Литературен форум  

Брой 12 (496), 26.03.2002 - 1.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Антоанета Велкова-Гайдаржиева

Български комплекси

 

Антоанета Алипиева, "Български комплекси", Изд. Славена, Варна, 2001Книгата на А. Алипиева не просто архивира или класифицира типологиите на българските творчески комплекси, а проблематизира комплекса като несъзнавана "колективна идея", като антропологическа категория на родовото, като духовна модалност на племенното съществуване; превърнал се в културен автоматизъм в границите на националното литературно съзнание. Естествено е в тази насока българските комплекси да се разглеждат като маркери на идентичността - разсечена от граници, двуликости, проблематичности, от монументални героически образи, но и сардонични намигвания.

Алипиева анализира как архетипни родови нагласи угоднически се трансферират и хитро адаптират спрямо съвременните конюнктури. С други думи, те се демитологизират, излизат от лоното на сакралното in illo tempore, персонализират се като менторски кръгове, заговорват за себе си чрез хиперболи, високи метафори и аналогии. Нерядко подобни литературни "организации", "фондации" и "фронтове" пропагандират илюзията за обща памет и корени, за репрезентативност на цялото. И колкото са по-херметични или популистки (съществуват и двете крайности), толкова по-дръзко представят себе си за свещени фигури на родовото. Както би се изразил М. Фуко, става дума за режим на присвояване на дискурса (дискурсите). Така в немалко случаи "комплексът за сакралност", за висока представителност в обществото няма нищо общо с идеята за шедьовър, но утаява във и зад себе си несъзнавания инстинкт за монокултурност, за единственост, за разделителност между "високо" и "ниско", като обикновено високото е етикетът на своето, а всичко друго агресивно е запратено в зоната на невалидностите. С особена сила, според Алипиева, този войнстващ граничен комплекс важи за сложните десетилетия на 20-те и 90-те години на ХХ в., които "инстинктивно не могат да преодолеят колективното несъзнавано, че "своето" не може да бъде единствено възможно". В същото време все по-очевидно е, че в модерното и постмодерно общество собствеността върху дискурса е запазена марка за определена група от индивиди. Ако тези индивиди са наистина представителните фигури, националните културни герои (ревностно удържащи ценностно художественото и етичното), те са способни да победят "бега на времето", да подредят адекватно канона на класичността (случаите с "Мисъл" и "Златорог" например).

За съжаление, твърде често малката (и поради това комплексирана) българска литература овластява малки по духовен ръст "литературни плутове", "пажове", "секретари на литературата" (всъщност те самите се овластяват), които самовлюбено формират външно предпоставени канони чрез безконечно логорейно бъбрене, "слагане" на институциите, за да се превърнат най-сетне като Алековия помощник-регистратор или Б.-Пеневия "Людмил Стоянов" в стратези на литературното?! Нещо повече - налагат вето над периодичните издания, създават лобита на "всекидневното и бързо заличаващо се писмо", което рядко придобива статута на значително произведение. Тук става дума за анализ на подлитературите, на алманасите, на списанията и вестниците, на мимолетните успехи, по думите на Фуко. Става дума за автори, на които в много случаи конюнктурата позволява да се наложат като институционално четими от българското училище.

Авторката на "Български комплекси" твърде сериозно подхваща наболелия дебат за "собствеността върху дискурсите". Собственост, разиграваща се (често пъти вулгарно) чрез правото да се говори, чрез самомнението за единствена компетентност, чрез непосредствен достъп до вече формирани и официализирани изкази, както и чрез възможност тези дискурси да се превъплъщават в решения, институции, практики. Повече от прозрачно е, че граничният комплекс и войнстващият комплекс за сакралност са силни в агресията си, но безпомощни в цялостната генеалогия на българската литература, която се чете, описва, композира чрез по-същностни, саморегулативни механизми, очиствайки се по пътя си от заболели в маниакалността си нарциси (които, ако са талантливи, одарени от Бога - простено им е!).

И третият комплекс, формулиран от Алипиева, непосредствено свързан с първите два, е кръстопътният - той ни изправя пред полифонията от смисли и пред алтернативните избори. Което значи, че българската литература има много "посоки и цели", а не единичност на посоката. Кръстопътността по същество е генеративна, мултикултурна, толерантна към другостта. Страшното е, когато разрушителният заряд на кръстопътния комплекс се задейства чрез минаването на всякакви граници "без страх от загуба на идентичността". Страшно е, когато въпросните комплекси се върнат "до инстинктивната си същност", станат безконтролни. Когато се възправят срещу така нужната и плодотворяща хоровост на гласовете. Патосът на "Български комплекси" е своеобразна съпротива срещу "дефицита на разум", срещу отприщването на тъмни страсти и комплексарски нагони в иначе сакрализираното пространство на националното слово.

Цялата книга "Български комплекси" е обърната към идеята за паметта като творчество и изкуство да се разказва. Авторката успява да проникне във вътрешния мир на своите герои, да влезе в сърцето им, да огледа публичните им роли, ексцентричности, да отгадае зад тях безкрайната им глъбинност. А нейни герои са възлови личности - граничари на българската литература. Герои, които знаят кого да пропускат и как да охраняват. Те са З. Стоянов, Славейковци - баща и син, Иван Вазов, А. Константинов, С. Радев, Е. Пелин, Й. Йовков, Д. Талев, Н. Хайтов. Изследвачката се взира както в дълбинните пластове на текстуалните им полета, така и в най-съкровените факти от личното им битие, скрити зад публичното поведение; взира се в човеците зад социалните маски. Така тя свързва величавото с непретенциозното, съкровените човешки истини с колективните употреби.

"Български комплекси" е опит за глобални срезове на националноидентификационното, на културноидеологическото като пространство на постоянни разблъсквания между хармоничността и кризисността, между ограждането и разграждането, между своето и чуждото. Тя проблематизира субстанциално българското, неговите културни "екстракти" и самобитни "проби" на духа. Авторката не подлага българската литература на критикорецептивен или литературноисторически анализ, а чрез нея аргументира дълбоко характерологични, същностни български черти, комплекси, реалности и утопичности, творчески космогонии и апокалипсиси, сбъднатости и несбъднатости. Тръгвайки от изначалните митологеми на българското, книгата визира процесите, скритите механизми на "ставане" на литературата, нейните светли и тъмни интуиции. Тя визира и металитературните зони, конструктивните, но и разрушителни хоризонти на българския интелигентски социум. С други думи тя вижда не толкова литературата като народопсихология и философия на историята, а, обратно, националната характерология и историософия като литература, като наративна структурност, като разказ за фундаментите на родовото.

С присъщата за глобалистичното мислене сентенционалност, книгата постига значими "формули" за културногероическата, драматична в същността си, "карта" на българската култура. Разчитайки сложните граматики на спомени, мемоари, домашни привички, битови стереотипи, естетстващи маниери, Алипиева дешифрира уникалността на своите герои и техните наистина националноградивни комплекси, иницииращи българската култура.

Българската литература

© 2001 Литературен форум