Литературен форум  

Брой 11 (495), 19.03.2002 - 25.03.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Найден Вълчев

И спомени, пътниче...

Спомени за Иван Радоев

Продължение от бр. 10 

Та, след съжителството ни на "Скобелев", след моята фиеста две години на "Раковски" 120 апартаментчето на "Велико Търново" се построи и ние с Иван пак се събрахме под един покрив.

Една лятна вечер в новото ни обиталище нахлуваме той, Серафим, Веселин Андреев, румънският писател Думитру Мирча. Беше много горещо, бяхме отворили прозореца. Откъде се намери глинено дудуче - не зная, Серафим ли, Думитру ли го носеше, но свириха и двамата, че и Дашката. И се лееше бяло вино. И на Думитру му се и припя. Пееше хубаво, разказваше ни предварително съдържанието на песента, при безсловесна мелодия захапваше напряко ножа и изтръгваше дълги протяжни звуци. Полунощ е минало отдавна, спи градът и на вратата ни се звъни. Съкооператорите сигурно се сърдят. Дашката отваря - още по-лошо. Милиционер. Холската врата не е притворена и ние го виждаме. Пауза. Тишина. Съобразителният Серафим се обръща към Веселин:

- Другарю полковник...

Милиционерът вдига ръка, козирува. Веселин:

- Да, да, прав сте. Ние вече тихо…

- Не, бе - казва милиционерът - аз съм от край Дунава, от влашките села съм. Чух румънски песни, слушах, слушах отдолу...

- Влизай! Влизай - въвежда го Дашката. Той е притеснен, другарят полковник го успокоява. Даваме му стол. Песента с нож между зъбите и дружбата продължават.

Скоро след това жилището му на булевард "Бирюзов" беше завършено, Иван Радоев живееше вече там. У дома беше останало пордимското му хубаво гардеробче с байцвани плоскости и черни лайсни. Той го продаде на Мишо Маринов за десет лева. Циганите, които дойдоха да го свалят от тавана, му взеха петнайсет.

В новото жилище на "Бирюзов" при него се подслони с вече втората си съпруга Серафим. Той също имаше музикално ухо, също беше свирил в гимназиалната музика и често ни пееше вечерните си песни.

Смях, свиркане, закачки, от Серафимовите лакърдии дума не можеше да вземе никой, а той:

- Срещнали се в Съюза на стълбището Емилиян Станев и Георги Караславов. Караславов му рекъл:

- Емилияне, чета те, чета те с молив в ръка.

- А аз тебе и с гума - отвърнал му Емилиян.

Той, същият Серафим, в кафенето беше рекъл на Владимир Свинтила:

- Слушай, Свинтила, какво си се разписал за книги, за изложби, за футбол. Не знаеш ли, че това е мой терен - аз пиша за всичко.

И още, и още веселби, но скоро Серафим напусна и това обиталище и пред него изгряваше третият брак. Той нали затова за себе си казваше "по време на жена ми Стефка", "по време на жена ми Мизи", "по време на жена ми Красимира". И добавяше - животът е кратък, пък и, както казва поетът, "Светът е малък".

Иван Радоев е поет във всички свои редове, издаде двете си хубави поеми за деца - "Китайчето Хао Ли" и "Димо Димолее", но ранният и сетнешният Радоев са много различни. Той беше автор в непрекъснато движение и от "Шинел, шинел, да можеш да разкажеш" в своето развитие отиваше към сложното и полифонично стихотворение, което може да е и трудна поезия, но какво от това? И това е така само за повърхностния поглед. В книгата му с черната корица беше изповядал сам:

Така моите стихове

намериха начин, естествен

и весел,

да се отделят от

туристическите песни,

които се пеят при слизане.

Той беше заявил, че "светът ще рухне отмъстително върху учебника по ядрена физика", беше ни спечелил, когато ни заяви, "нищо не ви обещавам освен вятър в косите и дъждове от радостни сълзи".

Радевски навремето му предложи и той преведе едно томче стихове от Михаил Светлов, после "Маскарад" от Лермонтов за театъра, както в началото някои песни и руски частушки, чрез Стефан Гечев - отделни работи на някои гръцки поети, няколко работи на Михай Еминеску.

Иван и Серафим, както вече се видя, бяха твърде близки, по едно и също време заедно работеха в телевизията при Леда Милева, макар че всеки си имаше и име, и път. И навици - стари и нови - да закриват вечерите в заведения. Както беше станало навремето - отиват късно през нощта у Тодор Попов.

- Ставайте.

- Защо?

- Да си допием.

Стоят двамцата в рамката на вратата, с непозната дама при това. Винаги намусен и сърдит на цялото човечество, Тодор само сумти. Но нали зад намръщеното му лице се крие блага душа, търси по-нежен изход:

- Ако Серафим си обръсне мустаците.

- Къде ти е самобръсначката?

- В кухнята.

Серафим за миг обръсва големите си моржови мустаци и казусът е разрешен.

Не се разреши другият казус и тъй и тъй се отвори дума за Серафим - да разкажа и това. За неговата смърт и за ковчега. Вестта долетя от Куба. Серафим починал внезапно в Хавана, където беше в командировка с фотографа на редактираното от него списание "Отечество". Трябвало по пътя да се отбият в Швейцария, след това да излетят от Мадрид. Такава беше въздушната линия. За да не ощетяват редакцията със скъпи самолетни билети, пътували през цяла Франция с влак. Но Серафим се чувствал добре, и командировката на острова завършила добре, а в последната вечер нашият приятел получава спонтанен кръвоизлив, бълва гейзери кръв в мивката и край. Нали беше популярно име и остро перо - София се заля от некролози, плъзна и мълва: убиха го. Лепнахме и нашия приятелски некролог. Насрочи се погребението. Бай Николай, загубил дъщеря, жена, сега губеше и сина си. Ами Мими и малките момиченца… Иван пуши и мълчи, насъбрал се е много народ. Идва часът, а ковчегът, който пътува от Куба през Москва, се бави, бави. Нови напрежения, нови мълви. И около два часа след насрочения час се съобщава - объркали ковчега, пристигнал ковчег с друг мъртвец. Настъпи нова покруса, но се разотидохме. Обявиха, че погребението ще стане по същото време на другия ден. Ковчегът пак се забави, но щом го внесоха, аз безцеремонно отидох досами него и надникнах през прозорчето: да, това вече бе Серафим - измит, подреден, с вчесана коса, с вчесана брада, успокоен, дори хубав. Слушахме прощални думи, носехме го на ръце, на гроба отвориха все пак ковчега - малката Люси искаше да си има кичурче коса от татко. Отидохме с Дашката при осиротелия баща, той ни прегръщаше и плачеше нямо и безпомощно като дете.

Пак за поета. Обичаше да затваря баровете, пустият му Иван. Те можеха да рецитират стихове и да осъмнат с Богомил Райнов в ясни и мъгливи диалози, да купят карамфили, които да поднесат на жената на Богомил, и да продължат в търсене на ранна шкембе-чорба за закуска. И за изтрезняване, разбира се. Иван се връщаше мрачен, със сенки, жълт и сив, съобщаваше, че "през деня неуморно изгражда, през нощта без пощада руши", целият беше в онова Богомил-Райново време на "Любовен календар", на Вутимски, на Вертински и с каква наслада и с какво внушение пееше за оранжеволилавия Сингапур, за момиченцето, което все мечтаело да го заведат някога в Париж на бал, но смъртта изпреварила сбъдването на илюзорната мечта и "поехали к Богу на бал".

Една вечер тъкмо съм се върнал от редакцията, Дашо звъни.

- Вкъщи ли си?

- Вкъщи съм.

- Ще мина след малко.

- Добре - казвам аз и си викам: ах, тоя писател, тоя писател, пак я листи, я индиго няма, я лента за машинката му… Но се оказва друго.

- Да си донесъл "Литературен фронт"?

- Той ще излезе утре.

- Имало лоша статия за мен. За пиесата ми. Затова рекох да не чакам до утре.

Измисляме малък коварен план. Главен редактор на вестника е Ефрем Каранфилов. Неговият син Ефрем е съученик и приятел на моя син. Пък и живеем наблизо.

- Влади, викам му, звънни на Ефо и между другото го питай прибрал ли се е баща му.

- Да, прибрал се е.

- Иди и измъкнете един вестник от новия брой. Той непременно е донесъл. Ако случайно ви хванат, кажи: "Баща ми иска нещо да види". Ако те заговорят, не казвай, че чичо Иван е у нас.

Операцията е проведена успешно. Не след дълго Влади изважда от под канадката си сгънатия вестник. Там е статията за "Човекоядката", озаглавена "Сатира, но от позицията на оптимизма". Иван я чете със свити вежди, скулите му играят нервно, забравената му цигара гасне.

И все така с него, все така. Намирам в това ключ за разбиране на онези два реда от стихотворението, което от Париж ми посвети:

И спомени, пътниче,

с добра дума

бавно убитите.

Дъхът ми спира при тези две думи - бавно убитите. Страшно е. Ще спра за миг и ще се опитам да се върнем пак при оня Иван, веселия. Пак на "Патриарх Евтимий" 36 сме се събрали. Разбира се, и Йонко е там. Той е на 4-5 години. Иван разказва за някого, че ходел много по жени. Йонко пита:

- Как тъй ходи по жени? Те са налягали една до друга и той стъпва по тях ли?

Иван сериозен, със строг тон в гласа си:

- Почакай. Ще пораснеш и бате ти Иван ще ти обясни.

И след години, когато Йонко е на 11-12 години, при асансьора му обяснява:

- И така, Йонко, разбра ли?

Йонко кима с глава. Иван продължава:

- Когато изпращаш момиче, няма да го изпращаш до входната врата на кооперацията, а ще се качиш с него до етажа, на който живее. Ясно ли ти е?

- Да. - отговаря Йонко.

- Тогава преди да се прибере девойчето - продължава урока си учителят - ще го прегърнеш и ще го целунеш.

Иван се отправя към асансьора, Йонко се затичва след него, хваща дръжката на още незатворената врата и пита:

- Бате Иване, а ти ползваш ли се от съветите, които ми даваш?

Следва

Българската литература

© 2002 Литературен форум