанието: рационализира неговите понятийни призраци и прояснява концептуалните неясноти; дисциплинира, но и с широк замах разсейва техните употреби; уплътнява родната сюжетна верига от големия разказ на европейската философия и естетика, като преартикулира на български нейното липсващо звено между Лок и Хюм, от едната страна, и Лесинг, Кант и Хегел, от другата. Сред този набор от имена най-популярно у нас е противопоставянето между сенсуалисткия "физиологизъм" на Бърк и трансценденталния формализъм на Кантовата трета "Критика". Това противопоставяне обаче е предшествано от ранното предкритическо "Наблюдение над чувствата за красивото и възвишеното" (1764) на немския философ, което в голямата си част безкритично конспектира трактата на Бърк. После, нашият наглед обективен преразказ, който все пак неизбежно се раздвоява между възстановяването и постановяването на една традиция, трябва да припомни и класическите първооснови на красивото, привично свързвани с Платон и неговото наследство, както и на възвишеното, приписвани на загадъчния Касий Псевдо-Лонгин. Особено важен и може би най-непознат у нас е съвременният на "Изследване"-то британски контекст - интертекстът от съчинения, които, както показват задълбочените проучвания на Самюъл Монк, Джеймз Болтън, Петер де Бола, разчертават дискурсното поле на възвишеното в средата на XVIII век. Припомнянето на традицията не може да пренебрегне също така метафизичните и религиозни основания на естетическите дистинкции, които Бърк последователно откроява и систематизира - акцента върху страха и ужаса като афектни източници на възвишеното и върху провидението, което легитимира божието творение, но без да разкрива неговия смисъл, "защото неговата мъдрост не е нашата мъдрост, нито нашите пътища са неговите пътища".

Другото умение критически и недоверчиво застава на мултиплициращата се граница между култура и природа, крайно и безкрайно, естетика и идеология, човек и технологии, идентичност и излишък от индентификации. Нашият съвременен епистемологичен контекст натрапчиво настоява да разпознаваме и мислим тези съ-противопоставяния най-често във феноменологични-или-херменевтични-или-деконструктивистки-или-новоисторицистки рамки, да призоваваме, сблъскваме и отхвърляме съответните им актуални авторитети. Разбира се, този контекст предлага колкото възможности, толкова и нерешимости. За мнозина това настояване е прагматично улеснение - възможност за радикална отмяна на изчерпали своята ефективност теоретични, исторически, етически и естетически модели, и евристично предизвикателство. За други то е просто суетното изкушение да бъдеш "модерен", да премахваш граници и да обезличаваш ценности, без да предлагаш нищо в замяна, да бъдеш вестител на хаоса. А когато отнесем това към конкретното четене на Бърк, неизбежно се сблъскваме с неговата собствена противоречивост: противоположността на ранното радикално естетическо "Изследване" и късните консервативни политически "Размисли", на оценките му за Американската и за Френската революция. Подобни противоречия могат да бъдат не само предмет на безкрайни pro и contra спорове, но ефективни нерешимости, инструменти за аналитично четене на дискурсните и интертекстови мрежи, в които съчиненията на Бърк взаимодействат с други дискурси и текстове. Тогава повърхностната идеологическа "несъвместимост" на двете произведения и множащите се етически, естетически, полови, социални референции помежду им ще променят модуса на тяхното четене. То, както го постулира Том Фърнис в книгата "Естетическата идеология" на Едмънд Бърк", вече няма да полага своите основания в психиката или политическите възгледи на автора, нито пък в усложнените отношения между двете, а "ще се отдалечи от подобни центрирани върху автора модели на четене и текстово производство, за да види текстовете на Бърк като тъкан от дискурси, които се пресичат с редица свързани помежду си съчинения от XVIII век"2. Тези съчинения могат да бъдат не само естетически и/или философски, но и психологически, литературнотеоретични или литературноисторически, демографски, политически, физически, природонаучни, технически. Самото "Изследване" включва примери и аргументи от такива хетерогенни дискурсни полета, а поправките и допълненията във второто му издание (1759) са фактически реплики на дебата и критиките в литературния печат, предизвикани от първото издание. Неговите изследователи през последните десетилетия на XX век, като Тери Игълтън, Франсис Фъргюсън, Петер де Бола, охотно използват двете категории и по-специално възвишеното като анализационен инструмент. Те го насочват към разнородни обекти: формирането на естетиката като дискурс за тялото, готическия роман, дебата върху броя на населението в Англия от втората половина на XVIII век, пътеписите, Седемгодишната война, влиянието върху континенталната естетика. Разбира се, централна нишка в тези изследвания е отношението между емпирично обоснованото "Изследване" на Бърк и двете трансценденталистки "Аналитики" на красивото и възвишеното на Кант в "Критика на способността за съждение". Единността на разказа за тяхното привличане-отблъскване на свой ред се разколебава от настоявания в последните години за предефиниране на ключови спрямо двете естетически категории психологически и когнитивни понятия. Преобладаващите до средата на XX век изследвания например представят красивото и възвишеното главно посредством въздействието на обекта върху възприемателя. Така те поддържат илюзията, слабо проблематизирана преди Кант, че неодушевените предмети могат да съучастват, да бъдат продължения на човешките емоционални състояния и отношения. Според Фъргюсън преходът от бъркеанския към кантианския начин на възприемане най-общо означава за техните съвременници, както и за Самюъл Монк, автора на внушителна история на идеите за възвишеното през XVIII век, преместване на фокуса от "природата на възприемания обект" върху "природата на на възприемащия ум"3. Критиките на Дерида и Томас Вайскел, деконструктивистки или психоаналитично мотивирани, на свой ред демаскират илюзията за силите на субекта да преживява възвишеното и красивото. Това, което му се случва, е благодарение на тях самият той да стане обект на собственото си производство на красиви и възвишени фантазми. Традиционно погледнато, негативната реторика изчерпва и блокира възприемателската верига под маската на нейното "освобождаване от илюзиите". Пред другия поглед обаче негативността проявява познанието за насъщния лингвистичен и/или дискурсивен облик на възприятието. Както сам Бърк изтъква: "Хората не са склонни да грешат в чувствата си, но често объркват имената, с които ги наричат, и начина, по който разсъждават за тях"4. Границата на грешното именуване, през която призраците на думите издебват и обсебват прозренията на чувствата, съгласява представите на предмодерния автор и постмодерните му читатели. Проблематизирането се завръща към христоматизирането на "Възвишеното и красивото".

 

 


1 Едмънд Бърк. "Размисли за революцията във Франция". Превод Св. Малинов. София, Изд. ГАЛ-ИКО, 2000.горе

2 Tom Furniss. Edmund Burke's Aesthetic Ideology: Language, Gender, and Politikal Economy in Revolution. Cambridge University Press, 1993.горе

3 Frances Ferguson. Solitude and the Sublime: Romanticism and the Aesthetics of Individuation. New York and London: Routledge, 1992, 15-16.горе

4 Едмънд Бърк. "Изследване на произхода на нашите идеи за възвишеното и красивото". ч. 1, с. 2.горе

Българската литература

© 2002 Литературен форум