Литературен форум  

Брой 12 (496), 26.03.2002 - 1.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

ДЕБЮТ

Деница Николова, XIб 14 СОУ, София

Денят на ученика

Обществото - един образ в счупено огледало

 

"Животворното светило ще се излъчи на небето в 7ч. и 45 мин. (...) Продължителност на деня - 9 часа и 5 минути" (вестник "Труд", 29 декември 2001г.). Аз обаче имам друга теория - денят започва с отварянето на нашите очи...

Първото нещо, което виждам, е таванът. Сблъсквам се с една ужасяваща белота. Белота, която постепенно изгубва очертанията си на правоъгълник и ме поглъща. Озовавам се в дом за душевноболни. Самата аз съм такава. Седя безмълвно в центъра на сива стая и се взирам в стените. Търся някакъв образ в тях, голотата им ме влудява. Чак сега забелязвам олющеното огледало подпряно в един от ъглите. Опитвам се да го стигна, докосвам го. В миг хиляди стъклени парчета се разхвърчават из сивата стая. Огледалото се беше счупило от допира на моята студена ръка...

Тик-так, тик-так... Часовникът ми ме изтегля от мъглата на белия таван и с трясък падам върху неоправеното си легло. Време е да ставам.

Сгъвам завивките си и старателно изпъвам гънките на кувертюрата на кревата, сякаш от това действие ми зависи живота. Движейки се из стаята, усещам присъствието на моя образ, отразен в здравото огледало на нощното ми шкафче.

Влизам в банята, за да възстановя вида, който обичам другите да виждат в мен. От отдушника се разнасят виковете на съседите от поредния им семеен скандал. Започвам да си тананикам някаква песничка, за да им подскажа, че не са сами. Идеята се оказва добра и след няколко мига тишината отново се възцари.

След около десетминутна прилежна работа върху моя образ, смятам, че вече съм постигнала желания резултат и се запътвам към хладилника. Отварям го с нескрита настървеност, но с разочарование установявам, че е празен. Усещам една разкъсваща болка в сърцето, причинена не от факта, че са ме лишили от задоволяване на чисто биологичната ми нужда, а от това, че семейството ми отново ме е забравило. Взимам пари от кухненската маса и като рицар от кръстоностните походи отивам до близкия магазин да си купя кроасан, натъпкан с шоколад ... и консерванти.

Изяждам моята скромна закуска още по път и пъхвам непотребната опаковка в джоба си. Наоколо няма кофи, а не искам да приличам на безотговорните хора около мен, за които няма разлика дали си изхвърлят фаса върху някое красиво цвете или в предназначените за отпадъци железни контейнери. Така целофаненият боклук, покривал сутрешния ми източник на енергия, се озовава в якето ми при още три обелки от шоколадови бонбони, една дъвка и вече непотребна бележка, уточняваща часа на среща.

Отново бях зад стените на моята крепост. Усещайки истеричния глас на училищния дълг, който ме зовеше, аз седнах прилежно да уча. Залових се за математиката - "Дробни неравенства". Започнах да замествам "х"-овете с цифри. Един вид придавах образ на математиката, за да ми стане по-ясна. След седмото успешно решено неравенство усетих как мозъкът ми се нагъва (теория, развита от учителката ми по математика) и самочувствието ми скочи с един пункт. Доволно, продължих де се дуелирам с цифрите. След третата минута обаче панически зарязах математиката, тъй като ме завладя обсебващ страх, че ще се сдобия с прекалено голямо самочувствие.

Отворих географията - "провеждат се залесявания на създадените от човека изкуствени хълмове..." Мисълта ми бе прекъсната от долитащите (този път през отоплителните тръби) реплики на героите от поредния сапунен сериал. Реших да се преместя в хола, оставяйки съседите ми да удавят сивото си ежедневие в развлекателните ситуации на новите "герои на нашето време".

След час и половина усърдна умствена тренировка взех решение да излезна навън и да се поразведря.

(...)

Секрет, първа, втора, трета ключалка... Откакто на черната част от българското общество ръцете им се удължиха с около пет сантиметра, целият наш вход бе принуден да прибави към обичайните дървени врати по-благонадеждните железни. Чрез тези нововъведения всички ние инжектирахме известна доза сигурност, че нашите имоти са още по-добре защитени. Докато чакам това велико човешко творение, приучващо ни на мързел, асансьора, за пореден път препрочитам заплашителната забележка на техника, че ако не престанем да лепим дъвки по асансьорните врати, ще се наложи да използваме по-често стълбището. Лошо няма - и без това затлъстелият български народ от неправилно хранене се нуждае от вталяване.

Лампичката светна - асансьорът беше дошъл. С едно обиграно движение с крак отворих вратата му и влетях вътре в затвореното пространство преди тя да успее да се затвори. Тази ми способност се наложи да бъде развита откакто в нашия блок се нанесоха две истински творчески натури, които неуморно всеки ден плюят храна по асансьорните врати. Сигурна съм, че и самият Питър Клас би склонил глава пред изключителния натюрморт, сътворен от невръстните художници на моя етаж.

Зима е. Навън е студено. Снежната белота създава впечатлението за човечност и разбиране, но само колко измамно е то. Скоро снегът ще се превърне в киша, за да пресъздаде истинската същност на човека. Дотогава нека се радваме на илюзорната красота.

Тръгвам без посока. Заглеждам се в една баба, движейки се едвам-едвам притисната от тежестта на живота. Мисля си колко еднакви са старите хора - прегърбени, крепящи се на дървените си бастуни, с овехтели дрехи и онези типични за тях платнени торбички, които въпреки малкия си размер са вечно празни. Изведнъж ококорвам очи - върху гърба на жилетката й е извезана сумата на нейната "микро"-пенсия - 80 лева. Затичвам се след нея, за да видя по-добре. Колко съм глупава! Това просто са дупките на износената материя...

Размишлявайки все още над вида на бабата, не забелязах приближилата ме жена на средна възраст. Сблъскахме се. Въпреки искреното ми извинение, не срещнах разбиране от жертвата на моята разсеяност. Бях принудена да изслушам една бърза негативна характеристика за моята скромна личност, след което госпожата ми обърна гръб. Повече не срешнах този субект, но той бе поредното доказателство за това, че срещаме неприязън най-вече сред тези, които едва ни познават, и то без самите ние да ги познаваме.

Думите на жената ме отвориха на размисъл. Винаги съм си мислила, че съм личност, която предизвиква положителни емоции... Но какво ли не си мисли човек!?

Скоро вниманието ми се пренасочи към група хора, които, както изглеждаше, се караха за нещо. За секунди установих, че е станала катастрофа, като всеки шофьор прехвърляше вината върху другия. Такива сме си хората - винаги екстерналисти по своята същност. А суматохата се бе образувала просто защото всеки човек се смята за част от обществото и като такава част трябва да отдаде своя принос, изказвайки своето (винаги правилно) мнение по наболелия въпрос. Конфликтът вече беше зад гърба ми, когато чух сирената на закъснялата, както винаги, приближаваща полицейска кола.

Реших да влезна в близката сладкарница, тъй като студ бе сковал цялото ми тяло. За първи път влизах сама в заведение, макар че не се възприемах съвсем за сама. С мен бе влязло и моето вярно вътрешно аз, което често пъти съм се опитвала да убия поради несходство на характерите, и което винаги ме бе следвало. Поръчах си торта, след което двамата се настанихме така, че да виждаме всички около нас.

До моята маса седяха две момичета, изглежда, добри приятелки, на които не дадох повече от 15 години, въпреки заблуждаващия тежък грим, напластен върху лицата им. С една нарастваща неприязън, може би примесена с малко тъга, осъждах тяхната надпревара с времето, защото в крайна сметка те го бяха надбягали и изгубили всичко детско в себе си.

Заслушах се в разговора им. Наглед по-невзрачната разправяше на приятелката си за новото момче на село, в което се била влюбила... как го каза?!... "безвъзвратно и завинаги". Историята продължи в добре познатия и банален вариант, в който субектът се оказва "женкар" и получава остри пристъпи на алергичност всеки път когато му бъде спомената думата "обвързаност". Въпросното момиче предложи оптимистична развръзка на действието, като именно тя ще е Първата - тази, която ще го промени. Това на нас, женския пол, ни е общото с Бонапарт, че мислим винаги, че ще успеем там, където всички други са се провалили.

Губейки интерес към двете госпожици, си пренасочих вниманието към друга маса, заета от една двойка (спокойно мога да коригирам фактологическата си грешка и да напиша "вече бивша двойка понастоящем"). Тъй като бяха на по-отдалечено място от мен, не долавях много добре разговора им и си правех своите изводи въз основа на тяхната мимика. Виждах сълзите по лицето на момчето - най-вероятно късаха. Той умоляваше за нещо момичето, държеше й пламенно ръката, галеше и главата, но тя го гледаше безизразно. По едно време момчето повиши тон, предполагам от вълнение, което ми позволи ясно да чуя думите му - пускаше приятелката си да си върви и да бъде щастлива, а той щял да я чака "забравен и сам, завинаги". Изпитах жал към него - човек си мисли, че умира, за да накаже този до него, а всъщност му връща свободата.

Престанах да се занимавам и с тази двойка, с която се изчерпваха и клиентите на сладкарницата. Усещах, че започвам да скучая и погледнах часовника си - още половин час до училище. Как не можеше да изтече по-бързо! Не! Не! Сърцето ми се раздра от болка. За първи път осъзнах какво всъщност си пожелавам - колкото по-бързо изтичаше времето, толкова по-бързо от мен си отиваше животът. Облада ме паника при мисълта, че ще бъда лишена от топлата обвивка на моето тяло. Тази мисъл ме застрашаваше, застрашаваше единствената ми голяма любов, чийто обект съм била винаги аз.

В страх извървях пътя до училището си, след което обществото на малкия образователен кошер изтръгна храстите на моите мисли, за да насади семената на своите в сивата ми почва.

Всеки разправяше как е прекарал уикенда, обсъждахме прически и дрехи и чак на заден план - обменяхме някоя и друга идея за домашните. Прекалено често обаче се случваше този "обмен" да бъде еднопосочен - едните даваха идеите, а другите плагиатстваха. Често ми се налагаше да разглеждам молбите на изпаднали в затруднено положение мои съученици и да удовлетворявам техните "искове". Винаги им помагах, смятайки, че това ми носи удоволствие, но една сутрин разгледах делото си докрай и стигнах до заключението, че се отличавам най-вече с презрението към другите. Тези, на които давах най-често да преписват, бяха най-презираните.

Звънецът би и часът започна. Отдадох се на любимото си занимание да наблюдавам и осъждам другите. Този ден разгледах съучениците си като единно цяло. Сетих се думите на М. Сафир "Светът е превъзходна симфония; всеки от хората представлява сякаш отделна нота. Не са малко обаче между тях и такива, които в общата хармония образуват само необходима пауза". Днес, разглеждайки моите съученици, получавах потвърждение на думите му. С отвращение съзирах тяхната жалка същност и ако трябваше да ги опиша с релеф, те бяха изцяло равнинен. Осъждах пристрастеността им към цигарите, склонността им да пият, влечението им към противоположния пол по такъв примитивен начин - средство за удоволствия за еднократна употреба. Наричаха себе си приятели, а всъщност за мен бяха съучастници. Те не подозираха за идеалите, които крие думата "другар". Използвах ги като средство, а не като цел. Седях, гледах ги и мислех над тях. Някои ги намирах за грозни и ги обричах на смърт; други, които се отличаваха с изгладените си от парна ютия мозъци, осъждах на вечния битов затвор. Третирах ги като стока, която непрекъснато претърпяваше понижение на цената си. И за всичко смятах, че те са виновни - едновременно за тяхното несъвършенство, което пък от своя страна предизвикваше моята жестокост.

Малко бяха хората от този клас, които не събуждаха лошото в мен. Те бяха като приспивна мелодия за всичко зло в душата ми. За тях не обичах да говоря, тъй като не исках да ги очерням с грозотията на думите. За тях пазех красотата на чувствата.

След като ми омръзна да мисля над съучениците си, се обърнах към учителките. Те бяха другата част, за която никога не мислех нищо лошо, макар че отношението им към учениците в повечето случаи бе осъдително. Както и да е, аз вече уточних, че харесвах учителите, т.е. знанията, събрани в тях, а не хората, които представляваха и които често ни нараняваха... Възхищавах се мълчаливо на преподавателите. Представях си ги винаги сред обстановката на някой скъп ресторант, говорейки занимателно по своята специалност на събеседника си и впечатлявайки го със своите знания. Единственото, което ме притесняваше, бе мисълта, съзнаването, че те не казват нищо ново, а само повтарят вече установеното и казано от други (по тази причина мразех и литературните разработки). А дали способността да прерифразираш изискваше възхищение?...

Междучасие - мислите ми се разсеяха в пространството. Излизам от стаята и се запътвам към лавката. По стълбите виждам как едно богаташко момче рита слабо детенце. Никой не се намесва, всички седим и гледаме. Защото парите в нашето общество те измъкват от тълпата, те ти помагат да избегнеш осъждането - деликатен начин хем да ти се възхищават, хем да оправдаят твоята природа.

Отминавам.

Отминавам.

В лавката ме учудва дългата върволица от изгладнели телесни машини. Всички се блъскат, пререждат, викат. Всякакво желание у мен за храна се убива. Обръщам гръб и се връщам по заобиколен път. Преди да вляза в стаята, разглеждам рисунките, окачени по стените. Личи си, че повечето са прекопирани. Ъгълчетата на устните ми леко се изкривяват. Колко многозначителна е една усмивка!

Идва часът по физкултура. Както винаги, играем волейбол. Класът се пренарежда. От едната страна сме настървените, готови на всичко за победа, играчи, а от другата... просто другите. Така е и в живота. Едни не се задоволяват с второто място и не се примиряват с поражението, докато други нямат нищо против да се лашкат свободно в базплатния оранжев кабриолет на държавата.

С облекчение установявам, че и този ден е свършил. Излизайки от училището, преживявам наново униженията, които съм изтърпяла и този път. Мъча се да си спомня кой известен музикант беше казал, че училището не е нищо повече от гавра с човешкото достойнство, но информацията е заключена в някое от шкафчетата на паметта ми.

Вървя по неосветените улици и всеки малък шум ме кара да се озъртам. Фантазията ми ме превръща в уводно заглавие на някой вестник. Малко по-съмнителен, в моите очи, човек и изтръпвам. Ето го и входа. Набързо прегазвам разпилените по пода брошури за шансовете на живота ми, повтарям обиграния ритуал с асансьорната врата и вече съм у дома. Захвърлям якето и обувките си и се хвърлям на кревата. Не се тревожа за тях, защото "мама ще ги прибере". А аз си лягам, за да мога да се потопя в света на сънищата, необременен от мръсотията на реалността, и заспивам с мисълта, че утре пак ще отворя очи, за да отбележа началото на моя "стремителен" ден и да преживея отново счупването на огледалото.

Българската литература

© 2001 Литературен форум